Решение № 1598 от 10.04.2024, Районен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1598 гр. Пловдив, 10.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20235330114036 по описа за 2023 година

Производството е образувано въз основа на искова молба на П. И. И., ЕГН: **********, с адр. гр. П., ул. ****“ № ** против „И. А. М.“ АД, ЕИК 131576434, гр. София, ***, Силвър Център, ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“

ЕООД, ЕИК 202513690, гр. София, ***, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 124 ГПК, от които първият срещу И. А. М. АД за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем № *** от **** г., като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и вторият срещу „Файненшъл България“ ЕООД за прогласяване на нищожността на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № **** от ***** г., поради липса на правно основание, неравноправност, противоречие с добрите нрави, както и поради обстоятелството, че обезпечава нищожна правна сделка.

Ищецът посочва, че на ***** г. е сключил с първия ответник договор за паричен заем, както и договор за предоставяне на гаранция по договора за заем (по втория договор чрез първия ответник с втория ответник). Ищецът твърди нищожност и на двата договора поради противоречие с добрите нрави, неравноправност и противоречие с императивните разпоредби на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, а договорът за предоставяне на гаранция и поради обстоятелството, че обезпечава задължение по нищожен договор.

На първо място се посочва, че договореният фиксиран ГЛП по договора за заем в размер на 40 % нарушава добрите нрави и води до неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията за добросъвестност 1 и в ущърб на кредитополучателя, поради и което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Цитира се съдебна практика и се излагат подробни съображения в тази насока. Твърди се, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден (арг. от чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК), поради и което нищожността на клаузата за договорна лихва, респ. на клаузата за ГПР има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка.

Посочва се, че освен горното не са спазени и императивните разпоредби на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК, като в договора за кредит не е отразен действителният размер на ГПР, като вписвайки размер от 46,72 % кредиторът е заблудил потребителя, като същото представлява заблуждаваща търговска практика. В тази връзка се сочи, че уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР- индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал.1 и ал. 2 ЗПК. Сочи се, че този извод следва и от дефиницията за ГПР, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Цитира се съдебна практика в подкрепа на твърденията.

На следващо място се посочва, че кредиторът не е изпълнил задълженията си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 400лв. с посочен лихвен процент от 40 %, ГПР - 46,72 %.

Твърди се, че кредиторът не е предоставил вярна информация на потребителя, като последният е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с финансовите нужди и възможности.

Освен гореизложеното се твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен не само като акцесорен такъв по нищожен договор за кредит, но и на собствено основание.

Описват се правните характеристики на договора за поръчителство, като се сочи, че в настоящия случай липсва правно основание за сключване на сделката. Ищецът посочва, че договарянето на заплащане на възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция от него в качеството му на кредитополучател, внася неравноправие в кредитното правоотношение. В тази връзка се сочи, че по договора за гаранция, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава престация, като се нарушава принципа на справедливост. Посочва се, че поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Твърди се, че преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителя от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, като предвиждане на възнаграждение за поръчител е в пряко противоречие с тази цел. Посочва се, че подобна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция върху длъжника. С оглед на изложеното се сочи, че възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следа да изпълнява кредитора води до неравноправност на тази клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Твърди се, че поставяйки на кредитополучателя изискване да сключи договор с дружеството - поръчител, кредиторът е договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл.

22 ЗЗД. Поемане на задължение за сключване на договор за поръчителство представлява 2 дарение по отношение на кредитора, а при дарение престацията следва да бъде осъществена при сключването, което не е сторено, което се сочи, че е още едно основание за отричане на правния ефект на тази уговорка.

С оглед на изложените съображения се моли предявените искове да се уважат, както и да се присъдят разноски.

