Определение № 2887 от 06.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2887 гр. София, 06.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002900844 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: 000694749 против въззивно решение № 26 от 29.01.2024 г., постановено от Окръжен съд – Пазарджик по в.гр.д. № 3 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1039 от 29.09.2023 г., постановено от Районен съд – Пазарджик по гр.д. № 3320 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу А. Х. Ч. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимостта на суми по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-17297612 от 16.09.2019 г., както следва: за главница за сумата над 3677,51 лева до претендирания размер от 6242,71 лева, за възнаградителна лихва в размер на 6764,40 лева за периода от 20.01.2021 г. до 20.04.2025 г. и за мораторна лихва в размер на 731,23 лева за периода от 20.02.2021 г. до 16.04.2022 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност, както и за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Оспорват се като неправилни изводите на въззивния съд 1 в насока на това, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, „поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства“, както и че в процесния договор не е посочено ясно как се определя ГПР, и какво е отношението на застрахователната премия и такса ангажимент към формирането му, съответно – че в конкретния случай с предвиждане на допълнителни вземания като застрахователна премия, такса ангажимент и други подобни се заобикаля закона и се прикрива действителният ГПР. По подробно изложени съображения касаторът счита същите изводи за неправилни и необосновани, бланкетни, направени без наличие на нужните знания и експертно заключение, в нарушение на материалните и процесуалните правила. Оспорва се, като несъобразен с разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и изводът на съда, че клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва противоречи на добрите нрави, поради което се явява нищожна, като се сочи, че същата уговорка следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава, а не претенцията за договорна лихва да бъде отхвърлена изцяло.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по същество - отмяната му и уважаване на предявения иск изцяло, при условията на евентуалност - връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания по приложението на закона, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпросите:

1. ,,Липсата па посочване в договор за потребителски кредит на компонентите, от които е формиран ГПР и начинът му на формиране, от такова естество ли е, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и съответно да обоснове недействителност на кредитното правоотношение по смисъла на чл. 22 ЗПК?“

Поддържа се наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като се твърди, че въпросът е 2 решен в обжалваното въззивно решение в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз (СЕС). Излага се, че с атакуваното решение Окръжен съд - Пазарджик в противоречие с преюдициалното заключение на СЕС, обективирано в Решение на Съда от 09.11.2016 г. по дело С-42/15 Home Credit Slovakia a.s. срещу Klara Biroova (Решение на СЕС по дело С42/15) е приел, че непосочването на начина, по който е формиран ГПР по договора за кредит и какво е взето предвид при формирането му, е такъв пропуск, който обуславя недействителността на договора за кредит.

Сочи се, че в т. 55 от Решение на СЕС по дело С-42/15 е отбелязано, че по отношение на договорите, които попадат в приложното поле на Директива 2008/48, държавите членки не могат да приемат непредвидени в посочената директива задължения за страните по договора, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в съответната област, като член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 (съответстващ на чл. 11 ЗПК) извършва именно такава хармонизация що се отнася до данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит (т. 56 от Решение на СЕС по дело С-42/15). СЕС приема, че член 22, параграф 1 от Директива 2008/48 не бива да бъде тълкувана като допускаща държавите членки да предвиждат в националната си правна уредба изискване договорът за кредит да включва данни, различни от изброените в член 10, параграф 2 от посочената директива (т. 58 от Решение на СЕС по дело С-42/15). Поддържа се, че както националният закон (ЗПК), така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на начина на формиране на ГПР и какви са неговите компоненти - те са нормативно определени в Приложение 1 към Директива 2008/48/ЕО, респективно Приложение 1 към ЗПК.

2. „Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря същият на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК?“ Излага се, че въпросът е обсъден от съда и е обусловил решаващия му извод, че липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането му, съответно договорът не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Поддържа се, че е налице основание за допускане на касационното 3 обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Според касатора следва да се приеме, че отговорът на поставения въпрос ще има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че е формирана противоречива съдебна практика на съдилищата, която застъпва две различни становища по въпроса, както следва: Едното становище е, че както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставя като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на годишния процент на разходите. Те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, Приложение № 1 към ЗПК, респективно не е налице необходимост от посочване на начина на формиране на ГПР.

