Решение № 545 от 30.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 545 гр. София, 30.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. И.

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20211100515065 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20182303/08.09.2021г., постановено по гр. д. № 30106/18г. по описа на Софийски районен съд, 69 с-в, са частично уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „КБС Банк България“ АД, ЕИК *******, срещу Е. И. Й., ЕГН **********, обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 430, ал.

1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 122 ЗЗД, като искът с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 263,74 лева е отхвърлен. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от особения представител на ответника, с която обжалва решение изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, с който изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Решението в необжалваната част, относно иска с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД е влязло в сила и не подлежи на проверка от настоящата инстанция.

1

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на делото е притезанието на ищеца, породено от сключения между страните договор за потребителски кредит, с което се иска реално изпълнение на изискуемата главница, ведно с акцесорните вземания за възнаградителна и мораторна лихва, като в останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила.

Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение на 20.12.2010 г., въз основа на сключен Анекс № 1/02.09.09. г. към договор за Банков кредит от 15.04.2008 г., между ищецът и ответника в качеството на солидарен длъжник и Т.Г. – кредитополучател. Процесният анекс представлява встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 ЗЗД, поради което възраженията на ответника, че има качеството поръчител, вместо солидарен длъжник, следва да бъдат оставени без уважение. Доколкото поръчителството представлява двустранен договор, но едностранна сделка по силата на която едно лице се задължава да отговоря за изпълнението на чужд дълг. В случая постигнатото съгласие, тълкувано по реда на чл. 20 ЗЗД, има характер на договор за встъпване в дълг между кредитополучателя, кредитора и встъпващия в дълг солидарен длъжник.

Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника.

Ответникът е бил изправна страна по процесното правоотношение, след което е преустановил погасяването на задължението за връщане на заетата сума.

2

Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: 1) обективният факт на неизпълнение на договорното задължение от страна на длъжника и 2) упражненото от кредитора по надлежния ред право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.

Предсрочната изискуемост има действие от момента, в който волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника, при условие, че към същия момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й - в този смисъл т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

От представените по делото писмени доказателства, включително и изслушаното заключение по назначената СЧЕ, което съдът кредитира като обективно, изчерпателно и правилно, тъй като е в синхрон с доказателствената маса, се установява, че между страните в налице валидно облигационно правоотношение, по което длъжникът не е изпълнил частично своето задължение за престиране на процесната сума. Съдът приема за установено, че вноските с падеж от 15.03.2017 г. до 1.11.2017 г. са изискуеми и непогасени до края на съдебното дирене пред настоящата инстанция, поради което се дължат от ответника. Възражението за погасителна давност е неоснователно, доколкото заявлението е подадено на 05.12.2017 г., аргумент от чл.

422, ал. 1 ГПК.

По релевантния за изхода на спора правен въпрос е образувано Тълкувателно дело 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, с което следва да даде задължителни указания дали „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“.

Касационният състав е констатирал, че в една част от постановените по реда на чл. 290 ГПК съдебни актове (решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 6629/2013 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение 50076 от 14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т. о.) се застъпва становището, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска.

Противно разрешение на поставения въпрос е дадено в решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д.

№ 1157/2018 г. на ВКС, II т.о. и решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г.о. Посочил е, че в решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. №1157/2018 г. на ВКС, II т.о. е прието, че приложима по отношение на задължението за главница по договор за банков кредит е общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата 3 на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл.

111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски, като са изложени аргументи, че уговореното между страните връщане на предоставена по договор за кредит сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части на основание чл.

66 ЗЗД. С решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. №4674/2021 г. на ВКС, III г.о. е даден отговор на правния въпрос „Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземанията за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост?“. Констатирано е наличието на противоречива съдебна практика по въпроса, като е формиран извод, че това противоречие следва да се счита за преодоляно посредством решаващите мотиви на TP № 5/2019 от 21.01.2022 г. по т.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС.

Разяснено е, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Прието е, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена, респ. не е настъпила, предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита.

Настоящият състав следва да реши спора по вътрешно убеждение съобразно събрания доказателствен материал и изложените от страните правни доводи.

Съдът приема, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска.

Останалите възражения на въззивника са неоснователни, доколкото касаят изменения на ЗПК, които са реализирани след сключването на процесния договор за кредит и нямат същинско обратно действие, т.е. правилото е, че за съответното правоотношение се прилагат правилата действали при неговото възникване, освен ако изрично не е уговорено друго в последващата норма, релевантна за материалното право.

Поради съвпадане на установите фактически и правни изводи първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на въззивникът. Въззиваемата страна е сторила разноски в размер на 300 лева, представляващи депозит за особен представител.

4

Така мотивиран, Софийски градски съд:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20182303/08.09.2021г., постановено по гр. д. № 30106/18г. по описа на Софийски районен съд, 69 с-в, в обжалваната част.

ОСЪЖДА Е. И. Й., ЕГН **********, на основание чл. 77 ГПК, да заплати на Софийски градски съд, сумата от 25 лева, представляваща дължимата пред настоящата инстанция държавна такса.

ОСЪЖДА Е. И. Й., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати „КБС Банк България“ АД, ЕИК *******, сумата от 300 лева, представляваща сторените пред настоящата инстанция съдебни разноски.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5