Решение № 4613 от 14.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4613 гр. София, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100508415 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 4748 от 18.03.2024 г., постановено по гр. д. № 27922/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 39-и състав, е отхвърлен предявеният от „Сакса“ ООД срещу „ПИК Нюз“ ЕООД иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, с искане „ПИК Нюз“ ЕООД да бъде осъдено да заплати на „Сакса“ ООД сумата от 10000 лв., частичен иск от 30000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.05.2023 г., до окончателното плащане на сумата, изразяващи се засягане на доброто име и търговската репутация в резултат на неверни клеветнически твърдения, причинени от публикувана в сайта pik.bg на 31.03.2023г. статия, озаглавена „Скандално! Българска петролна фирма нарушава санкциите срещу Русия“, съдържаща следните твърдения: „Руски петролни продукти за над 10 милиона долара са били внесени в България в нарушение на санкциите на ЕС срещу Русия...Съмнителният внос е ставал вече два пъти, като последният път е вчера...Собственик на горивото е фирма „Сакса“, която преди няколко години стана известна с внос на гориво от Турция, купувано от посредници на Ислямска държава...Търговска фирма „Сакса“, която управлява веригата бензиностанции „Круиз“, неколкократно е била увличана в сделки с ислямски фундаменталисти. В момента има подозрения, че фирмата драстично е нарушила режима на санкции срещу Русия и правилата за внос и износ в условията на дерогация за нашата страна“.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивникът намира за неправилен извода на първоинстанционния съд, че с оглед различието на правосубектността на физическите и юридическите лица, е изключена възможността последните да търпят неимуществени вреди.

Сочи, че е налице значителна по обем съдебна практика в подкрепа на становището, че юридическите лица имат право на обезщетение за неимуществени вреди и че могат да понасят такива. Счита, че за юридическите лица са присъщи неимуществени права като правото на сдружаване, правото на добро име, свободно определяне на своята дейност, 1 както и редица други защитими от правото възможности юридическото лице да се развива като субект на правото. Посочва, че в българското законодателство съществуват законови разпореди, които не ограничават претендирането на неимуществени вреди само от физически лица. Позовава се на практика на ВКС, СЕС и ЕСПЧ, в която се приема, че юридическите лица имат право да получат парично обезщетение в случай на нарушаване на техни неимуществени права. Поддържа, че процесната публикация не съдържа съждения, оценка или мнения на автора или медията, а съставлява твърдения за факти, поради което е налице фактическият състав на клеветата. Сочи, че в публикацията са изложения твърдения за факти, касаещи укоримо от гледна точка на морала и дори престъпно поведение на ищеца, както и че авторът на статията по недопустим начин е изопачил фактите, като е направил неверни и клеветнически твърдения. С оглед подробно изложените съображения моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения осъдителен иск. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от ищеца, чрез адвокат А. Т., с пълномощно по делото, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Спорът пред въззивната инстанция е концентриран върху въпроса дали търговското дружество притежава материална правна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт. По въпроса дали може юридическото лице да претендира неимуществени вреди към момента е висящо тълк. д. № 1/2023 г. на ОС на ВКС и ВАС за приемане на съвместно тълкувателно постановление.

Със задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 на ОСГТК на ВКС, изрично е отречена възможността на първоинстанционния и въззивния съд да спират производството по делото при образувано тълкувателно дело с мотиви, че те не могат да откажат решаване на спора с оглед разпоредбата на чл. 2 ГПК. С този тълкувателен акт, задължителен за органите на съдебната власт, се прие, че при наличие на образувано тълкувателно дело единствено състави на ВКС могат да постановят спиране на касационното производство с оглед конституционно уредените функции на ВКС по уеднаквяване на съдебната практика и осигуряване на точното и еднакво приложение на закона от всички съдилища. В аспекта на изложеното с постановеното по реда на чл. 267 ГПК Определение № 14541 от 20.09.2024 г., постановено по в. гр. д. № 8415/2024 г. по описа на Софийски градски съд, II-Е въззивен състав, е оставено без уважение искането на въззивника ищец за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приемане на съвместно тълкувателно постановление от Общото събрание на съдиите от Гражданска колегия и Търговска колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд.

В конкретния случай ищецът е юридическо лице и търговец – дружество с ограничена отговорност, което съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ТЗ е създадено за извършване на търговски сделки с общи средства. Тоест, търговските дружества се създават и съществуват именно със спекулативна цел – да реализира печалба и да реализират икономически положителни резултати.

