Решение № 4765 от 18.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4765 гр. София, 18.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Д.

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100513739 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 17700 от 02.10.2024 г., постановено по гр. д. № 25529/2024 г. по описа на СРС, 46- ти състав, Столична община е осъдена на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на Я. Д. Я. сумата от 6000 лева /шест хиляди лева/ – обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания вследствие на открита луксация на интерфалангеалната ставичка на палеца на лявата ръка, вследствие на падане на 30.08.2023 г., реализирано поради спъване в дупка на тротоарната настилка на левия тротоар на ул.

„Колю Фичето“ с посока на движение от ул. „Добротич“ към ул. „Атанас Кирчев“ срещу бл.

341, ведно със законната лихва от 30.08.2023 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за сумата над 6000 лева до пълния предявен размер от 10000 лева, ведно с претенцията за законна лихва върху неоснователния размер на главницата.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от Столична община с излагане на доводи за неправилност на решението в осъдителната му част. Твърди се, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на предпоставките за възникване на отговорността по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка се навежда, че посоченият в исковата молба механизъм на увреждане е останал недоказан, поради което недоказано е и наличието на причинно- следствена връзка с настъпилите вреди, които, от своя страна, също не се установяват. Посочва се, че определеното от съда обезщетение е в 1 завишен размер. Моли се съдът да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск изцяло. При условията на евентуалност се иска намаляване на размера на присъденото обезщетение. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Я. Д.

Я., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди решението в обжалваната част. Претендират се разноски.

Решението в частта, с която е отхвърлен искът за сумата над 6 000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева, ведно с претенцията за законна лихва върху неоснователния размер на главницата, като необжалвано от ищеца е влязло в законна сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. установи, че

По правилността на решението въззивният съд намира следното:

Съгласно разпоредбите на чл. 45, ал. 1 и 2 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Предпоставките за възникване на деликтната отговорност са следните: 1./ деЯ.е; 2./ противоправност на деЯ.ето; 3./ вреда; 4./ причинна връзка между деЯ.ето и вредата; 5./ вина. Вината на делинквента се предполага, а останалите условия от хипотезата на правната норма подлежат на доказване от ищеца.

Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително – гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност.

В случая ищецът иска да бъде ангажирана гаранционната отговорност на ответника за виновното поведение на съответните лица, на които е възложено извършването на поддържка на улиците на територията на гр. София, като между страните не се спори, че процесният инцидент е настъпил на тротоар, собственост на ответника. В нормата на чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата /ЗП/ е предвидено, че изграждането, ремонтът и поддържането 2 на подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община. По силата на чл. 167, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състоЯ.е, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най- кратък срок, като службите за контрол, определени от кметовете на общините, контролират в населените места изправността и състоЯ.ето на пътната настилка, пътните съоръжения, пътната маркировка и др. С оглед на това следва да се приеме, че на Столична община е вменено задължение да стопанисва и поддържа общинските пътища, включително да не допуска и съответно своевременно да отстранява дупки, както и неравности по пътищата. Това задължение следва да намери приложение и за прилежащите тротоари. Столична община изпълнява тези свои законоустановени задължения чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението на тези свои задължения и носи обективна гаранционно – обезпечителна отговороност при действия или бездействия на лицата, натоверани с извършването на възложената работа по поддръжката на улиците на територията на съответното населено място /в този смисъл решение № 15 от 25.07.2014 г., постановено по т. д. № 1506/2013 г. на ВКС, I т. о./.

Следователно в разглеждания случай ответникът има качеството на възложил на работа съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗЗД и носи отговорност за причинените при процесния инцидент вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители.

В проведеното производство ищецът успешно е доказал наличието на всички предпоставки за основателност на претенцията си по заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди, а именно предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди, които са причинени от лице, на което ответникът е възложил работа, вследствие на противоправно деЯ.е при или по повод на възложената работа, като причинителят да е действал виновно.

Вината се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

За да възникне правото на пострадалия срещу възложителя за обезщетение за претърпените неимуществени вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки /юридически факти/: 1./ за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение и 2./ виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа.

