Решение № 2086 от 08.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2086

***, 08.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело № 20241110110517 по описа за 2024 година

Съдът за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на искова молба подадена от И. К. Д. с ЕГН ********** срещу ***, ЕИК ***.

Ищецът извежда съдебно предявеното субективно право при твърденията, че между страните по делото е сключен договор за паричен заем Кредирект с № *** г., по силата на който на ищеца, в качеството на кредитополучател е предоставена главница в размер на 1400 лв. В чл. 5, ал. 1 от договора било договорено, че в срок от три дни, кредитът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, по отношение на които са поставени множество условия на които следва да отговарят. В чл. 6, ал. 2 от договора е предвидно, че при неизпълнение на посоченото задължение за обезпечаване, по чл. 5, кредитополучателят дължи фиксирана неустойка в размер на сумата от 2 843,74 лв. Ищецът излага подробни съображения, че цитираната клауза е нищожна на осн. чл. 26 ЗЗД, доколкото същата цели заобикаляне на императивна правна норма – чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда максимален размер на ГПР, а така също излиза извън присъщата й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Сочи още, че договорката за неустойка противоречи на закона и добрите нрави, както и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК. Излагат се съображения, че с оглед горното, недействителен се явява целия ДПК, за което моли съдът да се произнесе в мотивите си, доколкото такъв иск не е предявен в настоящото производство. В тази връзка моли съдът да осъди ответника на осн. чл. 55 ЗЗД да му заплати сумата от 5 лв., като недължимо платена по договора. Претендира разноски за 1 производството.

С протоколно определение от 12.11.2024 г., съдът е приел на осн. чл. 214 ГПК, изменение на предявения осъдителен иск, чрез увеличаване на неговия размер на сумата от 5,84 лв.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба с който ответникът изразява становище за неоснователност на предявените искове.

Твърди, че относно процесния договор за кредит от 01.09.2022г., кредитополучателят е направил отказ от договора и на 07.09.2024г. е погасил изцяло задълженията – 1400лв. – главница и 5,84 лв. – възнаградителна лихва.

В проведеното открито съдебно заседание, ищецът не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба с която сочи, че поддържа предявените искове.

Ответникът, редовно призован, не изпраща представител в проведеното о.с.з.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на 235 ГПК, установи от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск по чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.146, ал.1, вр. чл.143, т.19 ЗЗП, вр. чл.21, ал.1, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, за прогласяване на нищожност на чл. 6, ал. 2 от договор за паричен заем Кредирект с № *** г., сключен между ищеца И. К. Д. в качеството на заемополучател и ответника *** в качеството на заемодател, предвиждащ задължение за плащане на неустойка в размер на 2843,74лв. при непредставяне на обезпечение, както и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата 5,84 лв., ведно със законната лихва от 26.02.2024 г. до плащането й.

За основателността на предявения иск, в тежест на ищеца е да установи по делото при условията на пълно и главно доказване противоречие на цитираната клауза от ДПК, с императивни правни норми, предвидени в ЗПК, а при условията на евентуалност – накърняване на добрите нрави.

Страните не спорят, че са сключили договор за паричен заем от 01.09.2022 г. за сумата 1400 лв., предвиждащ задължение за плащане на неустойка в размер на 2843,74лв. при непредставяне на обезпечение, което не е включено в ГПР.

Процесният договор, представлява договор за потребителски кредит (ДПК) по смисъла на чл. 9 ЗПК. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК, са нарочно посочени, императивно установени реквизити, които ДПК следва да съдържа, в това число – общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му, годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

В настоящия случай, видно от съдържанието на сключения договор за 2 паричен заем между *** и ищеца И. К. Д., в т. 3 на същия е посочено, че размерът на заема е 1400 лв., като сумата следва да бъде върната със заплащане на 18 бр. месечни вноски, лихвеният процент е 40,05%, а ГПР – 48,28%. В т. 3.2. е посочено, че се дължат 4 бр. вноски от по 46,73 лв. и 14 бр. вноски от по 126,81 лв., като общата сума за плащане възлиза на 1 962,26 лв., т.е. размерът на възнаградителната лихва е 562,26 лв.

