Решение № 184 от 08.10.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 184 гр. Първомай, 08.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на втори септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20265340100087 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Д. И. Д. срещу „Неткредит“ ООД за заплащане на сумата от 130,38 евро (след извършено увеличение на иска от 79,25 евро на 130,38 евро), представляваща платена без правно основание сума по Договор за потребителски кредит № 202407100542050059 от 10.07.2024 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда – 10.07.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Предявен е и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Д. И.

Д. срещу „Кредит Гарант БГ“ ООД за заплащане на сумата от 100 лв. (51,13 евро), представляваща платена без правно основание сума по Договор за предоставяне на гаранция № 1449344488 от 10.07.2024 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда –10.07.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът Д. И. Д. твърди, че на 10.07.2024 г. сключил с първия ответник „Неткредит“ ООД Договор за потребителски кредит № 202407100542050059, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 300 лв., като се задължил да върне сумата от 336 лв. на шест месечни вноски според погасителния план към контракта. Лихвеният процент бил 40,05 %, а годишният процент на разходите – 48,28 %. Съгласно посоченото в чл. 4, ал.3 от съглашението ищецът имал задължение да предостави на кредитора гаранция съобразно предвиденото в общите условия към договора. При непредоставяне на обезпечение съгласно разпоредбата на чл. 6, ал.1 от договора заемополучателят дължал неустойка в размер на 342,00 лв. Ищецът 1 твърди, че не изпълнил задължението си по чл.4, ал.3 от договора за кредит – да представи гаранция на кредитора в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия на договора, поради което му била наложена неустойка по чл.6, ал.1 от договора в размер на 342,00 лв.

Поддържа, че е извършил плащания в общ размер 555 лв. за покриване на задълженията си по главницата, договорната лихва и неустойката по договора за кредит. Счита, че договорът за потребителски кредит бил недействителен.

Кредитното съглашение не отговаряло на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, предл. 1 ЗПК, тъй като посоченият размер на ГПР се различавал от действителния, доколкото не включвал сумата по неустойката. Също така намира, че не е спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото сумата по неустойката не била включено в ГПР. Твърди, че в случая били приложими разпоредбите на чл. 21, чл. 22 и чл. 23 ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Неткредит“ ООД, в който излага съображения за неоснователност на предявения иск. Признава, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 202407100542050059 от 10.07.2024 г., по силата на който предоставил заем в размер на 300 лв. Оспорва получаване на обезпечение от втория ответник, както и недействителността на заемното съглашение на основание чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 – т. 9 ЗПК. Признава, че при изчисляването на ГПР се включвала единствено възнаградителната лихва. Твърди, че потребителят не е заплащал възнаграждение за гарант, доколкото по договора за кредит не било получавано обезпечение под формата на гаранция. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Кредит Гарант БГ“ ООД, в който излага съображения за неоснователност на предявения иск, тъй като с ищеца не бил сключван договор за гаранция от 10.07.2024 г., не била издавана гаранция, респективно – не било заплащано възнаграждение за издаване на гаранция. Не било налице облигационно отношение, тъй като договорът не бил подписан от страните, не бил сключван и от разстояние, като оспорва същия по реда на чл. 193 ГПК. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Във връзка с направеното от втория ответник - „Кредит Гарант БГ“ ООД оспорване по редна на чл.193 от ГПК, ищецът с

Молба с вх.

№3697/02.09.2026г. е заявил, че няма да се ползва от Договор за предоставяне на гаранция № 1449344488 от 10.07.2024 г.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца Д. И. Д. и ответника ,,Неткредит“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № 202407100542050059 от 10.07.2024 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от на 300 лв. Уговорен е фиксиран лихвен % в размер на 40,05 % и годишен процент на разходите в 2 размер на 48,28 %.

Съобразно чл. 4, ал.3 от договора за потребителски кредит страните се споразумели в срок до края на следващия ден от сключването му заемателят да предостави на заемодателя гаранция, отговаряща на определени от заемодателя условия. Клаузата на чл. 6 от същия този договор предвиждала, че ако заемателят не предостави договореното обезпечение в срок до края на следващия ден от сключването на договора, дължал на заемодателя неустойка в размер на 342,00 лв., която се заплащала разсрочено съгласно погасителния план.

От представената от ответника ,,Неткредит“ ООД справка се изяснява, че по договора за потребителски кредит ищецът е извършил едно плащане – на 09.11.2024г. в размер на 555,00 лв. (283,77 евро), разпределени за погасяване на следните задължения: 300 лв. за главница, 30,46 лв. за договорна лихва и 224,54 лв. за неустойка.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищецът и ответникът ,,Неткредит“ ООД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент наразходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

3

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният Договор за потребителски кредит № 202407100542050059 от 10.07.2024 г. формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 678 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 300 лв., при лихва в размер на 36,00 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на разходите от 48,28 %.

Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал.3 от договора въвежда за потребителя, са на практика неизпълними за него, особено като се има предвид, че той търси бързо кредитно финансиране.

Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за по - голям размер от този на вземането по договора (за което съответната не/банкова институция ще изисква също заплащане), и то в посочения спешен порядък – в срок до края на следващия ден от сключването на договора за кредит. От това следва, че основната цел на тази уговорка е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по 4 кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл.

22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.