Решение № 897 от 07.04.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 897 гр. Бургас, 07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LIX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АЛЕКСАНДЪР Д. МУРТЕВ при участието на секретаря АНАСТАСИЯ ЯНЧ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от АЛЕКСАНДЪР Д. МУРТЕВ Гражданско дело № 20252120106925 по описа за 2025 година

Производството е образувано по повод исковата молба на А. А. П. против "Изи Асет Мениджмънт" АД за прогласяване недействителността на договор за паричен заем от 05.07.2023г. поради нарушение на ЗПК – неправилно посочен ГПР и общо дължима сума по договора. Твърди се от ищеца, че е сключил посочения договор за заем, по силата на който му е предоставен заем от 800 лв. Заемателят се задължил да върне сумата на 11 равни двуседмични вноски при ГЛП от 35 % и ГПР 41,69 %. На основание чл.4 от договора ищецът бил задължен да сключи договор за предоставяне на гаранция с Файненшъл България ЕООД от същата дата. Този договор предвижда да се заплати допълнително възнаграждение лева, разсрочено на вноските, на които се плаща заемът, като усвояващото лице е ответникът. Невключването на този разход в общата дължима сума по договора нарушавало чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което договорът се явява недействителен. Изборът на ищеца за обезпечение бил между две физически лица при непосилни условия или банкова гаранция, което било житейски нелогично, или да сключи договор с одобрено от кредитора лице. Цитира практика на СЕС. Излага доводи, че посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 ЗЗП, във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП, която подвеждала потребителя относно спазване на забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Твърди се, че заемодателят не бил посочил действителния ГПР по договора за кредит, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което и на основание чл.222 от ЗПК договорът се явявал недействителен. Поддържа, че включването на клауза предвиждаща възнаграждение за “Файненшъл България” е скрито възнаграждение и по своята същност представлява задължителен разход, поради което клаузата се явявала неравноправна.

Ответникът е подал отговор, с който оспорва иска като недопустим, а при условията на евентуалност и като неоснователен. На първо място твърди, че исковата молба е нередовна, поради липса на представен документ за платена държавна такса. Твърди се, че искът се явява недопустим, поради липса на правен интерес, тъй като ищецът вече бил предявил срещу него иск за прогласяване на процесния договор за потребителски кредит за 1 недействителен по повод на което било образувано гр.д. № 8257/2024г. по описа на БРС.

При условията на евентуалност, ответникът намира искът за неоснователен. Твърди, че договорът за кредит отговаря на всички изисквания на ЗПК, като ГПР е изчислен коректно и включва всички разходи, които са изискуеми съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Твърди се, че възнаграждението дължимо по договора за предоставяне на гаранция не представлява разход по кредита по смисъла на ЗПК и не следва да бъде включвано при изчисляване на годишния процент на разходите по договора. Излагат се доводи, че същото е самостоятелна сделка за услуга, предоставена от трето лице, гарантиращо изпълнението на задълженията на заемателя, която услуга е отделна от договора за заем и не е пряко свързана с предоставянето на кредита, а с неговото обезпечаване. Оспорва да е налице заобикаляне на закона и добрите нрави, тъй като изискването на обезпечение е стандартна практика при отпускане на кредити и цели намаляване на кредитния риск за заемодателя. Сочи, че на ищеца били предоставени няколко възможности за обезпечение, като изборът на дружеството – гарант бил една от тях. Твърди се, че ищецът имал възможност да избере друго обезпечение или да сключи договор за кредит с други кредитор. Цитира съдебна практика. По изложените съображения моли производството да бъде прекратено, поради липса на правен интерес от предявяването на иска, а евентуално искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

Бургаският районен съд намира иска за основателен.

Сключен е бил договор за паричен заем № ***/05.07.2023г. между кредитора “Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжника А. А. П.. Според договора, в полза на ищеца е предоставен заем от 800 лева, който е следвало да се върне на общо 11 двуседмични погасителни вноски. Всяка погасителна вноска включва част от дължимите главница и лихва като общата вноска възлиза на 78, 73 лв.

