Решение № 4135 от 17.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4135 гр. София, 17.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20261100502106 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа подадена въззивна жалба от ищеца „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, с която се оспорва постановеното от СРС решение № 22265/04.12.2025 г. по гр.д. № 63043/2024 г. Със своето решение съдът е отхвърлил предявения от ищеца иск по чл. 410, ал. 1, т. 1 от КЗ за сумата от 2 394.97 лв. – регресно вземане и по изплатено застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски по щета за вреди на л.а. Фолксваген Голф“, с рег № ****, за ПТП от 23.12.2019 г. в гр. София по бул. „Джавархарлал Неру“ с причинени виновно от ответника при управление на л.а. :Мерцедес 270 ЦДИ“ с рег. № 251М026, без задължителна застраховка гражданска отговорност.

В жалбата са изложени твърдения, че решението е неправилно, като СРС погрешно е счел, че не се доказва авторството на деянието. Счита, че е създадена оборима презумпция съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД и е неправилно съждението на районния съд, че същата не важи относно обективните факти като авторството, а има отношение само до субективните – виновното поведение. Причинителят на вредата следвало да доказва, че липсва авторство и вина, а не да се вменявало в тежест на ищеца. От съставения протокол за ПТП ставало ясно, че виновен е ответникът. Като този протокол е намерил и отражение в официален документ, издаден от МВР, а виновният водач бил установен и наказан. Протоколът за ПТП посочва, че се ползвал с обвързваща съда материална доказателствена сила. Тъй като ответникът бил напуснал ПТП, му бил съставен акт от контролните органи след неговото установяване.

1

Наказателното постановление, което е съставено било влязло в законна сила и то установявало вината на ответника. Счита, че са налице самопризнания в отговора на исковата молба. Оборването на вината от ответника не било сторено.

В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба.

Във въззивното производство бе допуснато събиране на доказателства чрез разпит на свидетел.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните /в този смис. т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС/.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Настоящия състав намира атакуваното решение за правилно и законосъобразно.

Предявен е иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД.

Съгласно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна следва да докаже фактите, на които основава своите твърдения и възражения. При иск с правно основание чл. 45 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи кумулативно всички елементи от фактическия състав на деликта, а именно: противоправно деяние, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и авторството на деянието.

Вината, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, се предполага до доказване на противното, поради което именно ответникът носи доказателствената тежест да обори тази презумпция. Тази законова презумпция обаче обхваща единствено субективния елемент на деликта – вината, но не и останалите елементи, включително авторството на деянието.

Презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не освобождава ищеца от доказване на обективните елементи на непозволеното увреждане, включително факта, че именно ответникът е извършил твърдяното противоправно деяние.

Авторството на деянието представлява обективен елемент от фактическия състав на деликта и не може да се извежда от презумпцията за вина. Обратното тълкуване би довело до недопустимо прехвърляне на доказателствената тежест върху ответника да доказва, че не е извършил деянието, което противоречи на принципа на чл. 154 ГПК.

2

С оглед гореизложеното и отнесено към настоящия случай, в тежест на ищеца е доказването на изброените елементи, един от които е и авторството на ответника в процесното ПТП. Същото е изрично оспорено от ответника.

Вярно е, че в отговора на исковата молба съществува изречението „събитието, което се случи и не съм разбрал, за което си понесох отговорността“ не може да бъде ценено като самопризнание, поради факта, че липсва конкретна воля, посочване на факта, който страната си признава и ясно заявяване, че определя себе си като виновния за извършеното. Правилно СРС е съобразил и, че още повече в първото по делото заседание е уточнено твърдението на ответника, като изрично е посочил, че не е сигурен кой е извършил деянието, доколкото МПС-тата са се намирали на паркинг на сервиз, а монтьорите в него са имали ключове и са го местили, като е възможно те да са причинили ПТП. Относно авторството на деянието по делото са събрани следните доказателства:

Проткол за ПТП, който обаче е съставен и подписан едностранно от водача на увреденото МПС, а именно участникът, застрахован при ищеца. В него е посочено, че ударилият го автомобил се е движил на заден ход и е реализирал ПТП. Не се посочва обаче кой е управлявал този автомобил.

