Решение № 2519 от 16.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2519 гр. София, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20261100500921 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. Й. В. срещу решение № 22950 от 15.12.2025 г., постановено по гр. д. № 44521/2025 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 84- ти състав.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт поради постановяването му при допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и при необоснованост на изводите на съда. Твърди се, че първоинстанционният съд не е извършил задълбочен и обективен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност, в резултат на което е възприел за доказана фактическа обстановка, която не отговаря на действителното положение и не кореспондира със събраните по делото доказателства. Излагат се подробни аргументи, че твърдяното от молителя физическо насилие е опровергано както от свидетелите И. и К. – В.а, чиито показания първият съд е тълкувал превратно, така и от представените по делото писмени доказателства /лист за преглед на пациент и съдебно-медицинско удостоверение/, между които са налице сериозни различия.

Посочва се още, че районният съд не е подложил на преценка за заинтересованост 1 декларираните обстоятелства от молителя в декларацията по чл. 9 ЗЗДН с оглед данните за влошени семейни отношения, както и с оглед заявеното от св. К. – В.а, че ответникът е свидетел на извършено спрямо нея от страна на молителя домашно насилие, което предпоставя възможност ответникът да бъде дискредитиран като обективен свидетел. Моли се съдът да отмени обжалваното решение, като вместо него да постанови друго, с което да отхвърли молбата на Й. Р. В. за защита по реда на ЗЗДН. Претендират се разноски.

В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН въззиваемата страна Й. Р. В. е депозирал отговор на въззивната жалба, в който се изразява становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от ответника в първоинстанционното производство, притежаващ правен интерес от обжалването, и е насочена срещу подлежащ на обжалване по силата на чл. 258 ГПК вр. чл. 17 ЗЗДН валиден и допустим съдебен акт, поради което е допустима.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба за защита на Й. Р. В. от психическо и физическо домашно насилие, извършено от М. Й. В. на 23.08.2025 г., подробно описано в молбата.

Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за извършено от него насилие.

С решение № 22950 от 15.12.2025 г., постановено по гр. д. № 44521/2025 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 84- ти състав, е издадена заповед за защита на основание чл. 15, ал. 8 ЗЗДН в полза на Й. Р. В. срещу М. Й. В., като последният е задължен на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 6 ЗЗДН да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Й. Р. В. и да посещава специализирана програма в „Център за превенция на правонарушенията“ при Фондация „Център отворена врата“. М. Й. В. е предупреден по реда на чл. 21, ал. 4 ЗЗДН и е осъден на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН да заплати на Й. Р. В. сумата в размер на 800 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, както и по сметка на Софийски районен съд сумата в размер на 25 лева, представляваща държавна такса.

Молбата за защита до районния съд е депозирана в преклузивния срок по чл.

2

10, ал. 1 ЗЗДН от пострадало лице, поради което е налице валидно сезиране на Софийски районен съд от процесуално легитимирана страна.

Страните не спорят и въз основна на писмените доказателства по делото се установява, че въззивникът е низходящ роднина по права линия на въззиваемия и попада в обхвата на чл. 3, т. 5 ЗЗДН.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. за неправилни фактически и правни изводи въз основа на доказателствата по делото.

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства, намира първоинстанционното решение за правилно, а наведените във въззивната жалба доводи в обратната насока – за неоснователни, поради следните съображения:

Настоящият съдебен състав споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което не намира за необходимо да преповтаря същите. Районният съд е обсъдил и преценил относимите по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност за установяване на релевантните за спора факти.

Противно на изложеното във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира, че молителят е изпълнил възложената му доказателствена тежест да установи при условията на пълно и главно доказване твърденията си за извършени актове на домашно насилие, описани в сезиращата районния съд молба. В тази връзка следва да се посочи, че с разпоредбата на чл. 13, ал. 2, т. 3 ЗЗДН на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН е придадено доказателствено значение, а съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН при липса на други доказателства съдът издава заповед за защита от домашно насилие само на основание приложената декларация. В представената към сезиращата молба декларация по чл. 9 ал. 3 ЗЗДН под страх от наказателна отговорност въззиваемият е индивидуализирал актовете на домашно насилие по време, начин и място на осъществяването им, идентични с тези в подадената молба по чл. 9, ал. 1 ЗЗДН. От цитираните разпоредби следва, че декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН представлява годно доказателствено средство и се ползва със специфична доказателствена стойност, за разлика от останалите частни свидетелстващи документи, които имат само формална доказателствена сила, следваща от разпоредбата на чл. 180 ГПК, според която подобен документ установява единствено авторството на волеизявлението. От разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН може да се направи извод, че декларацията на пострадалото лице удостоверява, че фактите и обстоятелствата 3 са се осъществили така, както са изложени в нея. При оспорване истинността на фактите в тази декларация доказателствената тежест е за лицето, което я оспорва /за разлика от хипотезата на чл. 193, ал. 3, изр. 2 ГПК/.

В разглеждания случай доказателствената стойност на декларацията по чл.

