Решение № 26 от 31.01.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 26 гр. София, 31.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дора Д. Михайлова

Членове:

Росина Н. Дончева

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20231800500513 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 122/31.05.2023 г., постановено по гр.д. № 1041/2022 г. по описа на РС – Ихтиман, е отхвърлен предявеният от Х. А. Г. срещу РС Ихтиман иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 5 000,00 лева, представляваща наказание глоба, за която е издаден изпълнителен лист от 04.05.2018 г. по н.о.х.д. № 121/2018 г. на РС – Ихтиман, поради погасяването й по давност.

Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство, в която се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания акт. Единственото възражение на въззивника е, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че разпореждането на държавния съдебен изпълнител, с което държавата чрез НАП е присъединена като взискател в изпълнителното производство, е действие, годно да прекъсне давността на вземането на основния кредитор, за което било образувано изпълнителното дело. Поради това неправилен се явявал и изводът на съда, че давността за изпълнение на наказанието глоба е била прекъсната от това действие (присъединяване на държавата като взискател) на съдебния изпълнител съгласно чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК, като на основание чл. 82, ал. 3 от НК след извършването му, започвал да тече нов срок. Поддържа, че при принудително изпълнение по реда на ГПК следвало държавата винаги да се смята за присъединен взискател за 1 дължимите й от длъжника публични вземания, като съдебният изпълнител е длъжен да изпрати съобщение на НАП за всяко започнато от него изпълнение и за всяко разпределение. В тази връзка твърди, че присъединяването на държавата не попадало в кръга действия, посочени в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с които давността се прекъсва., т.е. това не представлявало същинско изпълнително действие. Предвид това счита, че след образуване на изпълнително дело № 82/2018 г. на ДСИ при РС – Ихтиман и наложеният на 04.06.2018 г. запор на банкови сметки на длъжника – ищец, не били поискани и/или извършени други действия годни да прекъснат давността и вземането било погасено на 04.06.2020 година.

Образуваното впоследствие изпълнително дело № 49/2022 г. било незаконосъобразно, тъй като се основавало на същия изпълнителен лист. По същество моли за отмяна на решението и постановяване на нов акт по същество, с който искът, с правно основание чл. 439 от ГПК, да бъде уважен.

Въззиваемата страна – ответник в първоинстанционното производство не е депозирала отговор на въззивната жалба в законоустановения срок.

За да се произнесе, вззивният съд взе предвид следното.

Производството по делото е образувано по предявен от Х. А. Г. иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено по отношение на РС – Ихтиман, че ищецът не дължи публично държавно вземане в размер на 5000,00 лева поради погасяването му по давност. Предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право, т. е. на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело. В конкретния случай вземането представлява наложено на ищеца наказание глоба, постановено със споразумение, одобрено с определение влязло в сила на 22.02.2018 г., по н.о.х.д. № 121/2018 г. по описа на РС – Ихтиман.

Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 6 от ДОПК държавните вземания по влезли в сила присъди (съответно споразумения), каквото е процесното вземане, са публични и се събират от публичните изпълнители от Националната агенция за приходите, освен ако в закон не е предвидено друго - чл. 163, ал. 3 ДОПК.

В нормата на чл. 163, ал. 4 ДОПК е посочено, че в случаите, когато публичните вземания са възложени за събиране от съдебен изпълнител, събирането им се извършва по реда на ГПК. Настоящият случай е именно такъв. Видно от приложените по делото възлагателни писма (лист 30 и лист 48), на основание чл. 264, ал. 2 от ЗСВ, на ДСИ при РС – Ихтиман е възложено събирането на вземане на орган на съдебната власт. Съдебнта практика приема, че след като събирането на публичното задължение се извършва по реда ГПК, то и защитата срещу изпълнението също следва да се провежда по предвидените в ГПК производства: чрез обжалване действията на съдебния изпълнител по чл. 435 от ГПК и по исков ред - чрез предяваване на иск по чл. 439 от ГПК. В този смисъл – определение № 16 от 16.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 14/2021 г. на петчленен състав на ВАС и ВКС ; определение № 5 от 04.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 66/2019 г. на петчленен състав на ВАС и ВКС . Посоченото обуславя компетентността на гражданския съд да се произнесе по спора. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск, като е приел, че извършените действия от страна на съдебния изпълнител, изразяващи се в присъединяването на 2 държавата към вече образувани изпълнителни производства, представляват същински действия по изпълнението. В мотивите към обжалвания акт съставът на РС – Ихтиман е посочил, че с всяко едно от тези действия двугодишната давност за изпълнение на наказанието глоба, съгласно чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК, е била прекъсвана и на основание чл. 82, ал. 3 от НК е започвал да тече нов двугодишен срок.

Настоящият въззивен състав намира така подадената въззивна жалба за допустима (подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт),поради което следва да се разгледа по същество.

Установява се следната фактическа обстановка от значение за спора.

Със споразумение, одобрено с определение влязло в сила на 22.02.2018 г., по по н.о.х.д. № 121/2018 г. по описа на РС – Ихтиман, на ищеца е наложено наказание глоба в размер на 5 000,00 лева.

