Решение № 1812 от 08.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1812 гр. София, 08.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Силвана Гълъбова

МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20211100515297 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Н.М.У.“ ЕООД срещу решение от 15.09.2021 г. по гр.д. №44550/2020 г. на Софийския районен съд, 38 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на В. АНТ. М. сумата от 10 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 23.08.2020 г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че първоинстанционният съд не е посочил правна квалификация на предявения иск, което е недопустимо. Сочи, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и фактически твърдения и не е отчел възприетите „прагове на защита“, тъй като ищецът е известна и позната в обществото личност. Твърди още, че съдът не е обсъдил, че ответното дружество не е автор на процесните снимки, нито е възложител и не носи отговорност за тях, както и че посочените в исковата молба изрази не представляват обида и клевета по смисъла на НК, а са оценка и коментар на поведението на лицата. Твърди също, че по делото не е установено наличието на претърпени от ищеца вреди, респ. техният размер. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск, а в условията на евентуалност – да бъде намален размерът на присъденото обезщетение.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна В. АНТ. М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер, поради което е влязло в законна сила в тази му част.

1

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на въззивника, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като СРС не е посочил правната квалификация на предявения иск. Основанието на чл.270 ал.3 ГПК за обезсилване на решението на първоинстанционния съд е налице само при разгледан непредявен иск когато в нарушение принципа на диспозитивното начало в гражданския процес решаващият съд се е произнесъл извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, т.е. по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава, тъй като е разгледан иск на непредявено основание, но не и при непосочване на правната квалификация на предявения иск. В случая първоинстанционният съд не се е отклонил от диспозитивното начало и се е произнесъл по предмета на спора, за който е бил сезиран, т.е. разгледал е заявените от ищеца факти, макар и да не е посочил основанието на предявения иск.

Решението е частично неправилно поради следните съображения:

СРС, 38 състав, е сезиран от В. АНТ. М. с искова молба, уточнена пред въззивния съд, с която срещу ответника „Н.М.У.“ ЕООД е предявен иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от публикувана на 23.08.2020 г. в електронното издание „ Lupa.BG“ статия със заглавие „Гаджето на А. му кръшка с блондинка“ , в която се съдържат обидни и клеветнически твърдения: „обърна резбата“; „интимничи с палавата Ц.П.“; „отново бе заловен на кръшка на половинката си този път с жена“; „двамата открито се натискат и мляскат на плажа“; „сенчест бизнес“, и от публикуван снимков материал, който е създаден и качен без знанието и съгласието на ищеца.

Основен принцип в правото е, че всеки носи отговорност само за своите деяния. В чл.49 ЗЗД е предвидено изключение от това общо правило, като е предвидено, че този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от негово противоправно действие при или по повод изпълнението и. За възникване на отговорност по чл.49 ЗЗД е необходимо да бъдат установени следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия, вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил някаква работа, да са причинени от противоправно действие при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника и причинителят на вредата да има вина за причиняването и. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на които са: деяние /действие или бездействие/, вредата, противоправността на деянието, причинна връзка и вината, съединени от правна норма в едно единство. Деянието трябва да е противоправно и виновно, вината се предполага до доказване на противното, а основният елемент на непозволеното увреждане е вредата и тя се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на имуществото, телесната цялост и здраве, душевност и 2 психическо състояние на човека. Причинната връзка е обединяващият елемент на всички останали елементи, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, като вината не се предполага, а следва да се докаже от увредения.

По делото не е спорно, че ответното дружество има качество на възложител по отношение на автора на процесните статии, поради което е пасивно легитимирана страна по предявения иск. В тази връзка съдът приема, че ответникът отговаря за вредите, причинени от съдържащите се в нея обидни изрази и неверни и клеветнически твърдения по отношение на ищеца.

Разпоредбата на чл.39 ал.1 КРБ прокламира правото на всеки да изрази мнение и свободно да го разпространи - писмено или устно, чрез звук или изображение. Ако това право не се използва, за да се увреди доброто име на другиго /ал.2/, изразяването и разпространяването на мнение не е противоправно. Поради това всякакви твърдения и оценки за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството и. Ако се касае за лице, чието име се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие, изразяването на мнения с негативна оценка, които са във връзка с този пост, дейност или занятие, не съставлява противоправно поведение. Ако са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат на проверка за вярност - такива съждения съставляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. 3а вярност могат да бъдат проверявани само твърденията за конкретни факти, разпространени с печатно произведение, доколкото позорят адресата. Но и в този случай издателят не носи отговорност, ако позорящите факти са верни.