Чрез събраните пред първата инстанция доказателства – показанията на св. К.С.С., лист за преглед на пациент, извлечения от амбулаторна книга, както заключението на СМЕ, 3 чийто изводи настоящата инстанция изцяло възприема по реда на чл. 202 ГПК, се установява, че на 30.08.2023 г. ищецът, ходейки по левия тротоар на ул. „Колю Фичето“ с посока на движение от ул. „Добротич“ към ул. „Атанас Кирчев“, стъпил в дупка на тротоарната настилка, образувана от разрушени и липсващи тротоарни плочки, в резултат на което паднал и получил открита луксация на интерфалангеалната ставичка на палеца на лявата ръка, като до обработката на раната и наместването на луксацията в УМБАЛСМ „Пирогов“ болката била с висока интензивност, а след поставяне на гипсовата имобилизация за палеца същата намалявала по интензитет до затихване към момента на зарастване на меките тъкани около ставичката към края на първия месец. По делото не са представени доказателства за периода от време, в който гипсовата имобилизация е носена от ищеца, поради което следва да се възприеме посоченото от вещото лице в приетото по делото заключение на СМЕ, а именно че периодът на носене на имобилизация от ищеца до възстановяване на конкретната луксация до ниво на работоспособност е бил не повече от 30 дни. От показанията на св. С. се установява, че поради причиненото травматично увреждане ищецът е бил възпрепятстван да полага труд и доколкото същият е много активен човек, ежедневието му се е променило, което, от своя страна, се е отразило и на психиката му. От обсъжданите свидетелски показания се установява още, че ищецът не се е възстановил напълно от причинените му травматични увреждания, тъй като все още не може да свива пръста си добре, не може да стиска и изпитва болка при определени движения. Тези гласни доказателства се подкрепят от приетото по делото заключение на СМЕ, видно от което, на първо място, полученото травматично увреждане, а именно – открито луксация на интерфалангеалната ставичка на палеца на лявата ръка, е тежко увреждане за такава малка анатомична структура, като при луксация се стартира дегенератен процес, който дори при умерено натоварване ще доведе до пълното му износване, и на следващо място, че в резултат на полученото травматично увреждане при ищеца са налице остатъчни последици – функционален дефицит в крайната флексия на ставата от 30°, който дефицит има характеристиките да остане траен поради неповлияването му от ЛФК и който дава частичен дефицит в юмручния захват като цяло, както и умерена хипотрофия на тенарната мускулатура на палеца /мускулната издатина в дланта под палеца/, изразяваща се в намалена мускулна сила на опозицията на палеца към останалите пръсти и на целия юмручен захват.

Предвид всичко, изложено дотук, съдът намира за неоснователни доводите на ответника за недоказаност на механизма на настъпване на инцидента, респективно за липса на причинно-следствена връзка между процесния инцидент и настъпилите за ищеца вреди.

Както вече беше посочено, на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага и доколкото ответникът не е представил доказателства за оборване на посочената презумпция, то следва да се възприе изводът, че лицата, на които ответникът е възложил извършването на поддържка на улиците на територията на гр. София, са действали не само противоправно /в нарушение на нормативно установените си задължения/, но и виновно.

Доколкото по делото се установява, че ищецът е търпял неимуществени вреди 4 вследствие на претърпения инцидент, то ответникът следва да го обезщети за тях.

Претърпените от ищеца неимуществени вреди представляват неблагоприятно засягане на лични блага и не биха могли да бъдат възстановени, поради което предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид видът и обемът на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състоЯ.е на обществото /така Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС/. Въззивният състав приема, че сумата от 6 000 лева отговаря на така посочените критерии за справедлива компенсация за претъпените неимуществени вреди. При определяне на този размер съдът отчита, че ищецът е търпял интензивни болки и страдания вследствие на причинените му травматични увреждания в началния период след настъпване на процесния инцидент, както и че причинените му телесни увреждания са повлияли на ежедневието му, вкл. затруднявайки го да упражнява правото си на труд. Следва да се съобразят и обстоятелствата, че от една страна, причинените на ищеца травматични увреждания са довели до трайни последици, стартирайки дегенератен процес, а от друга страна, въпреки проведеното лечение, телесните увреждания не са се възстановили напълно, като при ищеца се наблюдават остатъчни последици. В допълнение следва да се посочи и обстоятелството, че ищецът е преживял стрес и неприятни емоционални изживявания вследствие на настъпилия инцидент, които са се отразили на психическото му състоЯ.е. Ето защо, въззивният съд счита, че възраженията на ответника досежно определения размер на присъденото обезщетение се явяват неоснователни.