Определение № 4109 от 20.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4109 гр. София, 20.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Даяна К. Топалова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно частно гражданско дело № 20251100503951 по описа за 2025 година Производството е по чл.274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№27202/05.03.2025г. по описа на СРС, подадена от ищеца Е. Д. М. срещу определение № 5426/31.01.2025г. по гр. д.

№413/2025г. по описа на СРС, 47 състав, с което производството е прекратено в хипотезата на чл. 130 ГПК – поради процесуална недопустимост на предявения иск. В жалбата се поддържа, че изводът на първоинстанционния съд за злоупотреба с право бил неправилен, като по този начин районният съд осъществявал отказ от правосъдие. Ето защо, моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя и извърши проверка по приложеното първоинстанционно дело, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения:

Софийски районен съд е сезиран с осъдителен иск, предявен от Е. Д. М. срещу Софийски апелативен съд за присъждане на сума в размер на 24999 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, които са причинени от незаконно задържане в хода на производството по ВНЧД №279/2015г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд.

За да върне исковата молба на основание чл.130 от ГПК, първоинстанционният съд е изложил мотиви, че ищецът има образувани 1 множество дела пред СРС със сочени различни ответници, като повече от 99% от делата са с един и същи предмет – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в различни периоди на увреждане поради осъждане по непредявено обвинение, или косвено свързани с това твърдения. Поради това била налице очевидна злоупотреба с правото на иск на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследвал легитимна цел.

Така постановеното определение е правилно.

От извършена служебна справка в ЕИСС се установява, че към началото на 2025г. ищецът има заведени повече от 1000 дела само пред СРС със сочени различни ответници (Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН и др.), като повече от 99% от делата са с един и същи предмет – иска се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения; незаконно задържане поради осъждане по непредявено обвинение и др.), претърпени в различни периоди на увреждане. След подобна служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че за периода 15.09.2020 – 24.11.2025 г. Е. Д. М. е инициирал над 600 първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето. Посочените справки касаят само гражданските дела, не и наказателните такива. Обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно, като този резултат е постигнат единствено и само от действията на жалбоподателя. Същевременно ищецът Е. Д. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, изложено в исковите молби по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с Решение № 242 от 16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС. Това е така, защото с искова молба от 01.02.2022г., въз основа на която е било образувано гр.д. № 5050/2022г. по описа на СРС, 125ти състав, ищецът е предявил осъдителен иск срещу ВКС за сумата от 23 000 лева, представляваща неимуществени вреди от съществено нарушение на общностното право, изразяващо се в осъждане на ищеца по непредявено обвинение по КНОХД № 1018/2019г. на ВКС. След обезсилване на 2 първоинстанционното решение от СГС и връщане на делото за ново разглеждане, това дело е образувано под номер 23618/2024г. по описа на СРС, 175-ти състав. Понастоящем делото е изпратено на СГС по въззивна жалба и е висящо под № 12666/2024г. по описа на СГС, II-В въззивен състав. С оглед гореизложеното съдът намира, че е налице очевидна злоупотреба с правото на иск на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследва легитимната цел – търсене на защита срещу противоправно поведение по гражданскоправен ред. Видно от броя и характера на исковите претенции, ищецът цели от една страна да изрази несъгласието си с влязлата в сила присъда срещу него и неудовлетворението си от органите на съдебната власт, които са я постановили. От друга страна преследваната от ищеца цел е да получи своеобразно възмездие като затрудни съдилищата при упражняване на тяхната дейност чрез предявяване на огромен брой искови претенции, поставени въз основата на едно и също обстоятелство, доколкото нормата на чл. 2 ГПК задължава съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съда, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Подобно разрешение е възприето и в практиката на ЕСПЧ. Съгласно член 35, § 3 (а) – Условия за допустимост от ЕКЗПЧ съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на основание чл. 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията и което спъва правилното функциониране на съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Miroļubovs and Others v.Latvia/.

Приема се, че жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато 3 отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до съда, подобни на жалба, подадена по-рано и вече обявена за недопустима /в този смисъл M. v. the United Kingdom и Philis v. Greece - и двете решения на Комисията/. Не може да бъде ангажимент на съда да разглежда поредица от необосновани и дразнещи оплаквания или други явно неправомерни действия на жалбоподателите или техните упълномощени представители, които създават неоправдана работа на съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията /в този смисъл Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy; Simitzi-Papachristou and Others v. Greece/.