Възможната колизия на прокламирани права - в случая между свободата на словото, от една страна и засягане чрез упражняването и на правата и доброто име на гражданите, от друга страна, е уредена с чл.39 ал.2 и чл.41 ал.2 КРБ. С посочените разпоредби изрично е предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционно защитени ценности - каквито са правата и доброто име на гражданите. Прокламираната с чл.40 ал.1 КРБ свобода на печата и другите средства за масова информация е свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси. В нейното съдържание, обаче, не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права. Въпросът за баланса на посочените конституционно защитени ценности /свободата на словото и доброто име на гражданите/ се решава конкретно въз основа на обстоятелствата на всеки отделен случай.

Според решение №62/06.03.2012 г. по гр. д. №1376/2011 г. на ІV ГО на ВКС, оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не и оценката на фактите. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие.

Такива оценки не могат да ангажират отговорността на автора им за обезщетяване на причинени неимуществени вреди на адресата, ако не засягат достойнството на личността, т.е. ако не съставляват обида. За всеки конкретен случай подлежи на изследване и преценка дали конкретно изказване или публикация с негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт, в рамките на зададените в ИМ основания /арг. от решение №484/09.06.2010 г. по гр.д. №1438/2009 г., III ГО на ВКС/.

ЕСПЧ също прави разграничение между фактическо твърдение и оценъчно съждение 3 като оценката не подлежи на доказване /решение от 08.07.1986 г. по делото Лингенс срещу Австрия/.

Процесната статия е със заглавие „Гаджето на А. му кръшка с блондинка“ и подзаглавие „В. обърна резбата, интимничи с палавата Ц.П. на Слънчев бряг“, и в нея се съдържат и посочените в исковата молба изрази: „Гаджето на А. – мачото със сенчест бизнес….“; „Мускулестият левент отново бе заловен да кръшка половинката си, този път с жена.“; „Двамата открито се натискат и мляскат на плажа….“, като статията е придружена със снимков материал от плажа.

От показанията на свид. И.М. се установява, че процесната статия е публикувана по снимки, които са били изпратени анонимно в офиса на дружеството, като в профила на едно от лицата на снимките /Ц.П./ в Инстаграм също е имало публикувана снимка, на която тя е на плажа.

От показанията на свид. В.Т. се установява, че ищецът се е чувствал обиден от публикация, че е изневерявал на А. и ходил с други жени, която статия и свидетелят е прочел, както и че ищецът се е притеснил доста от реакцията на неговите роднини и близки, затворил се е в себе си, имало е промяна в поведението му. Свидетелят сочи още, че ищецът се е обидил най-много от твърденията, че се занимава с лихварство, както и че не му е известно да има регистрирани на името на ищеца търговски дружества.

От показанията на свид. Ц.Ц. се установява, че ищецът след процесната статия е спрял да тренира, защото са го свързвали с незаконен бизнес и хората ще го коментират.

Настоящият съдебен състав намира, че сочените от ищеца изрази от процесната публикация са основание за ангажиране отговорността на ответника, тъй като използваните словоформи са обидни или клеветнически - представляват възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност, т.е. същите имат характер на фактически твърдения, и съдържа обидни, крайно негативни изказвания. Изразът „мачото със сенчест бизнес“ внушава, че ищецът се занимава с незаконна и престъпна бизнес дейност според разпространеното и общоприето значение на фразеологизма „сенчест бизнес“. Този факт не бе установен в настоящото производство от ответника, поради което само на това основание публикацията сочи на неправомерност, тъй като не са спазени правилата за добра журналистическа практика, вменяваща задължение за публикуване само на достоверна и проверена информация. С изразите „Гаджето на А. му кръшка с блондинка“, „В. обърна резбата, интимничи с палавата Ц.П. на Слънчев бряг“, „Мускулестият левент отново бе заловен да кръшка половинката си, този път с жена.“; „Двамата открито се натискат и мляскат на плажа….“ ищеца е обвинявана в аморално и обществено укоримо поведение в личния му живот, тъй като изневерява на партньора си, които изказвания биха били възприемани като обидни, независимо от субективното отношение на адресата към същите, и са такива с оглед общоприетите морални и социални критерии за допустими норми в общуването. Ирелевантно за отговорността за вреди по чл.45 ЗЗД, респ. по чл.49 ЗЗД, е дали деянието представлява престъпление по смисъла на НК, респ. процесните изрази представляват обида и клевета по смисъла на НК.