Определение № 531 от 28.03.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 531 гр. София, 28.03.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Анелия Цанова като разгледа докладваното от Анелия Цанова Касационно гражданско дело № 20228002104483 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Ю. С. М., чрез адв. Д. В., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на решение № 262243/06.07.2022 г. на Софийски градски съд, ГО, IV- „д“ състав, по в. гр. д. № 1259/2021 г., в частта, с която частично е отменено постановеното първоинстанционно решение в обжалваната му част и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Ю. С. М. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 4 000 лв. до пълния предявен размер от 16 000 лв. Твърди, че в тази си част решението е неправилно и необосновано, и иска да бъде отменено, като Прокуратурата бъде осъдена да му заплати сумата от още 12 000лв. или общо 16 000лв.- обезщетение за неимуществени вреди.

С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По делото не постъпил писмен отговор от ответната страна Прокуратура на Р. България.

Върховният касационен съд счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав, в обхвата на касационните доводи, ограничени до приложението на чл. 52 ЗЗД, съобрази следното:

За да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че воденото срещу ищеца в професионално отношение наказателно преследване е продължило в сравнително кратък период от време, като спрямо него е взета и най-леката марка за неотклонение, от което следвало, че не е упражнена прекомерна 1 процесуална принуда. Изложил е, че от събраните по делото гласни доказателства, които се подкрепят и от заключението на приетата от страните съдебнопсихиатрична експертиза, се установявало, че Ю. М. действително се затворил в себе си, бил притеснен от възможността да бъде осъден, станал тревожен, раздразнителен и аргесивен, като поведението му след обвинението се променило и това съществено се е отразило на комуникацията му с близките и приятелите му. Приел е за недоказани твърденията, че именно процесното обвинение е влошило отношенията му с колегите му, тъй като ищецът се е отдръпнал от тях, а не обратното. Съдът не е установил обвинението да е достигнало до широк кръг лица в резултат от действия на прокуратурата, което пряко да накърни името на ищеца в професионален план или да урони престижа му в обществото. Не са кредитирани и показанията на свидетелите във връзка с последиците върху психичното състояние на ищеца като нарушен сън, тъй като същите не са преки свидетели, а препредават казаното им в разговор от ищеца. На следващо място въззивният съд е установил, че пречката за заемане на длъжността от ищеца в НИКК-МВР е, че разрешението му за достъп до класифицирана информация е с изтекъл срок. В този смисъл въззивният съд не е установил ищецът да е бил преназначен на друга длъжност в резултат на воденото срещу него производство, нито да му е налагано дисциплинарно наказание. Приел е, че установените по делото неимуществени вреди само отчасти съставляват пряка и непосредствена последица от процесното незаконно обвинение и тъй като при определяне размера на обезщетението следвало да се имат предвид всички установени обстоятелства по делото, е отчел, че психическият и социален дискомфорт на лицето се дължи и на факта, че той е бил преследван. За определяне на конкретния размер на обезщетението, с оглед спецификите на разглеждания казус, е взел предвид времето, в което е протекло наказателно производство, очертания по-горе обем на негативни възприятия и ефект на наказателното производство върху взаимоотношенията на ищеца с близките и колегите му, принципа на справедливост, обществено икономическите условия, съдебната практика, общественото и социалното положение на ищеца, и пр., като всички изложени аргументи са мотивирали извода му, че определено от първоинстанционния съд обезщетение е съответно и отговаряло на принципа на справедливост с оглед конкретно установените данни за ищеца и неговия статут в обществото, респ. преживените от него негативни емоции. С оглед изложените доводи и при отчитане наличието на незаконно обвинение в извършване на престъпление, претърпените от ищцата неблагоприятни последици в очертания по-горе обем, причинната връзка между тези последици и воденето наказателно преследване, въззивният съд е приел, че са се осъществили всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, а определеното обезщетение от 4 000 лв. кореспондира с принципа на справедливост.

По основанията за допускане на касационно обжалване

Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставения процесуален въпрос за задължението на въззивният съд да направи преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното 2 прилагане на принципа на справедливостта, както и за задължението на въззивният съд при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД във вр. чл.2, ал.2, т.3 ЗОДОВ да прецени и обсъди значението на обстоятелството дали незаконното обвинение е било повдигнато във връзка с упражняваната професия и какво е цялостното отражение на нова обстоятелство върху професионалната му реализация, отговорът на които въпроси твърди, че е в противоречие с т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, както и с практиката на ВКС. Така поставените въпроси са обуславящ, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил указанията, дадени с ППВС № 4/1968 г., като е мотивирал решението си и съгласно изискванията на ТР № 1 от 2001 г. и ТР № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. Съдът е взел предвид конкретните установени по делото обстоятелства, релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението, който са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Обезщетени са вредите от незаконното обвинение, като е прието, че се дължи обезщетение за вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение. Обратно на изложеното от касатора, въззивният съд е взел предвид, че обвинението на ищеца в престъпление е в професионално качество, че разрешението му за достъп до класифицирана информация е с изтекъл срок, поради което и отнемането на този достъп не е причина за невъзстановяване на правата му, че не се установява на ищеца да е наложено дисциплинарно наказание, че обвинението безспорно се е отразило на доброто му име, но не и пряко като експерт в професионален план. Дали тази му преценка е правилна не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. В случая и процесното искане за използване на специално разузнавателно средство е направено от директора на ГДБОПМВР и директора на СДОТО- МВР, със съгласието на гл. секретар на МВР, а не от наблюдаващия прокурор.

Поставеният материалноправният въпрос също е обуславящ, но и по отношение на него не е налице допълнителното основание по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочената от касатора каузална практика на ВКС не разрешава поставения въпрос по друг, различен от приетият с обжалваното въззивно решение начин, като изисква отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно наказателно преследване, които в случая са взети предвид.

Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставените материалноправен и процесуалноправни въпроси, отговорът на които твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода но конкретното дело, решен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид 3 настъпили промени в законодателство и обществените условия промени.

В разглежданият случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика на Върховия касационен съд, която да бъде изоставена, не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика.

С оглед на изложеното и Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК, поради което и

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262243/06.07.2022 г. на СГС, ГО, IVД състав, постановено по в. гр. д. № 1259/2021 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4