Подобно разрешение е възприето и в общностното право. На 11.04.2024г. е приета Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета. Същата има за цел да предостави защита на физическите и юридическите лица, ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се злоупотребява - било то чрез съдебни тактики, предприети от ищеца и използвани недобросъвестно като тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция, предявяване на един или повече изцяло или частично неоснователни иска или на прекомерни искове, използване на тактики за забавяне на производството или искания за прекратяване на делото на късен етап от производството, започване на множество съдебни дела по сходни въпроси и причиняване на непропорционални разноски за ответника по производството. Директивата се прилага само относно граждански и търговски дела с трансгранично значение и установява минимални правила, като по този начин дава възможност на държавите членки да приемат или запазят разпоредби, които са по-благоприятни за лицата, ангажирани в публично участие, включително национални разпоредби, с които се установяват по-ефективни процесуални гаранции. Принципно предявяването на един иск за цели, различни от разрешаването на гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо, следва да бъде третирано като недобросъвестно упражняване на правото на иск. Макар и с тесен предметен обхват Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета предлага следните индикации за производства, с които се злоупотребява: а) непропорционалният, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него, включително прекомерната стойност на спора; б) наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни във връзка със сходни въпроси; в) 4 сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или неговите представители преди или по време на производството, както и сходно поведение на ищеца по сходни или паралелни дела; г) недобросъвестното използване на процесуални тактики, като например забавяне на производството, търсене на юрисдикция чрез злоупотреба или измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от производството.

Неизчерпателно посочените индикации не са чужди за националната съдебна практика. Например в Разпореждане № 321 от 04.12.2018г. по ч.гр.д. № 3772/2018г. на ВКС е посочено, че многократното сезиране на съда с едни и същи жалби, когато те са процесуално недопустими, не води до упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в съответствие със закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение. В практиката си ВКС нееднократно /например в Определения № 761 от 30.11.2012г. по ч.т.д. № 497/2012г. и № 376 от 10.05.2010г. по ч.т.д. № 350/2010г./ е посочвал, че последователно създаваната верига от частни жалби съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК. Законодателят не е въвел ограничение на броя частни жалби, които могат да бъдат подадени срещу акт на съда за връщане на недопустима жалба. Липсата на подобно ограничение, обаче, не означава, че това може да се прави до безкрай. Нормите се създават при презумпцията, че адресатите им са добросъвестни. Общият разум на закона изключва осигуряване на възможност на страната да подава неограничен във времето брой нередовни или недопустими жалби. Когато превратно се упражняват права, увреденият може да иска и следва да получи преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в постановено по реда на чл.

290 ГПК Решение № 257 от 14.07.2011г. по гр.д. № 1149/2009г. на ВКС превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата злоупотреба, или и двете. Съдът, от друга страна, има задължението да поддържа баланса между страните и да гарантира, че всяка от тях ще получи справедливо изслушване, разглеждане и произнасяне. В този смисъл съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното разглеждане на делото в разумен срок, вкл. да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право. Настоящият случай е именно 5 такъв, поради което предявеният иск е процесуално недопустим.

За да стигне до извод, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като е налице злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 КРБ и чл. 3 ГПК, съдът съобрази и факта, който сам жалбоподателят твърди, че същият изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в Централен софийски затвор, но в резултат на осигуряването на неговото лично участие в образуваните съдебни производства, това наказание фактически не се изтърпява. Така, освен че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създават условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции поради ангажиране само с една страна, същевременно тази страна фактически се отклонява от установения режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, с оглед полаганите усилия от съдилищата да гарантират правото на тази страна на справедлив процес. Така, с подаването на поредната искова молба се постига цел, която не е предвидена от закона – осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи. Следва да се отбележи и това, че по аналогичен казус ВКС е постановил Определение № 1208 от 13.03.2025 г. по ч. гр. д. № 472/2025 г. на III ГО, с което не е допуснал до касационно обжалване Определение № 648/14.01.2025 г. по в.ч.гр.д. № 14998/2024 г. на СГС, с което е потвърдено първоинстанционното определение, с което производството по делото, инициирано по искова молба, подадена от Е. Д. М., е прекратено при аналогични мотиви.