Решение № 2693 от 01.07.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2693 гр. Варна, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Насуф Исмал при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №

20253110*484 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по предявен от Д. А. А., ЕГН **********, действащ чрез адв. Д. П., срещу О. В., ЕИК *, действащ чрез юрк. Б. Б., отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79 от ЗС, за признаване на установено по отношение на ищеца, че ответникът не е собственик на реална част с площ от 537 кв. м. от поземлен имот с идентификатор * по КККР, одобрени със Заповед № * г. на изпълнителен директор на АГКК, целият с площ от 3427 кв. м.

Oбстоятелствата, от които произтичат претендираните от Д. А. права и възражения в исковата молба:

Ищецът твърди, че е собственик по давностно владение на недвижим имот, находящ се в *, а именно: Реална част с площ от 537 кв. м. от поземлен имот с идентификатор * по КККР, одобрени със Заповед № * г. на изпълнителен директор на АГКК, последно изменение на КККР е със Заповед № * г. на началник на СГКК – В., целият с площ от 3 427 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, при съседи на целия имот: * и останалата част от *.

Сочи, че правото на собственост е придобито от него по давност, тъй като е установил владение върху имота през пролетта на 2010 г. в трайно установените му граници и то е упражнявано непрекъснато, необезпокоявано и явно до настоящия момент. Твърди, че към момента на установяване на владението имотът е бил изоставен, но след установяване на владението ищецът го е заградил с оградна мрежа и ежегодно го е почиствал.

Излага, че през 2021 г. решил да предприеме действия за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка, но тогава е установил, че О. В. е съставила акт за частна общинска собственост. О. В. е съставила на * г. Акт № * за частна общинска собственост за ПИ *. Актът за частна общинска собственост бил вписан в Службата по вписванията – акт № * г.

Ищецът сочи, че О. В. е актувала имота на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС. Излага, че актът за частна общинска собственост удостоверява несъществуващо право на О. В., тъй като тя не е придобила правото на собственост върху имота на посоченото в акта основание 1 и изобщо по някой от предвидените в чл. 2 от ЗОС способи.

Моли за присъждане на направените по делото разноски.

Oбстоятелствата, от които произтичат възраженията и правата на ответника по исковата молба О. В.:

Ответникът смята, че наведените твърдения в исковата молба са неоснователни и недоказани.

Сочи, че О. В. е придобила правото на собственост върху имота по силата на закона.

Излага, че съгласно чл.2, ал. 1, т. 7 от ЗОС, която правна норма е вписана като правно основание за съставяне на АЧОС № */* г., общинска собственост са имотите и вещите, предоставени в собственост на общината със закон.

Посочва, че дейността по актуване на имотите има вътрешно служебен характер и не засяга права и законни интереси на граждани или организация.

Оспорва наведените твърдения за осъществен фактически състав на придобивната давност, визиран в императивната разпоредба на чл. 79 от ЗС.

Сочи, че придобивната давност има два съществени елемента: период от време с определена от закона продължителност и владение – упражняване на фактическо господство върху имота с намерение да се свои, във връзка и с чл. 68, ал. 1 от ЗС. Счита, че тези два елемента не са налице.

Ответникът излага, че на законодателя е било възложено със закон да определи обектите на държавната и общинска собственост, което е станало с приемането на едноименните закони през 1996 г. Посочва, че въпросният 10 г. давностен срок, обуславящ претендираната придобивна давност не е изтекъл.

Излага, че е въведен мораториум за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост до 31.12.2022 г., считано от 01.06.2006 г. Счита, че съществува забрана за придобиване по давност на процесния недвижим имот.

Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба, отговора на първоначалната искова молба, обратния иск и отговора на обратния иск, на основание чл. 12 и чл. *, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:

Съдът е сезиран с произнасяне по отрицателен установителен иск относно собствеността върху реална част с площ от 537 кв. м. от поземлен имот с идентификатор * по КККР, одобрени със Заповед № * г. на изпълнителен директор на АГКК, целият с площ от 3427 кв. м., находящ се в *, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно позлване: за друг вид застрояване, при граници на реалната част: поземлени имоти с идентификатори №№ * и останалата част от *. С оглед разясненията на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, предпоставка за допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост е наличието на правен интерес от провеждането му, а такъв съществува, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес, като докаже фактите, от които произтича твърдяното от него право, като въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Ответникът по отрицателен установителен иск за собственост трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които правото му на собственост е могло да се породи, посочвайки и доказвайки фактите, от които това право е породено.

В настоящия казус ищецът обосновава правния си интерес с твърдението, че е 2 собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност, считано от 2010 г., но тъй като имотът е актуван в полза на ответната община, не може да се снабди с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка преди да обори правото на собственост на общината.

На първо място следва да се посочи, че в България от 1951 г. до 01.06.1996 г. действа тотална забрана за придобиване на каквато и да е вещ държавна или общинска собственост.

