Решение № 1842 от 21.03.2017, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

Гр.София, 21.03.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-Б въззивен състав, 1. в публично съдебно заседание на седми март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

Мл.с. ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ при секретаря Н.С. сложи за разглеждане докладваното от съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 9784 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

Образувано е в изпълнение на решение № 72 от 02.08.206 г. на ВКС, ТК, ІІ-ро отд., с което е отменено решение № 18231 от

12.11.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 15315 по описа за 2013 г. на СГС, ВО, ІV-ти Г състав.

Производството по в.гр.д.№

15315 по описа за 2013 г. на СГС, ВО, ІV-ти Г състав е било образувано по:

1- въззивна жалба, подадена от Н.Е.С./ ищца пред СРС/ срещу решение от 15.07.2013 г., постановено от СРС, І ГО, 37 с-в по гр.д.№ 10970 по описа за 2012 г., в частта, в която са отхвърлени претенциите й по установителните искове за признаването за нищожни на клаузите на чл.3 ,ал.1 и чл.23 от договора за кредит за покупка на недвижими имот № HL 41961/15.09.2008 г., както и клаузите по чл.2, ал.2, чл.3, ал.1,чл.5, ал.1,чл.4,л.2,предл.2, чл.6, чл.8, изр.2 и чл.10 от допълнителното споразумение от 21.07.2010 г. към договора за кредит като неоснователни, както и в частта, в която е отхвърлен иска по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД за разликата от уважения до пълния предявен размер от 3 500 CHF/5670 лв./;

2- въззивна жалба, подадена от „Ю. Б.” АД / ответник пред СРС/, в частта, в която са уважени срещу него претенциите за признаването за нищожни на клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12,ал.1 от договора за кредит за покупка на недвижими имот № HL 41961/15.09.2008 г., както и е уважил иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД . ведно със законната лихва от 01.03.2012 г. до окончателното изплащане на сумите и в частта за разноските.

Във въззивната жалба, подадена от Н.Е.С. се сочи, че решението е неправилно и немотивирано, както и несъобразено със събраните по делото доказателства и съдебната практика на ВКС и СЕС. Сочи, че клаузите не били договорени индивидуално. Реално швейцарски франкове не били отпуснати на кредитополучателката. В този смисъл ищцата била подведена от Банката. Допълнителното споразумение било сключено, защото банката едностранно била променила условията на кредита, а не защото ищцата била изпаднала във финансови затруднения. Неправилно СРС бил приел, че между страните са сключени няколко споразумения. СРС не бил взел предвид установеното в тройната съдебно-счетоводна експертиза.

Иска се от настоящата инстанция да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго, с което и тези претенции да бъдат уважени. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор от „Ю.Б.”

АД /ответник пред СРС/, в който се излагат доводи, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение, в частта, в която обжалваните претенции са отхвърлени е правилно и законосъобразно. Счита, че е ирелевантно дали клаузата относно размера на възнаградителната лихва е уговорен индивидуално; същата била цената на финансовата услуга. Сочи, че се установило по делото, че кредита е отпуснат в швейцарски франкове съгласно договореното в чл.23 от договора за кредит. Установило се, че ищцата е погасявала кредита в швейцарски франкове. Това се установило и от заключението на вещото лице Т.М.. При това положение всяка от страните носела риска от промените във валутния курс. Сочи, че всяка от страните имала възможност да обмисли клаузите на договора и да прецени вида на валутата. Съществувала възможност ищцата да се откаже от договора. Относно клаузите в допълнителното споразумение сочи, че същите били индивидуално определени. Правилно СРС бил приел, че не съществува анотицизъм. Правилно СРС бил приел, че неполучаването на погасителен план не освобождавало кредитополучателя от задълженията му за погасяване на кредита, арг. се с чл.68, б.“а“ от ЗЗД.В отхвърлителната част на претенцията по чл.55, ал.1 ЗЗД решението било правилно като съобразено със заключението на СЧЕ и размера на претенцията. Претендират се разноски.

Във въззивна жалба, подадена от „Ю.Б.” АД /ответник пред СРС/ се излагат доводи за неправилност на така постановеното решение в частта, в която са уважени претенциите на ищцата: счита, че банката е в правото си едностранно да променя лихвения процент.

Сочи, че неправилно СРС бил приел за нищожна клаузата на чл.3, ал.5 от договора – лихвата била определена съобразно Методологията на банката, а параметрите били визирани в чл.3, ал.1 от договора. Счита, че не е налице нито една от хипотезите на чл.143 от ЗЗП. Сочи, че в чл.6, ал.3 от договора страните били постигнали съгласие, че БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават автоматично задължителни за страните като банката уведомява за тези промени кредитополучателя. Тази норма не можела да се разглежда като неравноправна по реда на чл.143 ЗЗП. Не било допуснато нарушение на чл.58, ал.1 и ал.2 ЗКИ. Ищцата била узнала за изменението на лихвения процент. Договорът бил сключен при условията на чл.430 ТЗ. В този смисъл СРС не бил извършил преценката по чл.145, ал.1 ЗЗП. Твърди, че клаузите били уговорени индивидуално и не било вярно твърдението на ищцата, че от банката й били предоставени готови бланки. Сочи, че договора съдържал договореното между страните и не препращал към ОУ. Ищцата не била направила никакви възражения по параметрите на договора; същата не се била възползувала от възможността да се откаже от договора.

