Решение № 1293 от 17.09.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1293 гр. Русе, 17.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Ив. Балджиева при участието на секретаря Дарина Сп. Великова като разгледа докладваното от Елена Ив. Балджиева Гражданско дело № 20264520104242 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на К. Х. П. против „Креди Йес“ ООД, гр.София, с която е предявен главен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.22 ЗПК за установяване недействителността на Договор за потребителски паричен заем № 189471897 от 27.04.2026 г.

При условията на евентуалност са предявени искове за прогласяване нищожността на чл. 1.5 от договора и свързаните с него части от погасителния план относно таксата за експресно разглеждане, на чл. 2.9 относно таксата за фиксиран лихвен процент и на чл. 9 в частта относно поредността за погасяване на задълженията.

Ищцата твърди, че на 27.04.2026 г. е сключила от разстояние с ответното дружество Договор за потребителски паричен заем № 189471897, по силата на който е предоставена сума в размер на 200,00 евро, със срок за погасяване три месеца. В договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент от 30 % и годишен процент на разходите от 47,661 %. Уговорена е такса за експресно разглеждане в размер на 167,54 евро, разсрочена и включена в погасителните вноски, като общият размер на задължението при включването е 381,00 евро.

Поддържа, че посочената такса представлява разход по кредита, който е следвало да бъде включен при определянето на ГПР. Поради невключването му посоченият в договора ГПР не отразява действителната цена на кредита, поради което не е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът е недействителен 1 съгласно чл. 22 ЗПК.

При условията на евентуалност ищцата поддържа, че таксата за експресно разглеждане противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като е уговорена за действия, свързани с разглеждането, одобряването и отпускането на кредита. Навеждат се и доводи за нищожност и неравноправност на останалите оспорени клаузи.

Ответникът „Креди Йес“ ООД, гр.София оспорва исковете като неоснователни.

Не оспорва сключването на договора и предоставянето на заемната сума. Поддържа, че преди сключването му на ищцата е предоставена необходимата преддоговорна информация, включително Стандартен европейски формуляр, както и че услугата „експресно разглеждане“ е била допълнителна, незадължителна и изрично избрана от потребителя. Според ответника таксата за тази услуга не представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. Ответникът твърди още, че ищцата е заплатила сумата от 200,00 евро, която е отнесена изцяло за погасяване на главницата.

Направено е възражение относно разпределението на доказателствената тежест, както и възражение за прекомерност на претендираното по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, а и от представения по делото Договор за потребителски паричен заем № 189471897 се установява, че на 27.04.2026 г. между „Креди Йес“ ООД като кредитор и ищцата като потребител е сключен договор за потребителски кредит. Предоставената заемна сума е в размер на 200,00 евро, срокът на договора е три месеца, а погасяването е предвидено на три погасителни вноски. В договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент от 30 % и ГПР от 47,661 %.

Съгласно чл. 1.5 от договора е уговорено заплащане на такса за „експресно разглеждане“ в размер на 167,54 евро. Таксата е разсрочена и включена като част от погасителните плащания. При нейното включване общата дължима по договора сума е 381,00 евро.

От представеното от ответника преводно нареждане се установява предоставянето на заемната сума от 200,00 евро, а от платежното нареждане от 10.06.2026 г. се установява плащане от ищцата към ответника в размер на 200,00 евро.

Самият ответник поддържа, че плащането е отнесено изцяло за погасяване на главницата.

При така установеното от фактическа страна съдът намира следното от правна страна:

Предявеният главен иск е процесуално допустим и основателен.

2

Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Ищцата е физическо лице, действащо извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а ответникът предоставя кредити в рамките на своята търговска дейност, поради което отношенията между страните попадат в приложното поле на ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като бъдат посочени взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, включително лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

При преценката дали определено плащане е част от общия разход по кредита съдът не е обвързан от даденото му от кредитора наименование, а следва да изследва действителната икономическа функция на съответното задължение.

С Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, Profi Credit Bulgaria, Съдът на Европейския съюз приема, че при допълнителни услуги, свързани с приоритетно разглеждане на искането за кредит и предоставяне на заемната сума, националният съд следва да изследва не само дали услугата формално е заявена доброволно, но и дали договорната конструкция не служи за изнасяне на част от действителната цена на кредита извън ГПР. Самото обстоятелство, че потребителят формално е избрал услугата, не е достатъчно, за да бъде изключена цената от общия разход по кредита.

В настоящия случай съдът приема, че таксата за експресно разглеждане представлява именно разход, непосредствено свързан с предоставянето на кредита.

На първо място, предметът на услугата се изразява в приоритетно разглеждане на документите и искането за предоставяне на заем. Разглеждането и оценката на искането за кредит са присъщи действия от дейността на кредитора по вземане на решение дали кредитът да бъде предоставен и при какви условия. Съгласно чл. 10а, ал.

1 ЗПК кредиторът може да събира такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Приоритетното разглеждане на искането за предоставяне на кредита не представлява отделна услуга, самостоятелна спрямо основното кредитно правоотношение, а действие, извършвано в рамките на дейността на кредитора по отпускането на кредита.

