Решение № 578 от 04.08.2026, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 578 гр. Благоевград, 04.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Александра Анд. Стоева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Гражданско дело № 20261210100914 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 237 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от С. В. П. с ЕГН: ********** от гр. Б***, чрез пълномощника му ЕАД Д. М., против „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. С***, с която са предявени кумулативно обективно съединени искове за признаване за установено, че клаузата от сключения между страните договор за потребителски кредит № ***., обективирана в раздел „Основни условия“ и предвиждаща заплащане на еднократна такса за разглеждане в размер на 308,18 лв., е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и за осъждане на ответника да върне на ищеца, на осн. чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 1 евро – частичен иск от общо 157,57 евро /308,18 лв./, представляваща недължимо платена сума по нищожната клауза от сключения между страните договор за потребителски кредит №***., предвиждаща заплащане на такса за разглеждане. Моли се исковите претенции да бъдат уважени.

Претендират се разноски.

Ищецът твърди, че с ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит № ***., по силата на който му била предоставена сумата от 1 300 лева при ГПР 35,71 %. В раздел „Основни условия“ от договора било предвидено, че кредитополучателят следва да заплати при сключването на договора за кредит и еднократна такса за разглеждане в размер на 308,18 лева. Наведени са множество алтернативни възражения за недействителност на клаузата – за ищеца е без значение кое от тях ще се приеме за основателно, стига съдът да уважи искането му за връщане на недължимо платената сума. Твърди се, че тя е нищожна като неравноправна, не била включена в ГПР по кредита, а това следвало да бъде сторено, тъй като по този начин се нарушавал лимитът по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, целият договор следвало да се приеме за недействителен поради посочен в същия ГПР, неотговарящ на действителния – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който признава исковете за основателни. Релевира възражение за прекомерност на претендираното от процесуалния представител на ищеца адвокатското възнаграждение.

В съдебно заседание по реда на чл. 214 ГПК е допуснато изменение на размера на осъдителния иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД първоначално от 1 на 2 евро като частичен иск от 157,57 евро, а впоследствие от 2 евро на 157,57 евро, която сума ответникът признава да е 1 получил без основание.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Благоевград е сезиран с установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК и с осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД.

В случая са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК, поради което и съдът е прекратил съдебното дирене и е постановил, че следва да се произнесе с решение съобразно заявеното от ответника признание на исковете.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл. 237 ГПК.

Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т.е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото с отговора на исковата молба и с молба вх.№ 18314/21.07.2026г. ответникът е заявил, че признава предявените искове. Ищецът, чрез процесуалния му представител в молба вх.№ 18749/27.07.2026г., е поискал постановяване на решение при признание на иска.

Не са налице и отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 3 ГПК, а именно – признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда.

По така изложените съображения предявените искове следва да бъдат уважени.

Относно отговорността за разноските:

Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на делото – спорното материално право. Следователно и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на сумата от 43,46 евро за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищеца е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. от ЕАД Д. М., като с представения на л. 54 гръб по делото списък на разноските се претендира адвокатско възнаграждение от 245,42 евро с ДДС. Ответникът своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцовата страна. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е покъсна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика 2 по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

От така приетото в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (аргумент и от чл. 78, ал. 5 от ГПК, и предвид разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Предвид гореизложеното, като съобрази обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, както и реално положения от процесуалния представител на ищеца труд за осъществяване на защитата в настоящото производство, което е разгледано в две съдебни заседания със събиране единствено на писмени доказателства, защитавания материален интерес по делото и признанието на исковете, настоящият съдебен състав намира, че в полза на упълномощения процесуален представител на ищеца ЕАД Д. М. следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 120 евро с ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА. Съдът счита, че така посоченият размер от 120 евро с ДДС на възнаграждението на адвоката отговаря на положения от него труд по делото и по размер е справедливо и обосновано.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните С. В. П. с ЕГН:

********** от гр. Б*** и „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. С***, че клаузата от сключения помежду им Договор за потребителски кредит № ***, обективирана в раздел „Основни условия“ и предвиждаща заплащане на еднократна такса за разглеждане в размер на 308,18 лв., е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. С***, да заплати на С. В. П. с ЕГН: ********** от гр. Б***, сумата в размер на 157,57 евро /сто петдесет и седем евро и 57 евроцента/ – получена без основание за такса за разглеждане по сключен между страните Договор за потребителски кредит №*** 3

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. С***, да заплати на С. В. П. с ЕГН: ********** от гр. Б***, сумата в размер на 43,46 евро /четиридесет и три евро и 46 евроцента/ – разноски за държавна такса по настоящото гр.д. № 914/2026г. по описа на РС - Благоевград, VІІІ гр.с.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: гр. С***, да заплати на ЕАД Д. М. от САК, с БУЛСТАТ № 177492004, с адрес: гр. С***, сумата от 120 евро /сто и двадесет евро/ с ДДС - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на С. В. П., по настоящото гр.д. № 914/2026г. по описа на РС - Благоевград, VІІІ гр.с., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд – Благоевград, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Препис от настоящото решение да се връчи на страните.