Решение № 167 от 01.08.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 167 гр. Варна, 01.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Анета Н. Братанова

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно търговско дело № 20263001000243 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано е по въззивна жалба от ответника ЗАД „АСЕТ Иншурънс“ АД, представляван от юрисконсулт И. А. и насрещна въззивна жалба подадена от ищеца И. Н. Н. срещу решение № 490/15.12.2025 година, с което застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата от 20451,68 евро (равностойност на 40000 лева), представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от ПТП, настъпило на 01.09.2024 г. в гр. Варна, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.12.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 904,35 евро (равностойни на 1768,76 лева), представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от същото ПТП, ведно със законната лихва, считано от 12.09.2024 г. – датата на уведомяване на застрахователя, до окончателното изплащане на сумите, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 429, ал. 3 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е отхвърлен искът относно претенцията за лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди, дължима за периода от 12.09.2024 г. (момента на уведомяване на застрахователя) до 19.12.2024 г. включително.

Предметният обхват на въззивната жалба включва решението в неговата осъдителна част, за горницата над 7669,38 евро (равностойността на 15000 лева) до пълния присъден размер на 20451,68 евро (равностойността на 40000 лева), както и приетата за основателна претенция за лихва за забава, върху обезщетението за имуществени вреди, определено от датата на уведомяване на застрахователя за увреждането. Въззивната страна излага своите 1 съображения за незаконосъобразност на решението в обжалваните дялове, като решението да е постановено при неправилно кредитиране на събраните доказателства и неотчитане на редица факти и обстоятелства, относими към определянето размера на следващо се обезщетение за вреди. Твърди, че неправилно е приложен принципа за справедливост при определяне на обезщетението, конкретно – понесените от ищеца физически травми се определят за леки, възстановяването е било своевременно, без да е била необходима оперативна намеса, болки и страданията не са били интензивни, както и не се установява твърдяната нестабилност в коляното да е вследствие на произшествието. Сочи, че събраните гласни доказателства са кредитирани в нарушение на чл. 172 ГПК, а присъденото обезщетение е силно завишено.

Позовава се на съдебната практика, относима към периода на настъпване на ПТП, според която за по-тежки увреждания са определяни по-малки по размер обезщетения. Твърди, че обезщетение в размер на 15 000 лева, напълно би съответствало на претърпените вреди и социално-икономическата обстановка в страната. Намира, че лихва за забава върху главницата по обезщетението за имуществени вреди се дължи не от уведомяването на застрахователя за настъпилото събитие (както е приел съда), а от момента на дерегистрация на МПС в хипотеза на „тотална щета“.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, насрещната страна по спора е изразила становище за неоснователност на въззивната жалба, понеже присъденото обезщетение е справедливо и съответно на събраните по делото доказателства, и съдебната практика по сходни хипотези. Понесените травми от пострадалия се сочат като сериозни, като възстановителния процес е бил продължителен, като за някои от уврежданията не е приключил. Възразява, че лицето е прекарало повече от два месеца на легло, а вследствие на ПТП се наблюдават трайни увреждания на рамото и коляното. Набляга на факта, че пострадалият е загубил своята самостоятелност и е променил начина си на живот, като данни за тези изводи се носят от гласните доказателства. Препраща към размера на застрахователните лимити, които следва да служат като ориентир.

Насрещната въззивна жалба на ищеца съдържа оплаквания, свързани с момента, от който следва да се дължи лихва за забава върху застрахователното обезщетение. Страната не споделя изводите на съда, че лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от момента на отправяне на застрахователната претенция по чл. 380 КЗ – в случая от 20.12.2024 година.

Сочи, че лихва за забава върху главницата по обезщетението за неимуществени вреди, следва да се дължи от момента на уведомяването на застрахователя за събитието, а не от отправянето на извънсъдебна застрахователна претенция за настъпилите вреди и за техният размер, съгласно разпоредбата на чл. 429, ал. 3 КЗ. Иска се отмяна на решението в обжалваната част, като акцесорният иск да се уважи изцяло, както е претендиран – за периода от 12.09.2024 година до окончателното изплащане на задължението. Претендират се разноски сторени по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.

В проведеното съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните 2 изразяват насрещни становища по депозираните от тях жалби.

Застрахователното дружество е изразило писмено становище в депозирана от него молба, в което поддържа своята въззивната жалба, оспорва депозираната насрещна такава и прави искане за присъждане на сторените разноски.

Отправя се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Насрещната страна по спора оспорва въззивната жалба на застрахователя, като поддържа възраженията направени в подадената от него насрещна въззивна жалба свързани с момента, от който следва да се дължи лихва за забава върху застрахователното обезщетение. Претендират се сторените разноски по представен договор за правна защита и списък по чл. 80 ГПК.

Въз основа твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност, доводите на страните и приложимите правни норми, съдът, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството пред първата инстанция е образувано по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, с който ищецът И. Н. Н. иска осъждане на ответника - застраховател да заплати сумата от 40 000 лева и сумата от 1768,76 лева, представляващи съответно обезщетение за понесени неимуществени и имуществени вреди вследствие ПТП настъпило на 01.09.2024 година, като е претендирана и законна лихва , считано от 12.09.2024 г. – датата на уведомяване на застрахователя, до окончателното изплащане на сумите.

