Решение № 4837 от 19.03.2024, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4837 гр. С, 19.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: В.В.АЛ. при участието на секретаря ХР.Р.Р. като разгледа докладваното от В.В.АЛ. Гражданско дело № 20231110132247 по описа за 2023 година

РЕШЕНИЕ

19.03.2024 г., гр. С

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Християна Рачева, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 32247/2023 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от Д. Г. Д. срещу „Д-р З.Ф.М.“ ЕООД, като се твърди, че страните се намирали в трудово правоотношение по силата на трудов договор от 22.03.2016 г. за длъжността „Чистач, оператор на миячна машина“, като трудовите задължения се изпълнявали на 12-часови смени. Поддържа, че на 21.02.2023 г. бил на работа на редовна смяна на обект „Л.С.“, като имало един час обедна почивка. Излага съображения, че след 13:20 ч. решил да отиде в стаята за почивка, заедно с останалите си колеги, където се осъществявала обедната почивка между 13:00 ч. – 14:00 ч. Навежда доводи, че около 13:30 ч. влязъл в стаята, като имало свободен стол на който седнал, за да говори с колегите си, но както седял столът се счупил, като падайки на земята се бил ударил в областта на главата в 1 находящият се в близост радиатор. Сочи, че при удара бил изпитал силна болка в задната част на главата, причерняло му, като известно време бил в безсъзнание. Твърди, че колегите му помогнали, като го придържали и отишли в лекарския кабинет, където бил извършен преглед, като кръвното налягане било понижено, а дежурният лекар го освободил от работа, тъй като се намирал в състояние, което не позволявало да довърши работния ден. След това друг колега го откарал до дома му с кола, като бил повърнал в колата. Поддържа, че след като се прибрал ползвал болкоуспокояващи медикаменти, но имал световъртеж, повръщал, поради което на следващия ден със силно главоболие, позивни за повръщане, въпреки ползваните медикаменти, поради което личният му лекар му бил предоставил болничен за периода от 23.02.2023 г. до 04.03.2023 г., като изрично му било казано да не гледа телевизия, да не чете и да няма физическо натоварване. В следващите дни симптомите не отминавали, поради което на 25.02.2023 г. отишъл на преглед в УМБАЛСМ „П.“, където бил извършен преглед, като били предписани медикаменти и назначени изследвания. Инвокира доводи, че злополуката е призната за трудова с Разпореждане на ТП на НОИ от 21.03.2023 г., което не било обжалвани и било влязло в сила. Развива съображения, че в следствие на инцидента бил претърпял емоционален шок, психическо разстройство, изживял сериозен стрес, който бил свързан с уплах и напрежение за живота и здравето му, а в следствие на болките били нарушение възприятието и адекватността му, което рефлектирало в грижите за дома и семейството му. Твърди, че в следствие на трудовата злополука, чийто фактически състав обосновава подробно, е претърпял неимуществени вреди, като сочи, че справедливата стойност на обезщетението е в размер на 15000,00 лева. Поддържа, че се дължи и обезщетение за мораторна лихва от момента на настъпване на трудовата злополука до окончателното плащане. Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираните суми.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като претенцията се оспорва като неоснователна. Твърди, че не оспорва, че страните се намирали в трудово правоотношение, като в случая последното било прехвърлено по силата на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ. Поддържа, че на 27.02.2023 г. му е връчен болничен лист за периода от 23.02.2023 г. до 04.03.2023 г., в който като причина била посочена трудова злополиука, а с Разпореждане от 21.03.2023 г. на ТП на НОИ – гр. С, инцидентът бил приел за трудова злополука. Сочи, че след 06.03.2023 г. ищецът изпълнявал задълженията си, като не бил представял други болнични листове, като с оглед сключена застраховка „трудова злополука“ бил уведомен застрахователя, но до момента нямало получени застрахователни суми. Навежда доводи, че с оглед възстановителния период, който бил приключил на 08.03.2023 г., липсвали други доказателства, че неразположението и възстановяването продължават и понастоящем, нещо повече след посочената дата ищецът нямал нито едно отсъствие от работа. Излага съображения за недоказаност на претенцията. Развива подробни аргументи, че размера на претендираното обезщетение е в завишен размер. Твърди, че като работодател изпълнява задълженията си, като осигурява и необходимите условия на труд. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Третото лице-помагач на страната на ответника е изразило становище, с което оспорва претенциите, като сочи, че се присъединиява към оспорванията на ответника.

Твърди, че претенциите са неоснователни, тъй като ответника в качеството на работодател бил осигурил безопасни и здравословни условия на труд, което обосновава, като прави извод, че се касаело за случайно събитие, тъй като същото било възникнало въпреки усилията на работодателя, като аргументира, че в случая с оглед правилото на чл. 201, ал. 1 и ал. 2 КТ отговорността на работодателя била изключена. Навежда доводи, че претенциите били в завишен размер. Твърди, че след като неоснователен бил иска за главницата, то такъв бил и иска за мораторната лихва. Иска отхвърляне на исковете.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, 2 намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 200 КТ, във вр. чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител имуществени и неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – намаляване на имуществения актив, увеличаване на имуществения пасив или направата на разноски, а по отношение на неимуществените вреди – претърпени болки и страдания от пострадалия или лица, които имат право да получат обезщетение (съобразно Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК ) и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените имуществени и неимуществени, тоест да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде намалена.

Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото е отделено за безспорно, че: 1) страните са се намирали в трудово правоотношение възникнало по силата на трудов договор от 22.03.2016 г., което е било прехвърлено по силата на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ; 2) че на 21.02.2023 г. ищецът е бил на работа на редовна смяна на обект „Л.С.“, като е настъпил инцидент, които е признат за трудова злополука с Разпореждане на ТП на НОИ от 21.03.2023 г., което не е обжалвано и е влязло в сила.

Представено е Разпореждане № 32943/21.03.2023 г. на ТО на НОИ – гр. С, като процесният инцидент е признат за трудова злополука.

В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, която е преобладаваща, безпротиворечиво се приема, че, за да възникне вземането на увредения работник/служител срещу работодателя за репариране на вредоносните последици от трудовата злополука, е необходимо признаването на злополуката за трудова от надлежен административен орган. В Решение № 319/22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 204/2009 г., III г. о., ГК , е изяснено, че „липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен 3 ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран” – в същия смисъл е и Решение № 339/10.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 859/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 31/02.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1894/2009 г., ІV г. о. В тази насока по делото нито се твърди, нито се сочат доказателства, че ответника е оспорил надлежно разпореждането на НОИ за признаване на злополуката за трудова, поради което настоящият съдебен състав намира, че последното е влязло в сила.

По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на св. Е.

К. и св. Вихрен Гроздев.

От казаното от св. К. се установява, че към момента на процесния инцидент тя и ищеца са се намирали в граждански брак, като сочи, че миналата година през м.02 работела при ответника. Длъжността й била „Ръководител смяна“. Знаела за настъпил инцидент по време на работа, за което била писала рапорт. Свидетелства, че инцидентът бил станал на 21.02.2023 г., около 13:00-13:30 ч. Били в стаята за почивка и пиели кафе, когато телефонът й звъннал. Била излязла за няколко минути, след което излязъл Д., който бил изкочил отвътре и се държал за главата. Тя го отвела в лекарския кабинет на Л.С. на втори терминал, където го прегледали. Изяснява, че докторите били констатирали наличието на хематом и имали съмнение за „комоцио“ и го насочили към Пирогов. Той си бил тръгнал, защото бил освободен от работа. Установява, че се била обадила на колега, който го бил закарал в дома му. Свидетелства, че след инцидента ищецът имал болки в главата, като не можел да спи и пиел лекарства. Сочи, че към онзи момент били съпрузи, но след това отношенията им станали кошмарни и подали документи за развод. Уточнява, че при излизането на ищеца той бил в съзнание, излязъл през вход 1 и се държал за главата.

При разпита на св. Гроздев се изяснява, че знаел за настъпил инцидент с Д. Д., което се било случило на работното му място. Свидетелства, че колежката му Д.а му се обадила, за да дойде и да го вземе, защото бил паднал. Към 14:00-14:30 ч. бил отишъл и го бил взел, след което го закарал в дома му. Сочи, че ищецът имал главоболие, като бил повръщал два три пъти. Уточнява, че след това се бил чувал с ищеца по телефона, които му бил казал, че го боляла главата и бил ходил на лекар, но не знае колко време ищеца е бил в болничен.

Изяснява, че го бил видял когато го закарал до дома му, а след това се чували по телефона.

Уточнява, че работи на летището, но не бил ходил в стаята за почивка.

Настоящата съдебна инстанция приема показанията на свидетелите Е. К. и Вихрен Грозден за достоверни, тъй като, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са последователни, житейски и правно логични, като не се доказа свидетелите да са заинтересовани от изхода на правния спор, предмет на делото, като показанията им следва да бъдат ценени единствено досежно фактите за които съдът с изрично определение ги е допуснал до разпит, а по отношение св. Гроздев трябва да се спомене, че показанията единствено не може да се кредитират във връзка с телефонните разговори с ищеца, тъ.й като в тази част показанията не касаят субективни възприятия на свидетеля, а преразказ на твърдения на страна по правния спор, което не съставлява свидетелски показания. Въпреки наличието на неточности в някой детайли, това не може да доведе до извод за противоречивост, нелогичност и непоследователност на показанията. Нещо повече, логично е с оглед изминалия период от време свидетелите, да си спомнят случая по-общо, допускай неточности в някои детайли, които избледняват с времето, поради особеностите на човешката памет. Същественото е, че субективните им възприятия по отношение на правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не са взаимоизключващи се, 4 включително свидетелят дава показанията си, под страх от наказателна отговорност.