Решение № 1961 от 03.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1961 гр. София, 03.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СВЕТЛОЗАР Д. Д. при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. Д. Гражданско дело № 20251110150101 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Е. Д. М. срещу „Профи кредит България“ ЕООД.

Ищецът твърди, че на 09.01.2023г. сключил с ответника договор за потребителски кредит № ***************, по силата на който на ответника бил предоставен кредит в размер на 5000лв. за срок от 36 месеца, при ГЛП от 41% и ГПР от 49,04%, като било предвидено да дължи и възнаграждение за услуги „Фаст“ и „Флески“. Счита, че договорът е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, тъй като нарушава изискванията на ЗПК, поради което платената сума над главницата се явява лишена от основание.

С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 3203,92лв. – платена без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок.

Признава, че между страните е сключен договора и е платена посочената сума над главницата, но отрича да е недействителен. Излага допълнителни съображения за неоснователност.

Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **************, по който дружеството е кредитодател, а ищецът кредитополучател. Размерът на кредита е 5000лв. със срок от 36 месеца. Предвиден е годишен лихвен процент от 41,00%, както и включване на услугите Фаст и Флекси, за 1 които се дължи възнаграждение от 2000лв. и 3250лв. Общо дължимата сума възлиза на 14015,02лв., като ГПР е посочен в размер от 49,04%.

Не е спорно, че ищецът е платил по договора сума в размер от 8203,92лв. или 3203,92лв. над главницата от 5000лв.

С влязло в сила решение по гр. д. № 14752/2024г. по описа на СРС е признато за установено, че ищецът не дължи на дружеството заплащане на сумата от 5250,00 лева, съставляваща възнаграждение за закупени пакети допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ по договор за потребителски кредит №

**************/09.01.2023г.

В настоящото производство е направено възражение за недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради което всички суми, платени над чистата стойност (главницата), са лишени от основание.

Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, договорът следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР, който не надвишава максимално допустимия по закон, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – таксите (възнагражденията) за услугите „Фаст“ и „Флекси“, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Горепосочените два броя такси несъмнено представляват разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъдат включени в ГПР по кредита, като те са били изначално известни на кредитора. Те изрично попадат в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в ГПР се включват всички такси и разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Ето защо, стойността на тези такси трябва да 2 бъде включена при определяне на годишния процент на разходите в договора за кредит, тъй като те са част от него. Очевидно е обаче, че това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва. Размерът на двете такси възлиза общо на 5250лв. – сума, надвишава размера на кредита. При включването на тези такси в ГПР, което е абсолютно необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК, е явно, че ГПР надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което е постановено именно по дело със страна „Профи кредит България“ ЕООД, е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).

Според настоящия съдебен състав, включването на посочените клаузи за допълнителни услуги в договорите, които въобще не е ясно дали и по какъв начин биват предоставяни, както и с оглед тяхната изключително висока стойност, представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по 3 кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.

По изложените съображения, съдът намира, че горепосочените два броя такси отговарят на поставените в ЗПК критерии и следва да бъдат включени в общия разход по кредита, което в случая не е сторено, а с тяхното добавяне действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от обявения в договора. При това положение се налага изводът, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Установява се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в договора липсва посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен ГПР, макар и неправилно определен и без подробно описание на компонентите по него.

Нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР с всички негови компоненти, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. Ето защо, съдът приема договорът за потребителски кредит за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, и такси и други разходи. В този смисъл е и практиката на ВКС – Решение № 129/30.07.2024г. по т. д. № 630/2023г., I ТО на ВКС, в което е прието, че прилагането на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД в случая не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в областта на потребителските кредити, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски. Ето защо, в случая ищецът има право само на главницата, която е в размер на 5000лв., а всичко над нея е платено при липса на основание.

Разпечатката съдържа 29 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3c4e96a1-2711-4f6a-a64f-70b8c39a1f03