/Относно довода на въззивника „Ю.Б.” АД

/наричан по-долу за краткост „Банката”/ за недопустимост на процесното решение в частта му по предявените установителни искове за нищожност /в обжалваната част/ се е произнесъл ВКС в отменителното решение/.

Иска се от настоящата инстанция да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли претенциите като изцяло неоснователни. Претендират се разноски.

Въззиваемата

/по тази въззивна жалба/ - Н.Е.С. е депозирала отговор, в който изразява становище за нейната неоснователност като се позовава и на съдебна практика на националните съдилища и тази на СЕС.

Сочи, че изводите на СРС относно клаузата на чл.3, ал.5 от договора са правилни, както и изводите на СРС за нарушение на чл.58, ал.1,т.2 ЗКИ, защото никое от тези изисквания не било спазено. Банката не била ангажирала доказателства, че представената от нея Методология била съществувала към момента на сключване на договора. Още повече, че процесния договор не препращал към нея. Счита, че едностранната промяна на лихвата е едностранно изменение на договора. Сочи, че съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали клаузите са неравноправни. Тежестта за доказване на индивидуалното уговаряне на клаузите била на банката, а не на ищцата. Правилен бил и извода на СРС за нищожност на чл.12 от договора.

С решение № 18231 от 12.11.2014 г. , постановено по гр.д.№ 15315 по описа за 2013 г. СГС, ГК, ІV-Г състав е обезсилил обжалваното решение на СРС като е приел, че същото не е било родово подсъдно нему. Това решение е било обжалвано с касационна жалба, подадена от Н.Е.С..

С решение № 72 от 02.08.206 г. на ВКС, ТК, ІІ-ро отд. е отменено решение № 18231 от 12.11.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 15315 по описа за 2013 г. на СГС, ВО, ІV-ти Г състав и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС за произнасяне по същество по въззивната жалба.

В изпълнение указанията на ВКС в отменителното решение настоящата инстанция излага следните мотиви:

По основателността на въззивната жалба, подадена от от Н.Е.С.:

Не се спори по делото, а и от събраните писмени доказателства се уста-новява, че страните са обвързани от облигационно отношение- по договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 41961, сключен на 15.09.2008 г.

Не се спори, че предоставената от Банката сума е усвоена от кредитополучателката /ищца пред СРС/. Това се потвърждава и от заключението на допуснатата, изслушана и приета /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза /СЧЕ/,л. 195 по делото пред СРС.

Договорът за банков кредит е търговска сделка от категорията банкови сделки, имащи за предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни институции, по смисъла на пар. 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, обн. в ДВ, бр. 99 от 09. 12. 2005г., в сила от 10. 06. 2006 г., т.е. към момента на сключване на процесния договор. Като такъв вид търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, той попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл. 143 – 146 от ЗЗП /по арг. от чл. 144 от ЗЗП, уреждащ изключенията, при които е неприложимо правилото за приемане за неравноправна клауза в договор, сключен с потребител/. Процесният договор за банков ипотечен кредит е сключен на15.

09. 2008г., по време на действието на горепосочения ЗЗП в ред. му, публ. в ДВ бр. 36 от 04. 04. 2008г. и инкорпорирала нормите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05. 04. 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Към този момент действа и Законът за потребителския кредит /ЗПК/, обн. в ДВ бр. 53 от 30.

06. 2006г., в сила от 01. 10. 2006г., от приложното поле на който изрично в чл.

3, ал. 5, т. 1 от същия са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот. Процесният договор за ипотечен кредит като нямащ за предмет потребителски кредит и като обезпечен с ипотека върху недвижим имот е изключен от регламентацията на ЗПК /отм./, попадайки под правната уредба на ЗЗП.

Основни принципи на договорното право при условията на пазарна икономика са свободата на договаряне и равноправното третиране на страните по договорното правоотношение. Безспорно, спазването на тези принципи е от съществено значение за потребителските договори. Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Република България и е една от основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение ЗЗП реципира редица норми от европейското законодателство и в частност от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Тези норми въвеждат система на защита на потребителя, която се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преддоговорните си възможности, така и на степента си на информираност. Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика, като установителните решения на националните юрисдикции следва да имат правно действие не само по отношение на участвалите в съдебното производство лица, но освен това и по отношение на всички, които са сключили договор със съответния продавач или доставчик, използващ клаузата, с оглед постигането на преследваната с Директивата цел.

Съгласно чл.

143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма.

Съгласно чл.

145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.

Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално

/чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. Клаузи, които не са уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е изчерпателно. В чл. 144 от ЗЗП са посочени изключенията, при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители, визирани в чл. 143 от ЗЗП, са неприложими. Така според чл.