Решение № 1231 от 13.02.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№…………….. гр. София, 13.02.2020 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на двадесети януари две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

МЛ.СЪДИЯ: КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 5581 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 35866 от

22.06.2018 г. по гр.д. № № 53722/2017 г. по описа на СРС, 79 с-в, е признато за установено по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В.И.Х. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2 329,18 лв., представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г.; сумата от 136,04 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за неплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 03.10.2016 г., както и сумата от 49,06 лв., представляваща стойност на услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.12.2016 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. дело № 72490/2016 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като е отхвърлен иска за стойност на неплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за разликата над уважения размер от 2 329,18 лв. до пълния предявен размер от 2 385,37 лв., или за размера от 56,19 лв.; иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за неплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до 03.10.2016 г. за разликата над уважения размер от 136,04 лв. до пълния предявен размер от 148,21 лв., или за размера от 12,17 лв., както и иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за такса дялово разпределение за периода от 15.09.2015 г. до 03.10.2016 г. за сумата от 8,23 лв.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника В.И.Х., с която са наведени доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, в частта, с която исковете на „Т.С.“

ЕАД са уважени. Счита, че отношенията между страните следва да се уреждат чрез договор, а не с Общите условия, които са изготвени от Министерство енергетиката. Освен това същите били приети и след началото на исковия процес. Следователно било задължително сключването на индивидуални договори с всеки клиент на ищеца. Заявява, че ищецът следва да посочи причината, поради която не бил извършил финансова ревизия през годините. Съобщението за месечните дължими такси, което се изпраща на клиентите на ищеца, следвало да съдържа допълнителна информация за задължението. Ищецът трябвало да докаже изправността на уредите за измерване, респ. количеството консумирана енергия, като не дължал процесните суми.

Въззиваемата страна „Т.С.“ не подава писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК. В съдебно заседание заявява, че жалбата е неоснователно и решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Третото лице помагач на страната на ищеца "Т.С." ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

Като необжалвано, решението в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените искове е влязло в сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявени са установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 от ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар.

1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна

(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди.

Източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл.

36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл.

153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.

Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.

153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния период – в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.

Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че през процесния период ответникът е бил потребител на топлинна енергия за топлоснабден имот - ап. 34, находящ се в гр. София, ж. к. „******. За установяване на тези обстоятелства по делото са събрани писмени доказателства, а именно: нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 56, том I, дело № 47/2012 г. от на нотариус И.Р., с район на действие – района на СРС, от който се установява, че Р.Д.и Г.Д.са продали на ответника процесния недвижим имот. По делото не се спори, че към процесния период ответникът е собственик на имота.

Съдът приема, че по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна енергия. Ищецът е дружество регистрирано по Търговския закон и вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните. Следователно неоснователни са съждения на жалбоподателя, че дружеството е учредено в противоречие с Конституцията на Република България.

Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през процесния период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че Общите условия са изготвени от Министерство на енергетиката, а не съобразно чл. 150 ЗЕ – изгответни от ищеца и одобрени от КЕВР. За процесния период от страните в настоящото производство са били обвързани от влезли в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от ищеца, приети с Решение по т. 1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР.

Чрез заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, което настоящият състав кредитира по реда на чл.202 ГПК, като обективно и безпристрастно, се установява, че ответникът е ползвал топлинна енергия за отопление на имот през целия процесен период и такава му е била начислявана за топлинна енергия отдадена от сградна инсталация и топлинна енергия за доставка на битово горещо водоснабдяване. Установява се, в имота през процесния период е имало четири броя отоплителни тела с монтирани на тях електронни уреди за дялово разпределение. Уредите през периода 2014/2015 г. били ЕТТР, а през 2015/2016 г. били ЕОРТ, като в жилището имало узаконен водомер за топла вода. Бил монтиран топломер KAMSTRUP с електронен блок, тип MULTICAL 66C, който отговарял на законовите изисквани – преминавал на периодични прегледи, извършвани в линцензирани лаборатории. Установява се също, че стойността на потребената от ответника топлинна енергия е в размер на 2 129,87 лева и 49,06 лв. за дялово разпределение, както и че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата към този момент нормативна уредба в областта на енергетиката. Според СТЕ отчитането на доставената топлинна енергия и начисляването на сметки е извършвано съгласно действащата нормативна уредба.