На второ място, размерът и начинът на заплащане на таксата сочат, че същата е 3 част от икономическата цена на кредита. При предоставена главница от 200,00 евро е уговорена такса за експресно разглеждане от 167,54 евро, т.е. таксата възлиза на 83,77 % от размера на предоставения капитал. Таксата не се заплаща отделно срещу конкретно последващо действие на кредитора, а е включена и разсрочена в погасителния план заедно с останалите плащания по договора. При нейното начисляване задължението на потребителя достига общо 381,00 евро при предоставена сума от 200,00 евро и срок на договора от три месеца. Тази договорна конструкция показва, че таксата не представлява инцидентен разход по самостоятелна услуга, а е елемент от икономическото оскъпяване на предоставения кредит.

Обстоятелството, че според ответника потребителят е могъл да избере дали да се възползва от „експресното разглеждане“, не води до различен извод. Както е прието и в Решение по дело C-714/22 на СЕС, доброволното заявяване на дадена услуга само по себе си не е достатъчно, когато останалите обстоятелства сочат, че чрез същата се изнася част от възнаграждението на кредитора извън обявения ГПР. Не променя този извод и твърдението на ответника, че информацията за таксата е била предоставена на ищцата преди сключването на договора. Преддоговорното информиране не може да замести изпълнението на самостоятелното императивно задължение по чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК договорът да съдържа правилно определен ГПР, отразяващ разходите, които съгласно закона следва да участват при неговото изчисляване. След като таксата за експресно разглеждане представлява част от общия разход по кредита, тя е следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР.

По делото не се спори, а и от съдържанието на договора се установява, че посоченият ГПР от 47,661 % не е определен при включване на таксата от 167,54 евро.

При това положение посоченият в договора ГПР не отразява действителния общ разход на потребителя по кредита.

За уважаване на иска не е необходимо съдът да определя с математическа точност действителния размер на ГПР. Предмет на спора е дали посоченият в договора ГПР отговаря на изискванията на закона, а не определянето на конкретна алтернативна процентна стойност. Установяването, че съществен договорно дължим разход не е включен в ГПР, е достатъчно, за да се приеме, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е изпълнено.

Поради това съдът не основава решението си на посочената от ищцата конкретна цифрова стойност на твърдения „действителен ГПР“. Посочването на ГПР, който не включва всички разходи, които по силата на закона следва да бъдат отчетени при неговото изчисляване, не изпълнява информационната функция на този показател.

Потребителят не получава вярна представа за финансовата тежест на поетото задължение и е възпрепятстван да сравни реалната цена на кредита с други предложения на пазара. Следователно е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 във 4 връзка с чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Поради това процесният Договор за потребителски паричен заем № 189471897 от 27.04.2026 г. следва да бъде прогласен за недействителен.

За пълнота следва да се посочи, че съгласно чл. 23 ЗПК при недействителност на договора потребителят връща единствено чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящото производство не е предявен осъдителен иск във връзка с извършени плащания, поради което съдът не дължи произнасяне в диспозитива относно парични последици по чл. 23 ЗПК.

Предвид уважаването на главния иск не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие, при което са предявени евентуалните искове за прогласяване нищожността на отделните клаузи на чл. 1.5, чл. 2.9 и чл. 9 от договора, поради което съдът не дължи произнасяне по същество по тях.

По възражението на ответника относно разпределението на доказателствената тежест съдът намира, че същото не води до различен изход на спора.

Относно извършеното плащане спорът по доказателствената тежест е загубил практическо значение, доколкото самият ответник е представил платежното нареждане и признава плащане от ищцата в размер на 200,00 евро.

Що се отнася до законосъобразността на ГПР, фактите, върху които се основава правният извод, се установяват от самото съдържание на процесния договор: размерът на кредита, размерът на таксата, размерът на общото задължение и декларираният ГПР. Дали тези установени договорни условия изпълняват изискванията на ЗПК представлява въпрос по приложението на материалния закон, който съдът разрешава служебно.

По разноските:

С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество следва да заплати на ищцата направените по делото разноски за държавна такса в размер на 25,56 евро.

Процесуалният представител на ищцата е заявил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 200,00 евро при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ЗА, като е представен договор за правна защита и съдействие за безплатно процесуално представителство. Съгласно действащата редакция на чл. 38, ал. 2 ЗА при определяне на възнаграждението съдът прилага критериите по чл. 36, ал. 3 и ал. 4 ЗА, а именно фактическата и правната сложност на случая, засегнатия интерес, условията, при които е предоставена правната защита, времето и необходимия обем работа, както и квалификацията, опита и специализацията на адвоката. До приемане на наредбата по 5 чл. 36, ал. 4 ЗА Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа може да бъде съобразена по аналогия, но определените в нея размери не освобождават съда от задължението да извърши самостоятелна преценка според конкретно положения труд. В случая материалният интерес е нисък, не са събирани гласни доказателства и експертизи и процесуалният представител на ищцата не се е явил в проведеното открито съдебно заседание. Същевременно е изготвена подробна искова молба, съдържаща фактически и правни доводи относно приложението на ЗПК и правото на Европейския съюз, както и последващо писмено становище и списък на разноските. При съвкупната преценка на тези обстоятелства съдът намира, че претендираният размер от 200,00 евро е справедлив и обоснован спрямо положения адвокатски труд и не следва да бъде намаляван. Възражението на ответника за прекомерност не обосновава различен извод. В хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА ищцата не е заплатила адвокатско възнаграждение, което впоследствие да се възстановява като направен от нея разход, а съдът сам определя дължимото на адвоката възнаграждение съобразно критериите на чл. 36, ал. 3 и ал. 4 ЗА.