Решение № 17944 от 06.10.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17944 гр. С., 06.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20241110127343 по описа за 2024 година

Предявени са от „АПС Б. Б.“ ЕООД, ЕИК: ***********, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ № 81В, срещу И. В. К., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „О. К.“ № 610, вх. А, ет. 1, ап. 2, следните установителни искове по реда на чл.

415, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: иск по чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 300 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ********* от 19.02.2021 г., ведно със законната лихва от 01.02.2024 г. до окончателно изплащане; иск по чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 2 вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 9 лв., представляваща договорна лихва за периода 19.02.2021- 20.04.2021 г.; иск по чл. 33 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 107,15 лв., представляваща лихва за забава за периода 20.04.2021 г. - 23.01.2024 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№6031/2024 г. на СРС.

Ищецът твърди, че ответникът не заплатил дължимите суми по договор, сключен между ответника и „С-К“ АД на 19.02.2021 г., вземанията по който договор били прехвърлени на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 12.07.2023 г. и Приложение № 1 към него. Сочи, че уведомил въз основа на изрично пълномощно от цедента чрез имейл ответника за цесията, и ако съдът счете, че същото уведомяване не е надлежно, за такова следвало да се счита уведомяването с исковата молба.

В срока по чл. 131 ГПК И. К. оспорва исковете, като твърди, че не е сключвал процесния договор със „С-К“ АД и не е уведомяван от същото дружество и от ищеца, че има задължения по този договор. Прави възражение за погасителна давност.

Възразява, че договорът съдържа клаузи, които противоречат на ЗЗП и ЗПК по подробно изложени съображения.

Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:

По допустимостта на исковете:

1

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове за установяване дължимост на суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6031/2024 г. на СРС, 31-ви състав. Исковете са допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, при наличие на подадено в срок възражение срещу заповедта и в предметните и субективни предели на заявлението и издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

По основателността на исковете:

За основателната на предявените искове ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да докаже следните правопораждащи факти: 1. Наличието на валидно облигационно правоотношение между „С-К“ АД и ответника въз основа на процесния договор за кредит; 2. Усвояване на главницата по кредита в пълен размер от ответника; 3. Размерът и изискуемостта на процесните вземания; 4. Изпадането на ответника в забава по главния дълг в съответен размер, период на забавата и размер на лихвата за забава; 5. Извършеното прехвърляне на процесните вземания, качеството си на цесионер и съобщаването на ответника от цедента за прехвърлянето, респ. упълномощаването на ищеца да извърши уведомяването и изпълнението на посоченото задължение.

Ответникът следва да докаже при установяване на горните обстоятелства погасяване на дълга, както и своите искания и възражения, за което не сочи доказателства.

По своята правна същност договорът, който се твърди да е сключен между цедента и ответника, е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което за него са приложими разпоредбите на посочения нормативен акт.

Съгласно чл. 10 ЗПК договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг носител. В конкретния случай потребителският кредит представлява предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 ЗПФУР. По отношение на същия са относими и ЗПУПС и ЗЕДЕУУ с оглед електронната среда, в която се твърди да е сключен процесният договор.

В чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на услугата. Съгласно чл.

18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора, а съгласно ал. 3 от същата разпоредба преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.

В конкретния случай ответникът оспорва да е сключвал с цедента процесният договор за кредит, като по делото не са ангажирани доказателства, от които да се направи извод, че има изразено изявление от същия за сключването на договора.

Според чл. 51 от Общите условия на договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „С-К“ АД и потребителите всички съобщения и уведомления между страните по този договор ще се осъществяват в писмена форма чрез изпращане на писмени съобщения до адреса на страните, посочен в договора или приложенията към него, чрез изпращане на писмени съобщения в електронен вид до телефонния номер (SMS) или до електронната поща на страните, 2 посочени в договора или приложенията към него, като в случаи на изпращане в електронна форма съобщенията и уведомленията се считат за редовно връчени с изпращане на кратко текстово съобщение (SMS) или с постъпване на електронното писмо в посочената от адресата информационна система.

В случая за доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, е приложим ЗЕДЕУУ (загл., изм. с ДВ, бр. 85 от 2017 г.), доколкото представлява приложимата редакция на закона с оглед датата на сключване на твърдения договор – 19.02.2021 г. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ в приложимата му в случая редакция електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕУУ). Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквото законът признава на подписания писмен документ.

В конкретния случай, тълкувайки чл. 51 от общите условия на цедента, не може да се достигне до извода, че страните са искали да приравнят обикновения електронен подпис (като електронно изявление) на квалифициран електронен подпис, поради което договорът не следва да се приеме за подписан с квалифициран електронен подпис. Оттук следва, че същият не може да се ползва с формална доказателствена сила, в който смисъл е практиката на ВКС, формирана с Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г., ІV г.о. Отделно от това, по делото не са ангажирани и доказателства за това ответникът да е направил изявление за сключване на процесния договор и чрез e-mail, чрез sms, по телефон, или по друг начин.

С оглед оспорванията на ответника относно изявлението в процесния договор за потребителски кредит и разпределената доказателствена тежест, съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, съдът намира за недоказано наличието на валидно облигационно правоотношение между цедента и ответника като кредитополучател.

Не са ангажирани доказателства от страна на ищцовото дружество досежно факта на изявлението на ответника в процесния договор, доколкото представянето на документ, върху който липсва подпис на издателя му предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други доказателствени средства поради наличие на оспорване.

Съдът не споделя изложените от ищеца доводи в смисъл, че дори да се приеме, че не е налице сключен по реда на ЗПФУР договор за кредит, то следва да се приеме, че е налице валидно облигационно отношение между цедента и ответника, доколкото договорът за паричен заем е реален договор и същият се счита за сключен считано от датата на получаване на паричната сума от заемателя. Доводите на ищеца са неоснователни, доколкото реалният характер на договора за заем не изключва съгласието на заемателя за получаване на сумата като елемент от фактическия състав на договора. Ищецът не е ангажирал и доказателства, че ответникът е получил сумата, за която твърди да е отпусната по силата на процесния договор.

Доколкото от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен 3 начин наличието на валидно облигационно правоотношение между цедента като кредитодател и ответника като кредитополучател въз основа на процесния договор за потребителски кредит, то съдът намира за ненужно да бъдат обсъждани останалите предпоставки, необходими за уважаване на предявените искове.

Предвид изложеното, следва отхвърляне на исковете.

По разноските

Относно адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА

Съгласно Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.

Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.