Решение № 22 от 22.01.2026, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. Пазарджик, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Коста Ст. Стоянов

Членове:

Александър Люб. Александров

Димитър Б. Бишуров при участието на секретаря Диана Мл. Тодорова в присъствието на прокурора Г. Хр. К. като разгледа докладваното от Димитър Б. Бишуров Въззивно административно наказателно дело № 20255200600985 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК.

С Решение № 359 от 01.10.2025 год. по АНД № 756/2025г., Пазарджишкият районен съд е признал обв. П. Д. П., ЕГН ********** за виновен в това, че на 08.04.2024г. П. бул.“****“ ***, на паркинг пред магазин „****“, чрез *********** на Т.Н.Ш., изразяваща се в ********* извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК, като телесната повреда е причинена по *******, изразяващи се в необяснима проява на груба сила, поради което и на основание чл.378, ал.4, т.1 от НПК, във вр. с чл.78а, ал.1 от НК го е освободил от наказателна отговорност за извършеното от него престъпление по чл.131, ал.1, т.12, във вр. с чл.130, ал.1 от НК, като му наложил административно наказание ГЛОБА в размер на 1200 лв. /хиляда и двеста лева/, платима в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пазарджик.

Разпоредил се е с вещественото доказателство.

Присъдил е в тежест на обвиняемия и сторените разноски.

Срещу решението, в законоустановения срок, е постъпила въззивна 1 жалба от обвиняемия П. П., подадена чрез упълномощения защитник адв. К.

И. от ПзАК, допълнена по реда на чл.320, ал.4 от НПК. В жалбата и допълнението към нея се излагат подробни доводи за това, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано, т.к. е било постановено при превратно тълкуване на събраните по делото доказателства и липса на мотиви.

На първо място се твърди, че е допуснато СПН, т.к. обжалвания акт страдал от липса на мотиви, доколкото в него не се съдържали отговори на възраженията на защитата относно некредитирането на конкретни свидетелски показания като годни гласни доказателствени средства. След това се прави подробен анализ на събрани по делото гласни доказателства и доказателствени средства, които се съпоставят със заключението на СМЕ, като се развиват съображения кои от тях следва да се ценят като достоверни и кои не, респ. кои неправилно са били кредитирани от съда.

Независимо че с въззивната жалба и допълнението й се изтъква на първо място наличие на СПН – липса на мотиви, не се прави искане за връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, а единствено искане за отмяна на решението и оправдаване на обвиняемия. Не се правят доказателствени искания.

Против въззивната жалба не е подадено възражение от страна на прокурора.

В съдебно заседание представителят на държавното обвинение изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, макар и да изказва резерви относно наличието на квалифициращия признак „*******“.

Обвиняемият се явява в съдебно заседание заедно със своя надлежно упълномощен защитник, който поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения, които не намира за необходимо да преповтаря. Пледира за оправдаване на обвиняемия.

Обвиняемият поддържа становището на защитника си и иска да бъде оправдан.

В съдебно заседание никоя от страните не прави искане за събиране на доказателства.

Пазарджишкият окръжен съд, след цялостна служебна проверка на 2 решението, независимо от основанията посочени от страните, в предмета и пределите на въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намира въззивната жалба за процесуално допустима, поради подаването й в законоустановения 15-дневен срок, от лице с надлежна процесуална легитимация и срещу подлежащ на обжалване акт.

Преди да пристъпи към разглеждане по същество на въззивната жалба, настоящата инстанция извърши проверка за наличие или не на допуснати процесуални нарушения, обуславящи отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане, доколкото при положителен отговор за наличие на такива, се обезсмисля произнасянето по същество.

Въззивната инстанция счита, че в хода на наказателното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които не могат да се санират от настоящия състав.

Обжалваният съдебен акт следва да се отмени, като съображенията за това са следните:

Обв. П. П. е предаден на съд по реда на Глава ХХVІІІ от НПК, по обвинение за извършени от него престъпление – причиняване на лека телесна повреда по ******* на постр. Т.Ш..

Както в ДП, така и с внесеното в съда постановление по чл.375, ал.1 от НПК, горният е обвинен, както следва:

За това, че на 08.04.2024г., в П., на бул. „*******“ ***, на паркинг пред магазин „***“, чрез *********** на Т.Н.Ш. изразяваща се в ****************, ***** и размери **, като телесната повреда е причинена по *******, изразяващи се в необяснима проява на груба сила - престъпление по чл.131, ал.1, т.12 във вр. с чл.130, ал.1 от НК.

При така формулираното обвинение прави впечатление първо, че причинената лека телесна повреда по ******* е квалифицирана като такава по чл.130, ал.1 от НК. В диспозитива на обвинението обаче, както при привличането в ДП, така и с изготвеното обвинително постановление, никъде не се цитира словесно характерът на въпросната телесна повреда, според разписаното в цитираната норма от особената част на НК – „разстройство на здравето, извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК“.

Предвид формулировката на обвинението, Пазарджишкият окръжен съд 3 намира, че още в хода на досъдебното производство е допуснато съществено процесуално нарушение /СПН/, довело до ограничаване на правата на обвиняемия, който е лишен от възможността ясно и недвусмислено да научи за какво точно престъпление е предаден на съд, респ. да организира адекватно своята защита.

Това е така, защото с постановлението на прокурора, изготвено и внесено в съда по реда на Глава ХХVІІІ от НПК, е допуснато нарушение по чл.249, ал.4, т.1 от НПК, при което то се явява негоден обвинителен инструмент.

В обстоятелствената част на постановлението /стр. 3, абз. 2/, където се обсъжда заключението на изготвената в ДП съдебномедицинска експертиза, прокурорът сочи, че според заключението, при инцидента пострадалият е получил *****, което му е причинило **** по смисъла на чл.130, ал.2 от НК.