9, ал. 3 ЗЗДН не се опровергава от останалия събран по делото доказателствен материал. Напротив, в подкрепа на изложените в молбата твърдения по делото са приобщени и други доказателства. От представения по делото лист за преглед на пациент /л. 13 от първоинстанционното дело/ се установява, че на 23.08.2025 г., в 17:43 ч., т. е. непосредствено след осъществяване от страна на ответника на твърдените в молбата по чл. 9, ал. 1 ЗЗДН спрямо молителя актове на домашно насилие, въззиваемият е посетил УМБАЛСМ „Н. Пирогов“ ЕАД, Спешен кабинет по лицево- челюстна хирургия. При снемане на анамнеза молителят е съобщил, че е бил ударен с ръка в областта на лицето от неговия син и че изпитва болка в дясната лицева половина, заглъхване на дясното ухо и замаяност. При констатиране на обективното състояние на молителя е отразено, че е налице зачервяване в лява лицева половина без данни за кожни кръвонасядания. От представеното по делото съдебномедицинско удостоверение /л. 14 от първоинстанционното производство/ се установява, че на следващия ден – 24.08.2025 г., молителят е посетил специалист по съдебна медицина, където отново е съобщил, че на 23.08.2025 г., около 16:45 ч. му е бил нанесен удар с отворена ръка в областта на лицето от сина му. При прегледа съдебният лекар е констатирал в областта на дясното рамо на долната челюст на молителя оток с диаметър 5 см, както и две повърхностни червеникави кръвонасядания с размери 1/1 см и 1,5/1 см в същата област, като е заключил, че посочените увреждания са в резултат от действието на твърди тъпи предмети и могат да се получат по време и начин, както се съобщава в предварителните сведения.

В контекста на горното действително между представените по делото лист за преглед на пациент и съдебно-медицинско удостоверение е налице противоречие досежно местоположението на причинените на молителя лицеви травми. В тази връзка следва да се има предвид, че още при снемането на анамнеза при прегледа на молителя в УМБАЛСМ „Н. Пирогов“ ЕАД последният изрично е съобщил за болки в дясната лицева половина вследствие на нанесен му удар в областта на лицето от неговия син. За същия удар молителят е съобщил и при посещението си при съдебния лекар, който е констатирал увреждания именно в дясната половина на лицето на молителя. Следователно посоченото в листа за преглед зачервяване в лявата лицева половина на молителя вместо дясната лицева 4 половина се дължи на допусната техническа грешка от страна на преглеждащия и само по себе си не може да бъде прието като сериозно различие, оборващо твърденията на молителя, обективирани в представената по делото декларация по чл. 9, ал 3 ЗЗДН. Следва да се има предвид и обстоятелството, че двата прегледа са извършени в различни дни, като първият е проведен непосредствено след осъществяване на твърдения от молителя физически акт на домашно насилие, а вторият – на следващия ден. В този смисъл с оглед конкретния момент на извършване на двата прегледа, както и с оглед изминалия период от време между тях, логически обоснован се явява изводът, че първоначално констатираното от лекар при спешен кабинет по лицево- челюстна хирургия зачервяване е прогресирало и е дало крайното си отражение върху лицето на молителя под формата на малки по размери оток и кръвонасядания.

Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че първият съд е възприел превратно показанията на свидетелката Е.Т. К. – В.а. Безспорно същите следва да бъдат преценявани при условията на чл. 172 ГПК, доколкото посочената свидетелка е не само съпруга на молителя и майка на ответника, но и твърди с молителя да са насрещни страни в няколко съдебни производства, а именно – за издаване на заповед за защита, в което производство молител е св. К. – В.а, а ответник – Й. В., видно от справка, находяща се на л. 28 от първоинстанционното производство; за развод и за възстановяване на средства. Предвид изложеното, настоящата инстанция споделя извода на районния съд, че св. К. – В.а е заинтересована от изхода на спора не само поради роднинската си връзка с ответника, но и поради влошените си отношения с молителя, за които впрочем се навеждат твърдения и в сезиращата първоинстанционния съд молба по чл. 9, ал. 1 ЗЗДН.

Предвид горното и на основание чл. 172 ГПК, въззивният съд, като прецени обсъжданите гласни доказателства с оглед на всички други данни по делото, намира, че в по- голямата си част депозираните от св. К. – В.а показания не са от естество да установят релевантни за спора факти, а в други свои части не следва да бъдат кредитирани. Съображенията за това са следните:

От показанията на посочената свидетелка става ясно, че същата не е пряк очевидец на случилото се на 23.08.2025 г. между ответника и молителя, доколкото същата сама излага твърдения, че чувайки двамата да водят разговор на по- висок тон, излязла на стълбището между втория и таванския етаж, изкачила 1- 2 стъпала, и оттам наблюдавала създалата се ситуация за кратко, като възприела единствено и само молителя в гръб, стоящ пред входната врата на таванското помещение, без да 5 има видимост към ответника, който се намирал вътре в таванското помещение.

Вярно е, че в показанията си св. К. – В.а твърди, че не е чула ответникът да изрича по отношение на баща си обидните думи „Ти си долен негодник, нещастник такъв“, както и заканата „Ще те пребия“, но това обективно не е било възможно, доколкото в сезиращата районния съд молба по чл. 9, ал. 1 ЗЗД, а и в представената по делото декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН се твърди, че тези думи са отправени към молителя, докато същият все още се е намирал в таванското помещение, обитавано от ответника, където очевидно св. К. – В.а не е присъствала. Безспорно обаче последната е възприела, макар и непряко, че между страните по делото е възникнал конфликт, доколкото сама твърди да й е направил впечатление високият тон, на който те са разговаряли помежду си, което обстоятелство, от своя страна, я е мотивирало да излезе на стълбището и да ги наблюдава.