Настоящият съдебен състав споделя практиката на Върховния касационен съд, съгласно която по българското законодателство юридическото лице не може да претърпи неимуществени вреди (така и в Решение № 47 от 10.09.2010 г. на ВКС, ІІ т. о. по т. д. № 625/2008 г.; Решение № 197/19.02.1997 г. по гр. д. № 250/1995 г., ВКС, V г. о.; Решение № 2

236/28.04.2009 г. по гр. д. № 1820/2008 г., ВКС, II г. о.). За да се диференцират едни вреди за неимуществени от значение е не дали са накърнени имуществени блага, а дали последиците от засягането на тези блага са оценими в пари. При това няма как юридическото лице да претърпи последици от засягането на негови блага, неоценими в пари, както е възможно такива неблагоприятни последици да преживее физическото лице. Неимуществените вреди не се отразяват в имуществената сфера на пострадалия, тъй като те представляват преживени от него физически болки и негативни психоемоционални изживявания.

Юридическите лица, в частност търговските дружества, нямат нито физика, нито психика, като техните права, в това число тези, свързани с доброто име и търговската им репутация, са имуществени. Репутацията и доброто име са част от търговското предприятие и не могат да бъдат прехвърлени без него. Доброто име е с парично оценим характер и е не може да бъде отделено от имуществото на търговеца юридическо лице и неговото търговско предприятие. Поради това и нарушаването на доброто име на юридическото лице би могло да причини единствено имуществени вреди – например, под формата на спаднали приходи от дейността, отлив на клиенти, но не и неимуществени такива като претърпени болки и страдания.

По смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ търговецът има предприятие, което е съвкупност от права и задължения, като те винаги имат паричен еквивалент. В подкрепа на този извод са и разпоредбите на чл. 72, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, съгласно които и непаричните вноски в капитала на търговското дружество имат конкретна парична оценка. При това и липсата на възможност юридическото лице, в частност търговското дружество, да има неимуществени активи и пасиви, т.е. такива, които не са оценими в пари, води до невъзможност в неговата правна сфера да настъпят и неимуществени вреди.

От своя страна неимуществени вреди се проявяват в съзнанието, психиката и чувствата на засегнатото лице, каквито юридическото лице не притежава. Търговските дружества не могат да възприемат обида, гняв, унижение, да претъпрят болки и страдания.

Такива усещания и емоции са присъщи на физическите лица. След като юридическите лица не носят отговорност за лични виновни действия поради липсата на психика и невъзможността тяхната фингирана воля да формира интелектуалния и волевия момент на вината, респ. не носят отговорност за деликт, причинени от лични, виновни действия, по същата причина юридическите лица не могат и да търпят неимуществени вреди, причинени им от друг, именно защото не могат да ги осъзнаят и възприемат.

Следва да се посочи, че разпоредбите на някои нормативни актове – чл. 4 ЗОДОВ, чл.

631а, ал. 2 ТЗ и чл. 76, ал. 2 ЗМГО, с които се аргументира възможността за юридическите лица да търпят неимуществени вреди, не могат да обосноват извод в обратна насока.

Нормите на цитираните разпореди са с общ характер. Тези разпоредби предвиждат обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от посочено увреждане, като в техните фактически състави като субекти на обезщетяване са посочени и физически лица, а обезщетението за неимуществени вреди е предвидено за тях според възприетото в практиката отнасяне на вредите към правните субекти (Определение № 271 от 19.03.2010 г. по гр.д. № 8/2010 г. на ВКС, I I I гр.о.) . Във вътрешното ни материално право няма материалноправна разпоредба, от която да може пряко и безусловно да се извлече правило, че юридическо лице е кредитор по вземане за обезщетение за неимуществени вреди. Затова ЮЛ биха могли да бъдат материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, единствено доколкото в закона бъде предвидена фикция, по силата на която те могат да търпят и да понасят такива вреди.

Доколкото формирания извод за липса на активна материалноправна легитимация на юридическите лица да претендират обезщетение за неимуществени вреди е достатъчен за отхвърляне на предявения иск, то не следва да бъде обсъждан въпроса за това дали процесната статия изпълва състава на обида или клевета.

Настоящият състав достига до същите правни изводи, възприети и от Софийския районен съд и доколкото други оплаквания не са наведени във въззивната жалба и при съобразяване на разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ГПК, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба - оставена без уважение

По разноските:

3

С оглед неоснователността на въззивната жалба и на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл.

273 ГПК разноски се дължат на въззиваемия ответник. Последният претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лева съгласно договор за правна защита и съдействие от 20.03.2025 г., като е посочено, че сумата е заплатена в брой, което по характера си представлява разписка за плащането, която удостоверява заплащането на адвокатското възнаграждение. Предвид това съдът намира за доказано извършването на разноски в размер на 1300 лева от страна на въззиваемия ответник, като при липса на възражение за прекомерност в полза на ответника следва да бъдат присъдени претендираните разноски в пълен размер.

С оглед цената на иска въззивното решение подлежи на касационното обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.