Решение № 3273 от 13.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3273 гр. Пловдив, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20215330117797 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК 200644029 против З. В. П., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 4, чл. 7 и сл. ЗПК /отм./, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 25.02.2010 г. между ответника и трето лице – кредитор „Първа инвестиционна банка“ АД, бил сключен договор за банков кредит № .... с предоставена сума от 7900 евро, платима ведно с договорна лихва и такава за просрочие, с падеж 25.02.2020 г. Ответникът погасил частично /само възнаградителна лихва/.

С договор за цесия от 08.06.2021 г. вземанията били прехвърлени на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. До ответника било изпратено уведомление за извършената цесия, като следвало да се счита за уведомен и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.

Поради липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 4100/30.07.2020 г. по ч.гр.д. № 9213/2020 г. по описа на ПРС, срещу която постъпило възражение в срок, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове за част от присъдените суми: 5138,23 евро – главница за периода 25.08.2015 г. – 25.02.2020 г.; 4499,38 евро – наказателна лихва за периода 25.07.2017 г. – 12.03.2020 г.; 1044,84 евро – възнаградителна лихва за периода 25.07.2017 г. – 25.02.2020 г.; 468,67 евро – наказателна лихва за периода 14.05.2020 г. – 28.07.2020 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата 1 от постъпване на заявлението в съда – 29.07.2020 г. до окончателното погасяване.

Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответницата е подала писмен отговор, с който оспорва исковете. Твърди да е ползвала кредитна карта Дайнърс клуб, издадена от „ПИБ“ АД, която услуга била преобразувана в процесния договор. Била уведомена за извършена цесия в полза на трето лице „Еос матрикс“ ЕООД на вземанията, поради което и извършвала плащания на същия. Поддържа вземанията неправомерно да са били прехвърлени два пъти на две различни дружества. Посочва, че съгласно чл. 24.2 и чл.

25 от договора вземанията станали предсрочно изискуеми. Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на част от тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество /относно допустимостта и активната процесуална легитимация на ищеца – Определение по в.ч.гр.д. № 868/22 г.

ПОС – прил./.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните са отделни обстоятелствата, че - между ответника и „Първа инвестиционна банка“ АД е подписан процесният договор за банков кредит № .. от 25.02.2010 г., като предоставената сума от 7900 евро е усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 11590/26.10.2022 г. – л.75-76/.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като съобрази и ги съпостави с приетите писмени доказателства.

В договора с кредитополучателя – ответник е посочена предоставена сума от 7900 евро, платима в срок до 25.02.2020 г., при 120 вноски, дължими на 25 число, при лихвен процент 18, ГПР 20,62 %.

Няма спор и от заключението на ССЕ, което се кредитира изцяло като ясно и компетентно изготвено, се установява, че отпуснатата сума е усвоена по посочената разплащателна сметка в т.1 от договора на 08.03.2010 г.

Принципно не е било изрично оспорено, а и от представените по делото доказателства се установява, че вземанията към ответника именно по процесния договор са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 08.06.2021 г. Същият е представен по делото, съдържа необходимите реквизити, а в приложението към него – 2 вземанията спрямо кредитополучателя по конкретното индивидуализирани по основание и размер /л.23 гръб/. правоотношение са

Въпреки че няма възражения относно цедирането и качеството на нов кредитор на ищеца – за пълнота се посочва следното Прието е уведомително писмо от цедента /л.27/, съгл. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, чрез нарочно упълномощения за това цесионер /л.26/ за извършената цесия, адресирано до длъжника, който следва да се счита редовно уведомен за сключването й.

Изходящото от упълномощения-цесионер уведомление – което съдържа имената на ответника, както и обстоятелства относно конкретния кредит, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея /както е в случая/, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал.

4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера - Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./ . Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива съдебна практика - Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.

Нещо повече - уведомяването следва да се вземе предвид от съда, съобразно чл.

235, ал. 3 ГПК, дори да е извършено след подаване на заявлението по заповедното производство. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д. 1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по установителен иск по чл. 422 ГПК.

Отделно - уведомяването за цесията не е елемент от ФС на самия договор за цесия /Решение № 239/15.05.2018 г. по дело № 986/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о./. Той е породил правно действие между страните по него и валидно прехвърля процесните вземания. Уведомяването има за цел единствено да осведоми длъжника, че вече има нов кредитор, за да знае на кого да плати. Ответникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване /Определение № 987/18.07.2011 г. по дело №867/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о./.

С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът е материалноправно активно легитимиран нов кредитор.

