Решение № 6873 от 13.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6873 гр. София, 13.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20251100500203 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД /правоприемник на Мъни Плюс Мениджмънт АД/, ответник в първоинстанционното производство, чрез адв. И., срещу решение № 14532/24.07.2024 г. по гр. дело № 60081/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 173-и състав, с което е уважен искът по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗПотр., като е обявен за недействителен договор за заем между ответника и ищеца Г. К., както е обявен за нищожен и договор за предоставяне на допълнителни услуги от 02.06.2023 г., сключен във връзка със заемния договор.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Намира за неправилен изводът, че клаузите в договора противоречат на добрите нрави.

На първо място, в договора бил предвиден ГПР от 39.59%, а максималният възможен бил 50%. Тоест ГПР по договора бил в допустим размер, респективно не била нищожна клаузата, с която е уговорен. На следващо място, не била недействителна и уговорената неустойка в договора, доколкото същата не следвало да намира място в ГПР, тъй като тази неустойка била уговорена под отлагателно условие – в случай на неизпълнение на чл. 12, ал. 3 от договора. Тъй като към момента на сключването му тази неустойка не съществувала, то тя не следвало да намери отражение в изчислението на разходите по кредита. За неустойката посочват и, че същата била разход, 1 свързан с неизпълнение на договорни задължения по смисъла на чл. 19, ал. 3 от ЗПК. На следващо място, дори да се приемело, че клаузата за неустойка е недействителна, то тя не влечала същия порок за целия договор, тъй като била от несъщественото му съдържание. На последно място, съдът неправилно приел недействителност на договора заради неговия шрифт, който бил 11 pt, което не следвало да се формализира. Претендират се разноски в размер на 360 лв. съобразно договор за правна защита и съдействие.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна, Г. К. чрез адв. С., е подала отговор на въззивната жалба. В него се сочи, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата като следва да се има предвид, че искът се основава на договор, сключен с потребител, поради което на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в него. Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което намира приложение приетото в т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверката на контролирания съдебния акт, въззивният съд може да приложи императивна правна норма, т.е в настоящото производство съдът следи служебно за действителността на договора за потребителски кредит.

По същество жалбата е неоснователна.

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПКр, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр. Установено е, че е сключен договор за заем и договор за предоставяне на допълнителни услуги във връзка с договора за заем между „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД и Г. К. /заемополучател/.

Съгласно договора заемополучателят е следвало да върне отпуснатата сума в размер на 766.96 евро за срок от 26 седмици. Посочен е годишният процент на разходите /“ГПР“/, който е в размер на 39.59%, и годишна лихва в размер нас 40.06%. С договора заемателят е поел задължение да осигури включването на солидарен длъжник по заема в срок до 7 дни от подписването му /чл.12 от договора/. За неизпълнението на това свое задължение, заемателят е дължал неустойка в размер на 616.76 евро. Представен е погасителен план, в който вноските са включвали главница, лихва и неустойка. В сключения между страните договор за допълнително услуги са били уредени услугите „Избягване на предсрочна изискуемост“ и „Възможна промяна на погасителен план“, при използването на които се дължала уговорена в договора сума от заемателя.

При тези факти, правилно приети и от първата инстанция, съдът е направил правни изводи, които въззивният споделя, и на основание чл. 272 2

ГПК препраща към тях. Събраните в първата инстанция доказателства са правилно преценени към релевантните за спора обстоятелства, поради което не следва повторно и подробно да се описват в мотивите на настоящия съдебен акт. Пред настоящия съдебен състав не са ангажирани нови доказателства.

Пред първоинстанционния съд не са били налице факти, които да се отделят като безспорни.

Предметът на въззивна проверка, очертан със сезиралата го въззивна жалба, се явяват обстоятелствата правилно установен ли е ГПР по кредита; неустойката, предвидена в чл. 12 от процесния договор, следвало ли е да намери място при изчисление на ГПР; дори и да е нищожна уговорката за неустойка или изчисления ГПР, води ли това до недействителност на целия договор. Възраженията в жалбата се изразяват в критика на съображенията на първата инстанция да приеме, че е извършено нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което обуславяло недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.