Веднага след това обаче е формулирал извод, че с поведението си обвиняемият бил извършил престъпление по чл.131, ал.1, т.12 във вр. с чл.130, ал.1 от НК, като такова обвинение е повдигнато и с диспозитива на постановлението. В същото време, никъде в постановлението прокурорът не е изложил конкретни съображения защо приема, че описаните от него телесни увреждания на пострадалия / ****************, ***** и размери ** / отговарят на ********** по смисъла на чл.130, ал.1 от НК - „разстройство на здравето, извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК“. При това положение обвиняемият е в невъзможност да научи, защо е обвинен да е причинил на пострадалия по ******* лека телесна повреда по чл.130, ал.1 от НК, при положение че според заключението на СМЕ е била причинена такава, но по ал.2 на цитираната правна норма.

Съгласно постоянната практика на ВКС, без пълното и прецизно фактическо и юридическо формулиране на обвинението във всички стадии на наказателното производство, правото на защита на обвиняемия, респ. подсъдимия, не е гарантирано, така както изисква НПК.

Според Тълкувателно решение № 2/07.10.2002г. на ВКС по т. д. № 2/2002г. на ОСНК, обвинителният акт /това е относимо и за постановлението по чл.375, ал.1 от НПК – бел. моя/ определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия, като по този начин се поставят основните рамки на процеса на доказване и осъществяване 4 на правото на защита.

В настоящия случай обвинителният инструмент не е годен да сложи началото на съдебната фаза на процеса, тъй като съдържанието му не дава пълна възможност на обвиняемия да организира защитата си, както по фактите, така и по правната квалификация. Липсата на пълнота и яснота при формулиране на обвинението го лишава от възможността да разбере в какво престъпление е обвинен и в съответствие с това да изгради защитата си срещу него. Недостатъчно точната и ясна формулировка на прокурорския акт поражда съмнения относно действителната воля на държавното обвинение за фактическата и правната рамка на повдигнатото обвинение. Правото на обвиняемия да узнае всички факти на обвинението, правната квалификация на престъплението и доказателствата, на които то се основава, е накърнено. Това нарушава правото му на защита, което е отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, от категорията на абсолютните.

Районен съд - Пазарджик не е констатирал горните пороци в обвинителния инструмент и не е изпълнил задължението си да прекрати съдебното производство, респ. да върне делото на прокурора за отстраняването им, така както повелява разпоредбата на чл.377, ал.1 от НПК.

Освен изтъкнатите в първата фаза на наказателното производство съществени процесуални нарушения, в съдебния акт на първоинстанционния съд също са допуснати такива.

Според диспозитива на съдебното решение, обвиняемият е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.131, ал.1, т.12 във вр. с чл.130, ал.1 от НК. Тук вече прави впечатление, че съдът е опитал да санира недостатъците на обвинителното постановление, като е посочил, че причинената по ******* лека телесна повреда се е изразила в ******, представляващи разстройство на здравето, извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК.

В мотивите към решението /стр. 2 и стр. 3/, където се коментира заключението на СМЕ, съдът е посочил, че според същото, на пострадалия са били причинени травматични увреждания, имащи характер на лека телесна повреда по чл.130, ал.2 от НК, представляващи болка. Пояснено е, че в съдебно заседание вещото лице е заявило, че при *********, т. нар. ********, би могло да се получи телесно увреждане по смисъла на чл.130, ал.1 от НК, 5 ако има *******, но в случая, при освидетелстването на св. Т. /вероятно е техническа грешка и се има предвид Т.Ш. – бел. моя/ не е било констатирано такъв вид нараняване.

Пак в мотивите към решението /стр. 7/, където се формулират правните изводи, съдът сочи, че при констатираната от него фактическа обстановка, обвиняемият бил извършил престъпление по чл.131 ал.1 т.12 във вр. с чл.130 ал.2 от НК, „като на инкриминираната дата и място е причинил на Т.Ш. лека телесна повреда, изразяваща се в болка ...“.

При това положение е налице драстично противоречие между диспозитива и мотивите на съдебното решение относно правната квалификация на деянието, респ. относно характера на причинената по ******* лека телесна повреда. Това противоречие в постановения съдебен акт практически се приравнява на липса на мотиви, т.к. лишава от необходимото единство диспозитива и мотивите, при което прави неясна и непроверима изразената съдебна воля относно виновността и отговорността на обвиняемия.

Съгласно постоянната практика на ВКС по своето естество вътрешното убеждение на съда е негова субективна увереност по отношение на определени факти и обстоятелства по делото, почиваща на доказателствата по делото, която има своя външен израз, обективиран в мотивите към съдебния акт. По този начин вътрешното убеждение на съда става достояние, както на страните, така и на всяка следваща инстанция и прави възможно проследяване на начина на формирането му и упражняването на контрол върху този процес.

Въззивната проверка върху вътрешното убеждение на първоинстанционния съд е възможна, само когато последният е изложил подробни мотиви по всички съществени въпроси, визирани в чл.301, ал.1 от НПК. Липсата на мотиви по тези въпроси /формалното присъствие на мотивировка или противоречия в нея се приравнява на липса на такава/ е пречка за извършване на проверка от втората инстанция според правилата по НПК и съществено нарушение на процесуалните права на страните.

ВКС обръща внимание в своите решения, че практиката на Европейския съд по правата на човека е константна и последователна, че вътрешните съдилища трябва да излагат с достатъчни яснота и изчерпателност мотиви в решенията си, което предпоставя пълноценно упражняване на правото на обжалване. Липсата на съображения ограничава справедливостта в процеса 6