За принудителното събиране на сумата на 04.05.2018 г. е издаден изпълнителен лист. По възлагане от ответника от 11.05.2018 г., на 14.05.2018 г. е образувано изпълнително дело № 82/2018 г. на ДСИ при РС – Ихтиман.

След извършени справки за имущественото състояние на длъжника – ищец, на 04.06.2018 г. е наложен запор на банковите му сметки.

С разпореждане на ДСИ от 18.05.2020 г. на основание чл. 458 от ГПК като взискател в изпълнителното производство е присъединена държавата в лицето на НАП за събиране на дължимите от длъжника публични задължения.

С постановление от 17.02.2022 г. съденият изпълнител е констатирал настъпилото по силата на закона прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 от ГПК.

На 15.03.2022 г., отново по възлагане на ответника в първоинстанционното производство, е образувано ново изпълнително дело с № 49/22 г. на ДСИ при РС – Ихтиман, въз основа на същия изпълнителен лист.

С разпореждане на съдебния изпълнител от 25.03.2022 г. като взискател в новообразуваното производство е присъединена държавата в лицето на НАП.

С оглед така приетата фактическа обстановка и в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно, допустимо.

Съгласно ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС въззивният съд не може да приеме различна фактическа обстановка, от тази приета от първоинстанционния съд, без да са налице изрични оплаквания във въззивната жалба в тази насока.

Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

3

В случая ищецът претендира защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава на изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането, представляващо наказание глоба, наложено с влязло в сила споразумение от 22.02.2018 г. по НОХД № 121/2018 по описа на РС Ихтиман. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на претендираното от ответника вземане (твърдение за факти, с които се отрича материалното прави на взискателя), предявеният иск по чл. 439 от ГПК е допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на процесното вземане.

Глобата като вид наказание, което може да се наложи на физическо лице за извършеното от него престъпление, е включена в системата на наказанията, визирана в чл. 37 от НК. Също така глобата е вид публично вземане – чл. 162, ал. 2 т. 6 от ДОПК.

Съгласно задължителните указания, дадени в ТР № 2/12.04.2017г. по тълк.д. № 3/2016г. на В АС, при разглеждане на правната природа на глобата превес следва да има нейният характер на наказание, а не нейният характер на публично вземане. В тази връзка следва да се посочи, че давностният срок, посочен в чл. 171, ал. 1 от ДОПК, е неприложим по отношение на вземането за глоба.

В чл. 82 от НК законодателят е посочил сроковете, с изтичането на които наложените наказания не се изпълняват – така наречената изпълнителска давност. Тя представлява период от време, в който надлежният орган на публичното право проявява пасивност по отношение на правомощието си да приложи наказателната репресия срещу извършителя на престъплението. Видовете давност за изпълнение на наказанието са обикновена и абсолютна, като по отношение на глобата обикновената давност е със срок 2 години (чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК), а абсолютната е тригодишна (чл.

82, ал. 4, вр. ал. 1, т. 5 от НК). С текста на чл. 82, ал. 5 от НК е изключено действието на абсолютната давност, когато за събирането на наказанието глоба е образувано изпълнително производство. В мотивите към т. 4 от ТР № 2/28.02.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 на ОСНК на ВКС е посочено, че цитираната разпоредба дерогира само абсолютната давност, но не и обикновената, която се прилага и при образувано изпълнително производство. Също така ВКС приема, че образуването на изпълнително производство не изключва възможността за погасяване изпълнението на накзанието глоба поради изтекла абсолютна давност изобщо, а създава временна законова пречка тригодишната давност да тече, докато съществува изпълнителното производство.

В конкретния случай предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК се основава на твърдението на ищеца, че процесното вземане е погасено поради изтичане на двугодишния давностен срок за изпълнение след образуване на изпълнителното производство, последното изпълнително действие по което е извършено на 04.06.2018 г., след която дата до 04.06.2020 г. не е поискано (и извършвано) каквото и да е изпълнително действие.

Основният спор по делото, висящ пред настоящата инстанция, е правен и касае течението на давностния срок и в частност – обстоятелството прекъсва ли се давността по вземането на основния кредитор от 4 присъединяването на държавата като взискаетел за дължимите й от длъжника публични вземания по образувано изпълнително производство.

Погасителната давност се изразява в неупражняване на едно субективно право за определен период от време, с изтичането на който кредиторът губи възможността да търси принудително изпълнение на своето вземане.

Давността има значение за страните по материалното правоотношение – кредитор и длъжник - и се влияе само от тяхното поведение. Съгласно императивната норма на чл. 116 от ЗЗД давността се прекъсва, ако кредиторът предяви иск за вземането си или предприеме действия за принудителното му изпълнение, както и ако длъжникът признае вземането. В изпълнителното производство прекъсването на давността се свързва винаги с активността на носителя на материалното право и не се влияе от поведението на други лица, независимо, че същинско действие за принудително изпълнение може да извърши само съдебният изпълнител. В този случай съдебният изпълнител действа в изпълнение на задължението си по процесуалното правоотношение, възникнало между него и взискателя с образуване на изпълнителното производство. Той трябва да действа въз основа на исканията на взискателя , като по този начин последният поддържа висящността на изпълнителния процес.