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания, разгледана е пряка претенция на лице понесло вреди от деликт отправена срещу застраховател, по чл. 432, ал. 1 КЗ. Извънсъдебна застрахователна претенция е отправена до ответника на 20.12.2024 г., по която е постановен отказ с аргументи за липса на достатъчно доказателства по образуваната щета, видно от писма съответно от 31.12.2024 година и 31.01.2025 година, приложени по делото. По този начин е изпълнена абсолютната процесуална предпоставка по чл. 380, ал. 1 КЗ, поради което правото на иск е надлежно упражнено. Решението на първата инстанция, в неговата осъдителна част до размера на 15 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от ПТП и сумата от 1768,76 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от ПТП, като необжалвано е влязло в законна сила.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по отношение правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. С оглед предмета на двете жалби пред въззивният съд не е спорно, че съставът на функционалната отговорност на застрахователя е реализиран, както и по механизма на настъпилото произшествие. Основният спорен момент въведен с въззивната жалба на застрахователя е свързан със справедливия размер на обезвредата за понесените неимуществени вреди, продиктуван от характера и 3 степента на претърпените увреждания, а в насрещната въззивна жалба на ищеца се въвежда въпрос, свързан с момента, от който се дължи обезщетение за забава върху вземането за главница по обезщетението за неимуществени вреди, който има правен характер. Пред настоящата инстанция възражението на ответника по чл. 51, ал. 2 ЗЗД не се поддържа. В тези предметни рамки следва да извърши произнасянето си настоящият състав.

По въпроса за понесените неимуществени вреди от ищеца и техния размер:

Относима информация за претърпените неимуществени вреди се носи от приетата по делото комплексна експертиза, представените писмени доказателства и събраните гласни такива. От заключението на медицинския експерт става ясно, че в следствие на ПТП ищецът е получил следните увреждания: Луксация /изкълчване на раменната става на дясна ръка, усложнила се с т.н. Хил-Сакс/ дефект, атрофия на мускулатурата на мишницата и контрактури; ожулване с размери около 10/6 см по задна повърхност на мишницата на дясна ръка; травма на коляното на десен крак изразяваща се в частично вътрешно разкъсване на горната (проксималната) част на задния кръстосан лигамент (PCL) на коляното и развила се в последствие нестабилност на коляното при натоварване; кръвонасядане по предна хълбочна област; контузно-разкъсна рана по подбедрицата на ляв крак, хирургически обработена с наложен шев.

Установява се, че по повод травмите ищецът е посетил спешен лекарски кабинет, където е била поставена имобилизационна превръзка на дясна ръка за период от около два месеца. Раната по подбедрицата на ляв крак е била хирургически обработена и поставен хирургически шев, но в последствие е нагноила и е третирана медикаментозно. Изкълчването на раменната кост на дясна ръка обуславя затруднение на нейното функциониране за период от около 1-1,5 месеца при обичайно протичане на оздравителния процес.

Въпреки системното консервативно лечение и провеждана физиотерапия през юни 2025 г. при ищеца е диагностициран т.н. Hill-Sachs /Хил-Сакс/ дефект, което е последствие от изкълчване на рамото и се проявява с това, че раменната кост (humerus) изскача от ставата напред (предно изкълчване на рамото), и се удря предния ръб на лопатката (glenoid). Като според експерта това явление води до нестабилност на рамото и повтарящи се изкълчвания, като състоянието може да продължи и с години. Съгласно обясненията дадени от експерта в открито съдебно заседание пред първата инстанция, това изкълчване се е усложнило със синдром, при който се получават антрофии или отслабване на мускулатурата на мишницата с периодични контрактури, тоест двигателни потрепвания. При пострадалият се е получила слабост на тъканите, които държат раменната кост и това създава предпоставки рамото периодично да се изкълчва при натоварване или определени движения.

Вещото лице подчертава, че това състояние може да трае години, както и до живот. Според медика, дори и евентуална операция не дава напълно гаранция за цялостно възстановяване. Като подобна операция не е задължителна, а по 4 усмотрение на пациента.

От гласните доказателства събрани посредством разпита на свидетелите В П К и А В С, се установява, че първоначално ищецът е бил на легло за период от около два месеца и не е излизал от дома си. Свидетелите разказват, че след инцидента пострадалия бил в тежко емоционално състояние – много стресиран, притеснен, уплашен и депресиран. Чувствал се несигурен за възстановяването си и за бъдещето си. Влошеното физическо състояние го натоварвало допълнително. Свидетелите сочат, че пострадалото лице изпитвало притеснения как ще осъществява пълноценна комуникация и отношения със своето дете, доколкото по настоящем бил разведен със своята съпруга.

На първо място следва да се уточни, че настоящата инстанция кредитира така дадени гласни доказателства, доколкото те съответстват на събрания по делото доказателствен материал и се подкрепят от заключението на експерта по медицинската експертиза. Не съществува забрана въз основа на показания на заинтересовани свидетели да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страната /Решение № 50095 от 3.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1318/2022 г., II т. о., ТК/. Само фактът на евентуална заинтересованост на свидетеля не е основание за дискредитиране на показанията му. Поради това и доколкото показанията на свидетелите кореспондират с останалите събрани доказателства възражения на застрахователя в неговата въззивна жалба по приложението на чл. 172 ГПК се приемат за неоснователни.