По делото е налично и удостоверение, издадено от МВР, в което се посочва, че на ответника е съставено наказателно постановление, което е влязло в сила, с което му е наложено административно наказание глоба по чл.

183, ал. 2, т. 11 ЗДвП и чл. 175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП, като наказателното постановление е приложено по делото. В същото в действителност се сочи, че ответникът е реализирал ПТП и е напуснал мястото. Така представените писмени доказателства съдът цени като документи по смисъла на чл. 179 ГПК.

Следва обаче да се има предвид, че влязлото в сила наказателно постановление не обвързва гражданския съд, тъй като не представлява съдебен акт и не попада в хипотезата на чл. 300 ГПК. Същото има характер на доказателствено средство, което подлежи на свободна преценка по реда на чл.

235, ал. 2 ГПК, съобразно всички събрани по делото доказателства. Поради това гражданският съд не е обвързан от констатациите в наказателното постановление относно механизма на ПТП и участието на лицата. Още повече наказателното постановление се съставя едностранно, без да се събират доказателства, то е било съставено на собственика на автомобила, без допълнителна преценка дали той е и извършителят по ПТП. Именно поради това то не обвързва гражданския съд така както присъда в наказателно производство, в което са събирани доказателства и доказателствени средства, касателно елементите, които следва да бъдат доказани за установяване на престъпление или нарушение. Съставеният протокол за ПТП също носи материална доказателствена сила, но единствено относно обстоятелствала, които съставителят – автоконтрольор, е успял да възприеме непосредствено. В случая липсват данни да е присъствал на самото ПТП, още повече, че се твърди, че водачът на ударилия автомобил е напуснал местопроизшествието, като протоколът е съставен по сведения на водача на ударения автомобил.

Пред въззивната инстанция бе допуснато събирането на гласни доказателствени средства чрез провеждане на разпит на собственика на увредения автомобил – св. Д.. Изложените от същия факти обаче бяха в някои 3 части противоречиви, а в други непълни, като свидетелят уточни, че не той е шофирал автомобила тогава, а неговата съпруга, както и, че предвид дългия изминал период от време не си спомня по-голямата част от събитията. Твърди, че автомобилът е бил оставен на автомивка, жена му отишла да я вземе и колата била ударена. Не си спомня цвета на колата, която е ударила неговата, не си спомня човека от записите на камерите. Твърди, че се виждало на камерите, че собственика на ударилия го автомобил се качва в него и на заден ход го удря. Няма обаче твърдения как е наясно, че именно собственик се е качил в колата и именно той е реализирал ПТП. Посочва, че са оставили ключовете на колата на хората в автомивката, която са я местили. В един момент свидетелят посочва, че не знае дали е било автомивка или просто паркинг. При подобно излагане на фактите, съдът не намира, че показанията на този свидетел способстват за установяване на авторството по безспорен начин. Св. Д. не се е срещал с ответника при настъпване на ПТП, не си спомня почти нищо за случая освен че са гледани записи и, че полицията е идентифицирала собственика на ударилия го автомобил, но не и че именно той е управлявал МПС при ПТП. Доколкото твърденията, че лица на паркинга са имали ключове от увредения автомобил, се подкрепя от изложеното от ответника, че и за неговия автомобил, оставен на същия паркинг, но на сервиз, са имали ключове работещите в сервиза, то съдът намира, че това допълнително разколебава извода автор на деянието да е ответникът. Така или иначе доказателствена тежест за този обективен факт като авторството лежи у ищеца, то следва да е налице пълното и главното му доказване. Такова обаче не бе проведено в настоящото производство.

По горните съображения настоящата инстанция намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. При липса на установено авторство в лицето на ответника, безпредметно се явява обсъждането на останалите елементи от фактическия състав на деликта и на иска по чл. 410 КЗ.

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, която не претендира такива.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 22265/04.12.2025 г. по гр.д. № 63043/2024 г. по описа на СРС.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

4

2. _______________________

5