Тогава с промени в Закона за собствеността тя отпадна (законодателят я остави само по отношение на публичната държавна и общинска собственост) и така до 2006 г., когато малко преди да изтекат 10-те години, които позволяват да се придобие имот и при недобросъвестно владение, беше въведен първият мораториум по отношение на държавната и общинската собственост. Мораториумът беше въведен в Закона за собствеността (ЗС) през 2006 г. и оттогава непрекъснато бива удължаван, като последно това стана през 2018 г. с обещанието, че привилегията за държавата и общините ще отпадне от 2023 г. Мораториумът беше атакуван в КС от Висшия адвокатски съвет (ВАдС). Така с Решение № 3 от 24.02.2022 г., постановено по конституционно дело № 16 по описа за 2021 г. на КС, съдът обяви за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 7 от 2018 г.). В решението изрично се подчертава, че с обявяването на § 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга досегашния ефект на разпоредбата и давността ще започне да тече от влизане в сила на решението – т.е. три дни след обнародването му в Държавен вестник.

Така за периода от 2010 г., когато се твърди да е установена фактическата власт върху имота с намерение за своене от ищеца, до 2022 г. придобивната давност в полза на последния не е текла поради въведения мораториум, но давностният срок е започнал да тече, считано от 08.03.2022 г., на основание чл. 151, ал. 2 от КРБ, доколкото решението на КС е обнародвано в ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г.

За да обоснове законосъобразността на владението – явно, спокойно, постоянно, непрекъснато, ищецът е ангажирал гласни доказателства чрез разпита на водените от него трима свидетели – свид. Г. Х. А., свид. Н. Х. В. и свид. В. Д. В.. И тримата свидетели сочат в показанията си, че се познават с ищеца от около 20 години. Знаят за процесния имот, който се стопанисва от ищеца от около 2010 година. Последният е заградил реалната площ от поземления имот с ограда, която била изпълнена от телена мрежа и бетонни колове.

Достъпът до реалната част бил ограничен, тъй като се осъществявал през врата, която била поставена от ищщеца и се заключвала с катинар. Ключ за катинара имал само ищецът. На вратата пишело „частен имот“. Преди да установи фактическа власт върху реалната част от поземления имот, същият бил пустеещ, тревясал и буренясъл. След това ищецът почистил имота, окосил тревата, засадил дръвчета. Свидетелите подробно описват в покзанията си и границите на имота, площта и формата на реалната част. Съдът дава вяра на показанията на свидетелите, доколкото същите са в унисон с експертното заключение по назначената СТЕ, което е изготвено от в. л. инж. Б. след извършен оглед на имота. Съдът кредитира заключението като компетентно изготвено, пълно, ясно, обективно и неоспорено от страните.

В този смисъл за ищеца е налице правен интерес от отричане правата на ответната община, тъй като след изтичане на десетгодишния давностен срок, считано от 08.03.2022 г. същият има призната и гарантирана от закона възможност – чл. 79, ал. 1 от ЗС, да придобие собствеността върху процесната реална част от поземления имот на оригинерно придобивно основание.

Както е прието с решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, I г. о., със ЗДС и ЗОбщС се определя правното основание, на което държавата, респективно общината, придобива правото на собственост. То следва да бъде посочено в акта за държавна собственост /АДС/, респективно в акта за общинска собственост /АОС/. Когато това основание изисква настъпването на конкретен юридически факт, или реализиране на сложен фактически състав – завещание, дарение, отчуждаване, реституция, които не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи и фактическото основание освен правното. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗОбщС, общината удостоверява възникването, 3 изменението и погасяването на правото си на собственост с АОС. Последователна е съдебната практика, че АДС и АОС се ползва с доказателствена сила, съгл. чл. 5, ал. 2 от ЗОС и ЗДС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самия акт не създава права за държавата, респективно за общината – чл. 5, ал. 3 от ЗОС. Правото на собственост за тях възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от държавата, респективно от общината. Според даденото разрешение по повод спор между държавата и община за правото на собственост с решение № 10 от 20.03.2018 год. по гр.д. № 851/2017 год. на ВКС, II г.о., в тежест на община като ответник по иск за собственост, е да докаже фактите, с които нормите на § 7, ал. 1 от ПЗР ЗМСМА или нормата на § 42 ПЗР ЗОбщС свързва преминаването на държавната собственост в общинска, а държавата – само условието да запази собствеността по § 7, ал. 2 ПЗР ЗМСМА дори и по предназначение имотът да е такъв от местно значение по ал. 1. Така формираната съдебна практика се споделя и от настоящият състав на ВКС.

В хода на настоящото производство О. В. се легитимира като титуляр на оспореното материално вещно право на собственост върху процесния поземлен имот по силата на Акт за частна общинска собственост № * от * г. В графа правно основание е вписан чл. 2, ал. 1, т.