Възраженията в ОИМ за повторно прехвърляне и предходна цесия са неоснователни. Единственото представено писмено доказателство в тази връзка е писмо /л.90/, от „Еос сървисис“ ЕООД към ответника. Видно от съдържанието му, в него никъде не се посочва, че между банката и дружеството е сключен договор за цесия или че вземания именно по процесния такъв са прехвърлени. Напротив – упоменато е 3 единствено, че на посоченото дружество е възложено събирането на просрочени и изискуеми вземания от клиенти в последна, предсъдебна фаза. Също така - не е посочено, че описаната в писмото сума касае именно задължения по процесния кредит.

Ето защо и твърденията за повторна цесия в полза на ищеца не се споделят, като въпреки изричните указания по чл. 146, ал. 2 ГПК в доклада – други доказателства за друга цесия не са ангажирани. Приетото писмо не доказва друго прехвърляне.

Недоказаното се приема за нестанало.

Относно търсените суми:

Главницата е предадена и подлежи на връщане съобразно уговорения падеж – 25.02.2020 г. Същият е настъпил към датата на сезиране на съда със заявлението по чл.

417 ГПК – 29.07.2020 г. Нито в заповедното, нито в настоящото производство, кредиторите се позовават на предсрочна изискуемост.

Възраженията в тази връзка в ОИМ са неоснователни. За дължимостта на сумите, кредиторите не се позовават на настъпила предсрочна изискуемост, а на настъпил краен падеж. Няма нито твърдения, нито данни – да са отправяни волеизявления за обявяване на такава спрямо кредитополучателя – ответник, въпреки липсата на плащания по договора. Тук следва да се има предвид, че - предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал.

2 in fine ЗЗД настъпва с волеизявление само на една от страните. Датата на настъпването й играе ролята на падеж, като това е моментът, от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. За да настъпи, освен обективен /неплащане на определени задължения/, следва да е налице и т.нар. субективен елемент – надлежно съобщаване на длъжника на изявлението на кредитора. Те трябва да са доказани в кумулативност и по категоричен начин. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, уведомяването на длъжника представлява елемент от фактическия състав, без който тя не може да настъпи.

В случая – въпреки неизпълнението и наличието на обективния елемент, няма данни банката – цедент да е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, за да се коментира различна дата на падеж. Както се посочи и съобразно задължителните разяснения в ТР – без уведомяване за воля на кредитора /каквато не се установява да е формирана/, което да е достигнало до длъжника, предсрочна изискуемост не може да настъпи. В този смисъл неоснователни са възраженията, че приложима била хипотезата на чл. 24.2 и чл. 25 от ОУ към договора – по чл. 24.2 – писмено предизвестие изобщо липсва, а чл. 25 ОУ принципно не би бил приложим в отношенията между страните, т.к. дерогира изискването за уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост, като изменение на договора, което всъщност е в негова вреда, като същевременно противоречи както на законодателната идея – при промяна 4 на срока насрещната страна да бъде уведомена, така и на посочените задължителни разяснения на ВКС относно необходимия фактически състав за настъпване на предсрочна изискуемост. Дори при описаната в чл. 25 ОУ забава – съдът не приема, че нормата би била приложима в отношенията между страните, като да дава право на икономически по – силната страна да претендира за плащане суми при условията на предсрочна изискуемост, без преди това надлежно да е уведомила за тази си воля и отнемане преимуществото на срока - длъжника.

С оглед изложеното, тези възражения в ОИМ не се споделят, посоченото е за пълнота, тъй като – процесните суми се претендират като падежирали, а не пр. изискуеми.

Според ВЛ по ССЕ има извършени плащания от общо 54,64 евро, като за исковия период 25.08.2015 г. – 25.02.2020 г. неплатената главница възлиза на сумата от 5353,20 евро. Ищецът претендира сума в по – нисък размер 5138,23 евро, като предвид диспозитивното начало в процеса, искът е основателен и доказан до него.

Неоснователни като недоказани са твърденията на ответника за други извършени плащания. В тази връзка отново са дадени изрични указания по чл. 146, ал. 2 ГПК с доклада, но не са изпълнени. Както се посочи – вземанията по кредита не се установява да са прехвърлени на „Еос матрикс“ ЕООД. Неясно остава защо са плащани суми на това дружество, съобразно представените разписки /л.91-95/. В тях липсва посочено основание за погасяванията, поради което и по никакъв начин не могат да бъдат обвързани с процесното правоотношение. Същевременно, според описаното по – горе писмо от „Еос сървисис“ ЕООД /заличен с правоприемник „Еос матрикс“ ЕООД/, дори да се приеме, че същото касае именно процесния кредит, плащания са изисквани в полза на банката „ПИБ“ АД, според изрично посоченото в него, а не в полза на „Еос сървисис“ ЕООД. Затова и не се приема за доказано извършените плащания, според разписките в полза на трето, неучастващо и нямащо общо с правоотношението лице, да имат каквото и да е отношение/връзка към процесните вземания и договор, като други – освен посочените от 54,64 евро, според ВЛ по ССЕ, не се установяват.