И двамата ответници оспорват предявените искове, като неоснователни. Твърди се, че уговореният лихвен процент не представлява и не се свежда единствено до възнаграждение за ползване на главницата да нейното връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем, като в тази връзка се сочи, че финансовите възможности на кредитната институция са по - ограничени от тези на банките. Твърди се, че уговореният размер на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, като същата е съобразена в всички обстоятелства по отношение на сключения договор за заем, както е ясно и точно определена. Посочва се, че ищецът е бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който е ясно посочен в договора и се е съгласил с него. Оспорва се твърдението, че е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, като се сочи, че ГПР е съобразен с императивните изисквания, както относно размера, така и по отношение на включените в него компоненти.

Относно възнаграждението за поръчител се сочи, че същото не е част от заемното правоотношение и не представлява разход, който е пряко свързан с договора за потребителски кредит и който следва да се включи в ГПР. В тази връзка се сочи, че в договора за предоставяне на поръчителство е уговорено, че същият влиза в сила, само и единствено в случай, че заемателят не изпълни задълженията по сключения договор за паричен заем в указания 3 дневен срок да предостави обезпечение - поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Твърди се, че ищецът е разполагал с достатъчно време да изпълни условията по договора и да прецени дали да сключи договор за заем с ответното дружество или с друга финансова институция. В подкрепа на твърденията, че възнаграждението за поръчителство не се включва в ГПР, се сочи, че е и разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, която предвижда, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която дата не може да се прецени дали кредитополучателят ще предостави обезпечение. Оспорват се и твърденията за недействителност на договора за предоставяне на поръчителство, сключен с другия ответник Файненшъл България ЕООД поради липса на основание. Основанието за сключване на договора се посочва, че е изпълнението на задълженията на кредитополучателя за обезпечаване на договора за кредит, а дружеството поръчител е сключило договор за поръчителство срещу насрещната престация , представляваща договорено възнаграждение. Оспорват се твърденията, че договорът за поръчителство противоречи на добрите нрави. Оспорва престациите по договора за поръчителство да са нееквивалентни. Посочва се, че от страна на Файненшъл България ЕООД се извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като поръчителят не получава възнаграждение от кредитора. Не се оспорва, че отговорността на поръчителя има акцесорен характер, но се оспорва, че нищожността на договора за кредит обуславя нищожност и на договора за предоставяне на поръчителство. Посочва се, че промените в 3 съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника са непротивопоставими на поръчителя, тъй като отговорността му е функция на отговорността на длъжника, но такава, каквато е към момента на сключване на договора за поръчителство. Моли исковете да се отхвърлят. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От приетия по делото като доказателство договор за паричен заем № ***** е видно, че ищецът в качеството на заемополучател е сключил с ответника „И. А. М.“ АД в качеството на заемополучател договор за заем. По силата на договора е предоставена на ищеца сумата от 400 лв. В договора е уговорен срок на заема 4 месеца, чрез заплащане на 4 вноски, всяка по 108,47лв. Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 40% и ГПР в размер от 46,72%. Посочен е падежът на всяка от вноските. Като общият размер на всички плащания е - 433,88лв.

Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по други договор за паричен заем, сключен с И. А. М. АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Уговорено е и следното обезпечение, а именно: одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

Въз основа на така уговореното на ***** г. между ищеца в качеството на потребител и ответника Файненшъл България ЕООД в качеството на поръчител е сключен договор за предоставяне на гаранция. Уговорено е възнаграждение за поемане на задължението за сключване на договор за поръчителство в размер на 202,12 лв., чрез заплащане на 4 вноски, всяка в размер на 50,53лв.

От приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че замествайки параметрите във формулата, посочена в Приложение № 1 към ЗПК се получава, че ГПР е в размер на 47%, като в него е включена само възнаградителната лихва, която е в размер от 33,80 лв. Вещото лице е установило, че в ГПР по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК като разход е включена само договорна лихва. Вещото лице установява, че в случай, че в ГПР се включи като разход и сумата от 202,12 лв. възнаграждение по договора за предоставяне на 4 гаранция, то ГПР би достигнало размера от 870 %.

Между ищеца и „И. А. М.“ АД са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК.

Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.