Определение № 19999 от 24.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19999 гр. София, 24.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Иван В. Стоянов като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20261100509561 по описа за 2026 година Производството е по чл. 274 – чл. 278 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по подадена от „МАКРОАДВАНС“ АД частна въззивна жалба срещу определение от 06.07.2026г., постановено по гр.д. № 33133/2025г. по описа на СРС, ГО, 36 състав, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на постановеното първоинстанционно решение в частта му за разноските.

Жалбоподателят излага оплаквания за неправилност на постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение. Счита за неотносима към процесния случай цитираната от първоинстанционния съд практика на СЕС, според която независимо, че предявеният от дружеството насрещен осъдителен иск е уважен, то разноски в неговата полза не следва да се присъждат, доколкото не се допуска разноски да бъдат възлагани върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяване нищожност на договорна клауза. Изложени са доводи, че нито пьрвоначалният установителен иск, нито насрещният иск, касаят суми, които следва да бъдат възстановени на потребителя като недължимо платени.

Такива суми не са налице и не са предмет на производството. Нещо повече - в хода на производството било установено, че ищецът дължи на „Макроадванс" АД връщане на усвоени, но неплатени суми, която хипотеза е различна от 1 цитираната в обжалвания съдебен акт. В жалбата е аргументирано становище, че решението на СЕС по съединени дела С-224/19 и С-259/19 не намира приложение в настоящия казус, доколкото тя касае упражнени права от потребител, при предявени искове за реално изпълнение от кредитора или във връзка с неравноправни клаузи, които са уважени частично. В тези случаи потребителят не следва да понася тежестта на разноските на кредитора, доколкото има опасност от страх да не упражни правота си, когато не знае кои клаузи съдът ще приеме за нищожни/неравноправни. В настоящия случай искът на потребителя бил изцяло уважен, а насрещният иск не касае неравноправни клаузи – претенцията е за заплащане на чистота стойност по кредита, която потребителят дължи. Установена е пълна липсва на изпълнение от негова страна на това задължение, поради което е станал причина за образуване на делото и дължи разноски на дружеството на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Поддържа се още, че разпоредбата на чл. 78 ГПК е категорична, относно отговорността за разноски и същите по съществото си представляват последица от изхода на спора. Качеството потребител не освобождава страната от отговорност за заплащане на разноски, да се приеме за валидно противното, би означавало, че качеството потребител съдържа в себе си правомощие за предявяване на неограничени искови претенции, без значение основателността им и без отговорност за последствията от предявяването им, както и незаплащане на дължимите на кредитора суми, без отговорност от това и санкция, изразяващо се в заплащане на разноски, при уважена претенция, което по съществото си може да се разглежда като злоупотреба с право. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да се присъдят сторените от дружеството разноски във връзка с предявения насрещен иск, съобразно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

Насрещната страна в производството – Л.С.Д., изразява становище за неоснователност на частната жалба. Поддържа, че съдът е определил правилно размерът на адвокатското възнаграждение и липсва основание за тяхното изменение. Направено е искане за потвърждаване на обжалваното определение.

Софийски градски съд, след като обсъди възраженията жалбоподателя и взе предвид данните по делото, намира следното:

2 на

Частната въззивна жалба е подадена в преклузивния срок за обжалване п о чл. 248, ал. 3 от ГПК , от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред СРС е било образувано по предявен от Л.С.Д. срещу „МАКРОАДВАНС“ АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10а от ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № 260908 от 25.07.2024г., поради противоречие със закона.

По делото е приет за съвместно разглеждане предявен от „МАКРОАДВАНС“ АД срещу Л.С.Д. насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗПК за връщане на сумата от 1 022, 58 евро, представляваща непогасената чиста стойност на кредита.

С решение от 05.05.2026г., постановено по гр.д. № 33133/2025г. по описа на СРС, ГО, 36 състав, са уважени предявените искове. Прогласена е на основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, нищожността на договор за потребителски кредит №260908 от 25.07.2024г., сключен между страните, поради противоречие със закона и Л.С.Д. е осъдена да заплати на „Макроадванс“ АД, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, сумата в размер на 1 022, 58 евро /равностойност на 2 000 лева/, представляваща непогасен остатък от чистата стойност по договор за потребителски кредит №260908 от 25.07.2024г., ведно със законна лихва, считано от подаване на насрещната искова молба – 12.08.2025г. до окончателно погасяване на вземането. Съдът е приел, че ищецът по насрещния иск няма право на съдебни разноски, независимо от изхода на спора.

Изложени са съображения, че анализът на задължителната за националните съдилища практика на СЕС /решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19/ налага извод, че принципът за ефективност не допуска национална правна уредба, която допуска потребителят да понесе част от съдебните разноски, когато е уважен искът му за нищожност на договорни клаузи, дори ако той трябва да върне получената главница.

