Определение № 122 от 14.03.2024, Апелативен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 122 гр. Бургас, 13.03.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Събина Н. Христова Диамандиева

Членове:

Веселка Г. Узунова

Даниела Д. Михова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело № 20232000500369 по описа за 2023 година

Постъпила е молба от въззивника по насрещната въззивна жалба

ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК 121130788, чрез адв.П. В., АК Б., с искане за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските и за изменение на определеното на пълномощника на въззивницата-ищец адв. Д. възнаграждение за процесуално представителство по чл.38 ЗА от 4 764 лв с ДДС на 700 лв без ДЛС или в размер на 840 лв ДДС.

Изложени са доводи на първо място, че съдът неправилно е определил размера на възнаграждението на процесуалния представител, предвид постановения резултат - отмяната на решението на БОС в частта над сумата в размер на 32 000 лв до 36 000 лв - т.е. за 4 000 лв. Посочва се, че съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по дело с материален интерес 4 000 лв, възнаграждението следва да бъде 700 лв без ДДС (т. 2. при интерес от 1 000 до 10 000 лв - 400 лв плюс 10 % за горницата над 1 000 лв).

На второ място се твърди, че съдът неправилно е присъдил върху определеното на адв. Д. възнаграждение по реда на чл.38 ЗА, ДДС, какъвто според молителя, не се начислява от съда и не дължи в хипотезата на определено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Изложени са подробни съображения с позоваване на актуална, според молителя практика на Върховен касационен съд (Определение по ч.к.гр.дело № 20238003101323 по описа за 2023 г. на ВКС).

На трето място се излагат съображения за прекомерност на определения от съда размер на разноските за адв.възнаграждение на адв.Д. Сочи се, че съгласно чл.36, ал.2 от ЗА, размерът на адвокатското възнаграждение се определя в договор между адвоката или 1 адвоката от Европейския съюз и клиента, като същият трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа, а съгласно чл.78, ал. 5 ГПК съдът може да намали адвокатското възнаграждение, когато същото не съответства на фактическата и правна сложност на делото, но до минималния размер, определен с Наредбата на Висшия адвокатски съвет. Посочва се, че с решение на СЕС от 23.11.2017 г. по присъединени дела С427/16 и С-428/16 г., постановено по преюдициално запитване, съотв.задължителни за всички съдилища и учреждения в РБългария, СЕС е дал отговор на въпросите дали чл.101, параграф 1 ДФЕС във вр. чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговия клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договарят възнаграждение в по- нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като ВАС, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер. Посочва се, че в това решение е прието най-напред, че посочената правна уредба би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101 от ДФЕС, вр.чл.4, параграф 3 ДЕС, но че същата не попада непременно в обхвата на забраната по чл.101 от ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС. Посочено е още, че с оглед преписката, с която разполага, СЕС не е в състояние да прецени дали правна уредба като разглежданата, може да се счита за необходима за осигуряване на изпълнението на легитимна цел, но националният съд следва да прецени, с оглед на общия контекст, в който наредбата на ВАС е приета или проявява последиците си, дали в светлината на всички относими обстоятелства, с които разполага, правилата, налагащи разглежданите ограничения, могат да се считат за необходими за осигуряване изпълнението на съответната легитимна цел.

С оглед цитираното решение на СЕС, молителят твърди, че определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения има за цел да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния предмет и защитавания материален интерес, но доколкото в Наредбата особеностите на делото реално не се вземат предвид при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение, а единствено и само критерият - цена на иска, следва да се приеме, че посочената правна уредба налага ограничения, които не са необходими за постигане на посочените легитимни цели, съответно нарушават полезното действие на правилата на конкуренцията, приложима за предприятията, поради което националният съд следва и е длъжен да не приложи тази норма от националното законодателство, която противоречи на разпоредбите на ДФЕС.

В тази връзка се посочва, че във въззивното производство упълномощеният от въззивницата-ищец адв. Д. не се е явил, с оглед данните по делото, обемът на извършената от него дейност е съпоставима с дейността по подаване на исковата молба по дело, поради което справедливият размер на адвокатско възнаграждение би следвало да се определи в размер за изготвяне на исковата молба.

2

Молбата за изменение на решението в частта на разноските е подадена в срока по чл.248 ГПК, касае определеното от съда адв.възнаграждение на процесуалния представител на другата страна, представлявал я по реда на чл.38, ал.2 ЗА, поради което съдът я намира за допустима.

В предоставения й срок въззивницата-ищец Р. Д., чрез адв.Д., е представила писмено становище, с което оспорва молбата на ответника ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД за изменение на решението в частта на разноските.