Предмет на проверка се явява и целият договор относно наличието на неравноправни или нищожни в него клаузи, доколкото съдът дължи служебно такава.

Следва да обърне внимание, че с въззивната жалба е наведено и възражение относно приета по делото СТЕ, касаеща размера на шрифта, който бил под изискуемия от 12 пункта. Съдът констатира, че по делото не се съдържа назначена и приета СТЕ, първата инстанция никъде в мотивите си не е обсъждала размера на шрифта по договора и по никакъв начин същият не е повлиял при преценката за действителността му. Поради това наведеното възражение е неотносимо към процесния случай.

От съдържанието на представения по делото договор за паричен заем се установява, че същият несъмнено има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

При извършената служебна проверка въззивният съд намери, че по отношение на процесния потребителски договор са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11 и 20 и ал. 2 ЗПК, поради което не е налице недействителност на договора поради тяхното нарушаване съгласно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи са еднакви по вид и формат. Посочен е общият размер на кредита, като в договора ясно са описани условията за усвояването му. Изготвен е погасителен план към договора, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Посочен е годишния лихвен процент, който е фиксиран и в размер на 40.06%. Съдържа се информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихва, както и указание за наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване.

Спазена е разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗПК. Констатираният порок обаче довел 3 до нищожност на договора, касае разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

По наведените в жалбата възражения съдът намери следното:

Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от този закон ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения, определена с ПМС.

Според Съображение 19 и 43 от Директивата: За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде. От тук може да се направи заключение, че ГПР несъмнено е съществен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит и е особено важен за интересите на потребителите, поради което неясноти, подвеждащото оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че води до недействителност на договора.

Именно по тези съображение не може да бъде споделен доводът, наведен с въззивната жалба, че дори и да се приеме за нищожна клаузата с посочен ГПР, това не водило до порок на целия договор. Същото противоречи на императивно установеното в чл. 22 от ЗПК.

Имайки предвид горното, съдът е длъжен да установи наличието на посочен ГПР по кредита, а така и дали същият е правилно установен или подвеждащо в него не са включени разходи, които е следвало да намерят място при изчисляването му.

В действителност в процесния договор се съдържа посочване на годишния процент на разходите, като същият е изчислен в размер на 39.59%.

Така посоченият размер се явява допустим, доколкото максималният такъв към датата на сключване на договора е бил 50% (при основен лихвен процент на БНБ 0.00%, съответно годишният размер на законна лихва съобразно ПМС 426/18.12.2014 г. е 10 пункта над процента на БНБ, равнявайки се на 10%, а съгласно чл. 19, ал. 4 допустим максимален ГПР е 5 пъти над годишния размер на законна лихва – 50%). Това обстоятелство е правилно посочено във въззивната жалба. Освен обаче проверка дали е посочен ГПР в договора, съдът дължи и такава относно обстоятелството дали всички разходи по кредита са били включени в ГПР или същият е подвеждащо занижен.

За тази цел следва да се вземе предвид какво включва ГПР. Както бе 4 посочено – съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора).

Правилно е било констатирано от районния съд, че в процесния договор се съдържа поемане на задължение от страна на заемателя за осигуряването на солидарен длъжник по договора, неизпълнението на което е влечало след себе си заплащане на неустойка. В действителност това представлява един бъдещ разход по кредита, който се дължи при сбъдването на дадено условие.

Съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г., постановено по преюдициално запитване по дело С-714/22, е прието, че чл. 3, буква „ж” от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя” по смисъла на тази разпоредба. Оттам попадат и в понятието „годишен процент на разходите” по смисъла на посочения чл. 3, буква „и”, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит – т. 1, както и че чл. 10, параграф 2, б. ”ж” и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж” от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Това решение е задължително за националните юрисдикции в ЕС.