На следващо място, в т. 4 от договора за паричен заем е разписан погасителен план, видно от който заемателят дължи в допълнение на посочените по-горе вноски, така също и 4 бр. вноски от по 220,27 лв. и 14 бр. вноски от по 140,19 лв. или общо сумата от 2 843,74 лв., представляваща неустойка, съобразно т. 6.1. и т. 6.2. от договора. В текста на посочените клаузи е записано, че се дължи неустойка в размер на сумата от 2 843,74 лв., при неизпълнение на задължението на заемополучателя, в 3-дневен срок след сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение на задължението с една от следните възможности – банкова гаранция или поръчителство при условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия към договора за кредит, която уговорка съдът намира, за нищожна. Поръчителите (едно или две физически лица), следва да отговарят кумулативно на следните условия – имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната, а в случай, че са двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки от тях да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната, да не са поръчители по други договори за заем със заявителя, да не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активи, така и по погасени задължения, съгласно данни в ЦКР към БНБ и да предоставят служебна бележка от работодател или друг документ удостоверяваш получавания от тях доход. Предоставянето на обезпеченията е обвързано от 3 дневен срок от сключване на заемния договор, съобразно чл. 6.1 от същия. Претендираната неустойка е за неизпълнение на акцесорно задължение – предоставяне на обезпечение по договора. Неизпълнението на това задължение не е свързано пряко с претърпени вреди и е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, накърнява добрите нрави и поставя в неравностойно положение икономически по-слабата в преговорите страна по правоотношението.

Съобразно договорения механизъм на формиране на неустойката (начислена е 3 дни след сключването на договора, като стойността й е добавена към дължимите погасителни вноски), не се достига до обезщетяване на вече реално възникнали вреди в патримониума на кредитора, съответно – санкционирането на длъжника за неизпълнението му по договора, а до неоснователно обогатяване на лицето, което има право на неустоечно вземане – кредиторът би могъл да получи обезщетение за вреди от презюмирано неизпълнение, като в същото време длъжникът да е изпълнил точно и в срок.

В резултат на неизпълнение на това задължение, на заемополучателя е начислена неустойка в размер на 2 847,74 лв., която възлиза на над 200% от стойността на предоставената заемна сума от 1 400 лв. и е проявление на 3 недобросъвестно договаряне/поведение от страна на финансовата институция.

Съгласно разпоредбата на чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави (вж. т.

3 Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК).

Настоящият съдебен състав намира, че уговорката за неустойка при описаните условия е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, алт. 1 и 2, предл. 2 ЗЗД, като грубо потъпкваща и нарушаваща правата на потребителя на финансовата услуга, изцяло възползвайки се от господстващото финансово положение на дружеството заемодател. Използването на договорната неустойка като средство за несправедливо обогатяване на кредитора е недопустимо, поради което такива неустоечни клаузи са нищожни на осн. чл.

26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД (така Решение № 181 от 26.02.2015 г. по т.д. № 4386/2013 г. на II т.о. на ВКС.). В случая е налице и значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави на осн. чл. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

По изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.

По иска с правно основание чл. 55 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав намира, че съдържанието на процесния ДПК, е неясно, подвеждащо потребителя и въвеждащо го в заблуждение.

Договорената неустойка в размер на 200% от дълга, на стойност 2 847,74 лв., е включена в задължението на кредитополучателя, чрез добавяне стойността на съответната месечна погасителна вноска към вноските, дължими за предоставената сума за ползване (кредитирана сума), въпреки, че представляват разход, свързан с договора за кредит (задължително условие за сключване на договора и бъдещо сигурно събитие с оглед механизма на възникване на това задължение). Въпреки това, вместо да бъде упомената като разход по кредита, респ. като компонент на ГПР (елементите на който са изцяло неясни - в текста на процесния договор е посочено единствено, че ГПР е 48,28% и липсва, каквото и да е уточнение какви точно разходи се включват в този процент), неустойката е включена в месечната погасителна вноска, дължима от кредитополучателя. По този начин съдържанието на процесния ДПК не отговаря на изискването по чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото уговорената цена за допълнителна услуга, не може да се квалифицира като изключение по чл. 19, ал. 3 ЗПК, а при отчитането й като несъмнено очакван разход, действителния ГПР би бил значително завишен спрямо посочения в договора, който е на границата на законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум, а именно – 48,28%. Съгласно приетото по делото заключение на ССчЕ, при включване на процесната неустойка в размер на сумата от 2 847,74 лв., ГПР (посочен в ДПК - 48,28%), възлиза на 637,069%. Ограничението въведено с чл. 19, ал. 4 ЗПК е поставено за общия разход по кредита, с цел да се 4 предотврати прекомерното му оскъпяване, чрез въвеждане на твърде високи преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв тип, доколкото липсва нормативно установено ограничение на размера до който е допустимо да се уговаря възнаградителна лихва. Поради това съдът е длъжен да следи служебно за валидността на подобни уговорки, изхождайки от съответствието им с добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които се третират неравноправно, икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.

В случая, съдът намира, че потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, а съдържанието на процесния договор за потребителски кредит не отговаря на императивно установените законови изисквания.