Лихвеният процент е в размер на 35%. Общият размер на всички плащания е 866.03 лева, която сума е сборът от общия размер на заемната сума и лихвата. ГПР е в размер на 41.69%. Според чл.4 от договора, заемателят се задължава до три дни от сключването му да представи едно от следните обезпечения: 1. две физически лица поръчители, които да отговарят на определени изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер заемодателя със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията; 3. одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Сключен е бил и договор за предоставяне на гаранция № ***/05.07.2023г. между Файненшъл България ЕООД и А. А. П., във връзка с договора за паричен заем, с който потребителят е възложил на гаранта да издаде гаранция за плащане в полза на “Изи Асет Мениджмънт“ АД, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнение на задълженията на потребителя по договора за паричен заем за заемната сума от 800 лева, за възнаградителна лихва и за законна лихва за забава.

Според чл.3 от договора за гаранция, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 332.97 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които по 30.27 лева.

Според чл.3, ал.3 “Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор и всички други вземания на гаранта по договора.

Процесният договор за паричен заем попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор. БРС намира, че в случая има нарушение на т.10 от посочената разпоредба. В т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

При справка в Търговския регистър се констатира, че едноличен собственик на капитала на “Файненшъл България“ ЕООД, което дружество е гарант по заема, е “Изи Асет 2

Мениджмънт“ АД, т.е. заемодателят по договора за паричен заем. Ето защо съдът намира, че макар договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция да са сключени формално като отделни договори, то е очевидна свързаността между кредитора и гаранта, поради което трябва да се приеме, че дългът по заемното правоотношение и този по договора за гаранция следва да се разглеждат като едно цяло и задължението към гаранта е следвало да се включи в общия размер на разходите по кредита. Това не е станало, като ответникът изрично в отговора си е заявил, че в ГПР не е включено възнаграждението към гаранта. В договора за паричен заем наистина е посочен размер на ГПР, като така формално е спазен законът, но този размер не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с “Файненшъл България“ ЕООД. Според договора за заем, заемателят е трябвало да осигури обезпечение като сключи договор с дружество – гарант, което да е одобрено от заемодателя. Наистина, съгласно договора, това обезпечение може да бъде дадено в срок до три дни след сключването му, но в случая договорът за гаранция е сключен същия ден, когато е сключен и договорът за паричен заем. Налага се извод, че кредиторът не е допуснал да се сключи договор за паричен заем без в същия ден да бъде сключен и договор за предоставяне на гаранция с точно определено и одобрено от него дружество – гарант, чийто капитал е собственост на заемодателя. Поради тази причина в погасителния план към договора фигурират и вноските за възнаграждението към гаранта, т.е. договорът за заем е тясно свързан с договора за гаранция и двата договора се сключват едновременно по волята на кредитора, за да бъде въобще отпуснат заем. Съвкупността от двата договора, уговорката, че гарантът трябва да е одобрен от заемодателя, сключването на договорите в един и същи ден, притежаването на капитала на дружеството – гарант от дружеството – заемодател сочи, че възнаграждението на гаранта трябва да е включено в общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно цитираната разпоредба в понятието „Общ разход по кредита за потребителя“ следва да бъдат включени всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В този смисъл – възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция следва да бъде включено в ГПР по процесния договор за паричен заем, тъй като представлява косвен разход по кредита. Това е така, още повече че според договора за гаранция, възнаграждението трябва да се изплаща в полза на заемодателя. В процесния случай този разход не е включен в ГПР, няма и спор за това, поради което и съдът приема, че посоченият размер на ГПР в договора за паричен заем не е определен правилно. Кредиторът сам е посочил в договора, че ГПР е 41.69% и ако се прибави и разходът за възнаграждението на гаранта, размерът на ГПР ще надвиши законоустановения максимум и така се стига до нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Мотивиран от изложеното, съдът намира, че договорът за паричен заем не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Очевидно е, че текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. ГПР е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.

С други думи следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. При това положение, 3 настоящият състав намира, че се налага извод, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.