Аргументирано е, че в цитираното решение е прието, че макар поемането на някакви разноски от потребителите при обявяване по съдебен ред на 3 неравноправност на клаузи/договори да не е изключено, това не следва да им действа възпиращо за упражняване на правата им. В случая уважаването на насрещния иск за връщане на чистата стойност на кредита на основание чл. 23 ЗПК е резултат от основателността на предявения от потребителя в същия процес иск за обявяване на договора за нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради което до влизане в сила на съдебното решение, с което се признава тази нищожност, в тежест на потребителя не следва да се присъждат разноски, независимо от изхода на спора.

С молба от 27.05.2026г., подадена в двуседмичния преклузивен срок по чл. 248 от ГПК, ищецът по насрещния иск „МАКРОАДВАНС“ АД е направил искане за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, като в полза на дружеството се присъдят сторените разноски по насрещния иск за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

С обжалваното определение СРС е приел, че молбата по чл. 248 от ГПК е неоснователна. Съобразени са задължителните разяснения по т. 50 от Решение на СЕС от 27 ноември 2025 г. по дело C-746/24, в които е прието, че за да се запази полезното действие на директивата и принципът на ефективна защита на потребителя срещу особено неблагоприятни последици, които би могло да породи обявяването на нищожността на договора за кредит, принципните правила, посочени в Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, за разпределянето на съдебните разноски в производствата за установяване на неравноправност на договорна клауза, следва да се прилагат по аналогия и в случаи, в които потребителят е ответник по иск за връщане на заетата главница, предявен от доставчика след обявяването на договора за кредит за нищожен поради наличието на неравноправни клаузи в него. В решението е посочено, че макар поемането на някакви разноски от потребителите, при обявяване по съдебен ред на неравноправност на клаузи/договори да не е изключено, това не следва да им действа възпиращо за упражняване на правата им. Горните правила съответстват и на принципното разрешение на разпределението на разноските в практиката на националните съдилища, че отговорността за разноски следва да се понася от страната дала повод за завеждане на делото. Посочено е още, че уважаването на насрещния иск за връщане на чистата стойност на кредита на основание чл. 23 ЗПК е резултат от основателността на предявения от потребителя в същия процес иск за обявяване на договора за нищожен на 4 основание чл. 22 ЗПК, поради което до влизане в сила на съдебното решение, с което се признава тази нищожност, потребителят не изпада в забава по отношение задължението за връщане на получената от него сума.

Първоинстанционният съд се е позовал на решение № 14/10.02.2026г. по т.д.

№ 963/2025г. на ВКС, ТК, Първо отделение, 5-ти състав, в което е прието, че връщането на чистата стойност на кредита е дължимо със законната лихва от датата на влизане в сила на решението, с което недействителността на договора е обявена. До този момент потребителят не е в забава на това вземане, поради което не следва да понася разноските по основателния спрямо него насрещен осъдителен иск.

Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Съгласно чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.

Отговорността между страните за сторените в производството разноски се разпределя съобразно правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ГПК и с оглед изхода на спора.

В решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е прието, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13 , както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Настоящият съдебен състав счита, че в разглеждания случай постановките на решението по съединени дела С-224/19 и С-259/1 9 на СЕС са неприложими.

Ответницата по насрещния иск, която несъмнено има качеството на потребител, не може да бъде освободена от отговорността за разноски по този иск в първоинстанционното производство. Въззивният съд приема, че задължителното тълкуване на СЕС по цитираното преюдициално запитване намира приложение при частична неоснователност на кондикционните 5

/осъдителни/ искове на потребителя, обусловени от призната неравноправност на договорните клаузи, на основание които са били недължимо събрани суми от потребителя, какъвто не е настоящият случай. Предмет на уважения насрещен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД е вземането на кредитора за връщане на чистата стойност на кредита, дължима от потребителя след прогласяване нищожността на договора. Даденото в цитираното решение на СЕС тълкуване е относно дължимостта на разноските по иска на потребителя за възстановяване на недължимо платено на основание Директива 93/13, а не отговорността за разноски по други, самостоятелни претенции между страните, каквото е вземането срещу потребителя да върне на кредитора чистата стойност на получената сума. Освен това, принципът на ефективност не изключва по принцип потребителят да понася определени съдебни разноски. СЕС изрично приема, че не противоречи на Директива 93/13 потребителят да търпи някакви правни разходи, когато предявява иск за установяване на неравноправни клаузи, стига тези разходи да не правят невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата му по Директивата. В конкретния случай, предмет на уважения насрещен иск е вземане на кредитора за връщане на чистата стойност на кредита, дължима от потребителя след прогласяване нищожността на договора.