Решение № 187 от 16.10.2026, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 187 гр. Радомир, 16.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря М. Д. М. като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20261730100407 по описа за 2026 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал.

1 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на . г. между „Профи Кредит България“ ЕООД - заемодател, от една страна, и Х. С. Н. - заемател, от друга, е подписан договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ., по силата на който заемодателят предоставил на заемателя паричен заем в размер на 2200,00 лева, при годишен лихвен процент от 41,00% и и ГПР от 49,17%. Месечната погасителна вноска била в размер на 170,34 лева, включваща дължимите главница, лихва и вноска по допълнителни услуги, разсрочени за период от 36 месеца. Срокът за издължаване на кредита бил 05.12.2026 г.

При сключването на договора, в т. VI, във връзка с чл. 15 от Общите условия, било предвидено предоставянето на допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 990,00 лева и допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 1298,00 лева. С договора бил определен и размерът на вноската по допълнителната услуга, а именно 63,56 лева, която била дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита и била включена в погасителния план.

Ищецът твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен, тъй като в противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в същия бил посочен годишен процент на разходите, но не ставало ясно нито какво включва, нито как е формиран, като при определянето му не били включени всички допълнителни разходи, тъй като при включването им, той би надхвърлил многократно предвидения размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Целта на допълнителните услуги по кредита била единствено да се кумулират със задължението по кредита, което от своя страна противоречало на принципа на добросъвестността.

Противоречието на процесния договор на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК давало основание за признаване на целия договор за недействителен съгласно чл. 22 ЗПК. Нормите на чл.

1

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2 и чл. 22 ЗПК били императивни и възможност за отклонение от тях не била предвидена. На основание чл. 23 ЗПК заемателят дължал връщане по договора само на получената сума от 2200,00 лева. Всичко над чистата стойност на получената сума (главницата) от 2200,00 лева било платено при начална липса на основание, с оглед недействителността на договора, поради което подлежало на връщане.

По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ./. г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и Х. С. Н..

Моли съда да осъди ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следните суми, платени без основание по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ./. г., а именно: 109,51 евро, частично предявен от пълния размер от 840,46 евро – договорна лихва; 42,18 евро – частично предявен от пълния размер от 506,18 евро, представляваща възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ и 55,30 евро – частично предявен от пълния размер от 663,66 евро, представляваща възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.03.2026 г. до окончателното изплащане на задължението.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД е подал отговор на исковата молба, в който не се оспорва, че ищецът е заплатил над главницата по договора за кредит сумата в общ размер на 206,99 евро, но наред с това твърди, че договорът е действителен, тъй като в същия се съдържа приложимият лихвен процент и уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави. От друга страна, ГПР по договора бил фиксиран, доколкото бил формиран от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, която не се променяла при никакви условия. Сочи и че в ЗПК нямало изискване в договора за потребителски кредит да бъдат посочени компонентите на ГПР.

Отделно от изложеното, твърди, че закупените допълнителни услуги не следвало да бъдат включвани в ГПР, но дори и за кредитора да съществувало задължение за включването им, то неправилното посочване на годишния процент на разходите не можело да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до нищожност на целия договор за кредит.

По изложените съображения, моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен и приет договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ./. г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД (кредитор) и Х. С. Н. (кредитополучател), по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 2200,00 лева, която кредитополучателят се е задължил да върне на 36 бр. равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 170,34 лева. Видно от приложения погасителен план към договора, падежът на първата погасителна вноска страните са уговорили на 05.01.2024 г., а на последната – на 05.12.2026 г. Страните са уговорили следните условия по сключения между тях договор: годишен лихвен процент – 41%; годишен процент на разходите – 49,17%; общ размер на всички плащания – 6131,81 лева. В раздел VI от договора, именуван „Параметри“, е предвидено заплащането на възнаграждение от страна на кредитополучателя за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер 2 на 990,00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 1298,00 лева.

Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП:

По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по сключен договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ./. г., съгласно който на ищеца е предоставен кредит в размер на 2200,00 лева. В раздел VI от договора, именуван „Параметри“, е предвидено заплащането на възнаграждение от страна на кредитополучателя за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 990,00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 1298,00 лева, като така посочените суми са включени в месечната погасителна вноска.

Сключеният между страните договор за паричен заем има правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, като е посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

В решението по дело С-686/19 СЕС е разяснил, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват в тези разходи.

В случая в договора за потребителски кредит е посочено, че годишният процент на разходите е 49,17%, но не е отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включва. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на годишния процент на разходите обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува и дали те са в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Поради това настоящият състав счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК годишният процент на разходите е посочен като процент, но не са отразени основните данни, 3 послужили за неговото изчисляване. Освен това, възнагражденията за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ по договора за кредит представляват разходи, които е следвало да бъдат включен в ГПР и липсата на тези разходи в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

При формирането на този извод съдът съобрази и задължителния характер на даденото от СЕС по дело С-714/22 тълкуване на чл. 10, параграф 2, буква „ж“ от ДиректИ. 2008/48, според който договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислен при сключването на договора за кредит, и всички допускания, използвани за изчисляването на този процент, както и на чл. 23 от ДиректИ. 2008/48, предвиждащ, че държавите членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директИ. и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. В цитираното решение е прието, че с оглед на съществения характер на посочването на годишния процент на разходите в договора за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква „ж“ от ДиректИ. 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент.

Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., според което установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит.

Неточното посочване на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването му.

С оглед изложеното дотук, настоящият състав намира, че в случая е нарушено изискването за посочване и изчисление на ГПР съобразно законовите изисквания, което от своя страна води до недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е изведено като съществено условие на договора.

По изложените съображения съдът намира, че искът е изцяло основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.