Изложени са съображения, че по аргумент от чл.44, ал.1, т.5 от ЗДДС, отменена 2009 г., и разпоредбите на чл.8 от ЗДДС и чл.9, ал.1 от ЗДДС, процесуалното представителство, с което се осъществява защита на физически лица в досъдебни, съдебни, административни и арбитражни производства, е доставка на услуга. Посочва се, че съгласно чл.2, т.1 от ЗДДС обект на облагане с данък върху добавената стойност е възмездна облагаема доставка на услуга. Твърди се, че по аргумент за противното от тази разпоредба, безвъзмездната доставка не може да бъде обект на облагане с ДДС. Признава се, че доколкото за осъществяваното процесуално представителство при условията на чл.38, ал.1 от ЗА не е дължимо възнаграждение, извършената услуга не може да бъде обект на облагане с ДДС, но се твърди, че когато в условията на чл.38, ал.2 от ЗА, вр.чл.78, ал.1 от ГПК, адвокатът процесуален представител на страната, при осъдителен диспозитив в тежест на насрещната страна, би могъл да получи възнаграждение за извършената услуга, характерът на осъществената доставка се променя и от безвъзмездна, тя придобива белезите на възмездна доставка. Посочва се, че фактът, че възнаграждението се дължи не от страната, представлявана от адвоката, а от трето лице, е ирелевантен с оглед разпоредбата на чл.26, ал.2 от ЗДДС. Посочва се още, че за възникването на данъчно събитие, прилагане на правилата за определяне на данъчната основа на доставката - минимален размер по аргумент от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. и дължимостта на ДДС, е достатъчно доставката да е извършена и за нея да е дължимо възнаграждение, като тези предпоставки са налице в настоящата хипотеза, в който смисъл е и разпоредбата на параграф 2а от Наредба №1 от 9 юли 2004 г. Изложени са подробни съображения, също се позовава на съдебна практика (Определение № 521/25.10.2017г. по ч.т.д.№ 1225/2017 г. на ВКС, I ТО; Определение № 306/06.06.2017 г., по ч.т.д.№ 2559/2016 г. на ВКС, I ТО; Определение № 297/09.07.2019 г., по ч.т.д.№ 1221).

Не са изложени съображения по повод останалите въведени от молителя възражения. Претендира се молбата за изменение на решението в частта на разноските да бъде оставена без уважение.

С оглед твърденията на страните, съдът намира следното:

С решение № 190 от 21.12.2023 г. по в.гр.д.369/2023 г., БАС е отменил частично решение № 762 от 27.06.2023 г. по т.д.139/2022 г., по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта му, с която е отхвърлена исковата претенция на Р. Б. Д. за осъждане на ЗК „Лев Инс“ АД, да заплати на ищцата сумата над 32 000 лв до 36 000 лв, ведно със законни лихви върху главницата от 23.12.2021 г. - датата на уведомяването на ответника до окончателното 3 изплащане; и в частта, с която ЗК „Лев Инс“ АД е осъден да заплати на Р. Б. Д., сумата над 1 400 лв до уважения размер от 3 500 лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законни лихви върху горницата над 1 400 лв, считано от 23.12.2021 г. датата на уведомяването на ответника до окончателното изплащане, като вместо това е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на Р. Б. Д., сумата от още 4 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно с обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата от 4 000 лв, начиная от 23.12.2021 г. до окончателното й изплащане; и е отхвърлил иска на Р. Д. за осъждане на ЗК „Лев Инс“ АД, да й заплати обезщетение за имуществени вреди над сумата от 1 400 лв до предявения размер от 3500 лв, ведно с обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата над сумата от 1400 лв, начиная от 23.12.2021 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част.

Съобразно постановения резултат, ответникът ЗК „Лев Инс“ АД е осъден да заплати на ищцата Д. деловодни разноски за първоинстанционното производство в размер на още 15 лв; на Бургаския апелативен съд - държавна такса в размер от 80 лв; а на адв. Н. Н. Д., АКС. - адвокатско възнаграждение в размер на още 132 лв с ДДС за първоинстанционното производство и в размер на 4 764 лв за въззивното производство с вкл.ДДС. Съобразно отхвърлената част от иска, ищцата Д. е осъдена да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД, деловодни разноски от още 611 лв за първоинстанционното производство, и общо 1167 лв за въззивното производство.

В мотивите на решението си съдът е посочил, че определеното в полза на адв.Н.

Д., процесуален представител на ищеца, адв.възнаграждение за въззивното и за първоинстанционното производство на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 ЗА и чл.7, ал.2, т.2 и 4 и § 2а от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ, е съобразно уважения размер на исковата претенция, в размер от по 4 764 лв с ДДС и включва: 3 530 лв по иска за неимуществени вреди, 440 лв – по иска за имуществени вреди и 794 лв ДДС.

По заявените от молителя оплаквания в молбата му по чл.248 ГПК, съдът намира следното:

Съдът намира за основателно твърдението на молителя, че съдът неправилно е определил размера на възнаграждението на процесуалния представител, предвид постановения резултат – „отмяната на решението на БОС в частта над сумата в размер на 32 000 лв до 36 000 лв - т.е. за 4 000 лв“, при което съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ, дължимото адв.възнаграждение следва да бъде в размер от 700 лв без Д Д С . При определяне на размера на дължимото адв.възнаграждение на процесуалния представител на въззивницата-ищец съдът е съобразил, че защитата включва както защита по предявената от ищцата въззивна жалба с материален интерес на иска за неимуществени вреди - 118 000 лв (над присъдения размер от 32 000 лв до претендирания размер от 150 000 лв), така и защита против подадената от ответното дружество насрещна въззивна жалба против присъденото обезщетение за имуществени вреди с материален интерес 2 100 лв, но е пропуснал да съобрази, че при определяне на адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА, 4 какъвто е настоящият случай, то следва да бъде определено само върху уважения размер на претенцията на защитаваната страна, при което в случая на адв.Д. за въззивното производство следва да се определи адв.възнаграждение в размер, съобразен само с уважената част на иска за неимуществени вреди – 4 000 лв, тъй като по подадената от ответника насрещна въззивна жалба, искът за имуществени вреди е частично отхвърлен. Ето защо дължимото на адв.Н.Д. адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ, следва да бъде в размер от 700 лв без ДДС.