Законодателят не е поставил като изискване към съдържанието на договора и изброяване на всички компоненти и техните величини, формиращи ГПР. Единственото изискване към съдържанието на договора, свързано с ГПР, е посочване на неговата стойност, която не може да надвишава пет път размера на законната лихва. Това разбиране с споделено при постановяването на влезли в законна сила като окончателни съдебни решения на окръжни съдилища, действащи като въззивна инстанция, изброени в изложението. Другото разбиране, застъпено и в обжалваното съдебно решение е, че за да отговаря договорът за кредит на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то следва да бъдат конкретизирани вида и броя на разходите от които същият се формира, съответно които ще се допускат при неговото формиране. Посоченото изискване за конкретизация относно параметрите на договора създава гаранция за защита правата на потребителя и яснота относно икономическите условия на договора за кредит при неговото сключване. Изискване за яснота и разбираемост са въведени и в Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. Цитират се влезли в законна сила като окончателни съдебни решения на окръжни съдилища по въззивни дела. Според касатора е видно, че е налице противоречива практика на съдилищата по изведения процесуалноправен въпрос. Поради това и доколкото липсва задължителна съдебна практика, както и практика на ВКС, то е налице и касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - щом към настоящия момент законът се прилага по различен от съдилищата начин, то 4 несъмнено, една част от съдилищата не го прилагат точно.

По същия въпрос се сочи и че видно от решение на съда от 5 септември 2019 година по дело С-331/18, член 10, параграф 2, букви з)—й) от Директива 2008/48 във връзка с член 22, параграф 1 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. В този смисъл са решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank Romania, С-602/10, EU: С: 2012: 443, т. 63 и 64, решение на съда от 5 септември 2019 година по дело С-331/18. Цитира се в изложения смисъл национална съдебна практика на окръжни съдилища.

3. „Липсата на ГПР или неточно посочен ГПР е основание за недействителност на договора? Може ли да се приравни на липсващ ГПР грешно посочен ГПР?“ Според касатора част от съдебната практиката на долните инстанции приема, че неправилно посочен ГПР е основание само за прилагане на чл. 19, ал. 5 ЗПК и след като има специална последица, не се прилага последицата по чл. 23 ЗПК. Прието е, че разпоредбата на чл. 22 ЗПК касае само липсващ ГПР, но не и неправилно изчислен ГПР. В този смисъл е решение № 260035 от 23.09.2020 г. по в.гр.д.

№ 545/2020 г. на II състав на Окръжен съд - Пазарджик. Сочи се, че в обжалваното решение не се прави разлика между липсващ и неточно определен ГПР и е прието, че в хипотезата на неточно посочен ГПР е приложима последицата на чл. 22 ЗПК, въпреки че същата не касае изрично неправилно изчислен ГПР, а само липсващ. Доколкото на касатора не били известни решения на ВКС, същият моли да бъде допуснато до разглеждане жалбата му на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. Длъжен ли е съдът да назначи служебно счетоводна експертиза, дори и да не е поискана от страните, за проверка правилно ли е изчислен ГПР по договор за потребителски кредит, в изпълнение па изискването на чл. 7, ал. 3 ГПК и ако това не е направено, може ли съдът да прецени без експертно заключение това обстоятелство? Сочи се, че въззивният съд е потвърдил изводите на първоинстанционния такъв, че в ГПР не са 5 посочени по вид и размер всички разходи, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, въпреки че на стр. 1 от договора в табличен вид са посочени всички разходи: главница, еднократна такса ангажимент, застраховка, фиксирана лихва. Прието с, че не е ясно дали застрахователната премия и такса ангажимент са включени в ГПР. Касаторът счита, че и в двете производства съдът е бил длъжен, предвид изискването на чл. 7, ал. 3 ГПК да изясни този въпрос, чрез поставяне на въпрос към вещото лице, вместо да прави необоснован извод, доколкото и във въззивната жалба е налице оплакване относно изводите на съда за образуването на ГПР. Претендира се, че даденото разрешение е в противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 50206 от 25.11.2022 г. по гр.д. № 3578/2020 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, което макар и да касае назначаване на друг вид експертиза - компютърна и техническа, е приложимо и в настоящия случаи, предвид идентичната хипотеза и принцип па приложение.

5. Длъжен ли е съдът да обсъди и да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи? Следва ли съдът да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени? Излага се, че в конкретния случай възраженията на касатора за неправилния извод на съда, че ГПР е изчислен неправилно, не са обсъдени в детайли, а бланкетно, предвид липсата на експертно заключение по въпроса. Сочи се, че положителен отговор на поставения въпрос е даден с решение № 97/02.05.2019 г. по гр.дело № 3457/2018 г. на ВКС, IV г.о. по чл. 290 ГПК и други, като касаторът моли жалбата му да бъде допусната до обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.