Определение № 248 от 30.01.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 248 гр. София, 30.01.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елизабет Петрова

Членове:

Катерина Рачева

Владимир Вълков като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно частно гражданско дело № 20251000500108 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на В. С. М. срещу определение № 17019/25.10.2024 г. по ч.гр.д. № 20241100511309, с което е оставена без разглеждане жалба срещу действията на частен съдебен изпълнител по изп.д. № 20187900400668. В жалбата се сочи, че жалбоподателката притежава ½ идеална част от жилищен имот, който е единствено жилище за нея. Твърди се обект на принудителното изпълнение да е притежаваната от трето на процеса лице ½ идеална част от същия имот, но върху целия имот да тежи вписана възбрана, което смята да й придава качеството длъжник. Изложени са съображения, че публичната продан на този дял би я принудило да дели имота с други хора и дори да я лиши от единственото й жилище, което намира за недопустимо с оглед гарантираната на длъжника несеквестируемост. Смята и че висящата върху имота възбрана препятства неговата доброволна продажба, съответно води до неприложимост на защитата по чл. 500 ал. 2 ГПК.

Твърди имотът да не позволява обособяването на притежаваната от съсобственика ½ идеална част в самостоятелен имот, което искане намира за произтичащо от нормата на чл.

444 т. 7 ГПК. Иска се обжалваният акт да бъде отменен, а по същество да бъде отменено насоченото изпълнение върху принадлежащата на Д. М. ½ идеална част от апартаментмезонет № 18, ет. 7 от жилищна сграда на адрес: гр. София, бул. „Ген. ***“ № *.

В отговор по жалбата С. Г. и С. П., представлявани от адв. М. Ц., твърдят срещу Д. М. да е издаден изпълнителен лист, а изпълнението да е насочено върху съсобствения имот на длъжника с жалбоподателката. Застъпена е теза, че понеже принудителното изпълнение не е насочено срещу дела на жалбоподателката, то и нормата на чл. 444 т. 7 ГПК е неприложима.

По допустимостта на жалбата.

Жалбата е допустима - подадена е в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт. Представено е и доказателство за внесена държавна такса.

Като обсъди наведените в производството доводи и събраните доказателства въззивният съд намира следното:

Изпълнително производство № 20187900400668 е образувано на 15.05.2018г. но молба на взискателя С. Е. Г. въз основа на изпълнителен лист издаден на 04.05.2018 г. от 1

Софийски градски съд на основание съдебно решение по гр.д. № 04424 по описа на Софийски градски съд, ГО, 1-19 с-в за 2006 г. и гр.д. № 2407 на Софийски апелативен съд, ГО, 12 с-в за 2016 г. и гр.д. № 4214 от 2017 г. на Върховен касационен съд, III ГО срещу длъжниците В. С. М. и Д. Л. Т. /М./. В производството като взискатели са присъединени К.

С. Д. и С. А. П..

По делото не се спори, че изпълнението върху притежавана от жалбоподателката ½ идеална част от правото на собственост върху апартамент № 18 - на първо и второ мансардно ниво в сграда, находяща се в гр. ***, бул. „***“ № * е прекратено поради приета от ЧСИ М. несеквестируемост на този имот.

С Протокол за опис и оценка от 30.04.2024 г. и на основание чл. 500, ал.1 от ГПК са извършени опис и оценка на целия имот.

С обжалваното определение решаващият съд приема, че при насочено изпълнение върху непринадлежащ на частната жалбоподателка дял не се засяга нейната собственост, а за нея липсва правен интерес да обжалва насочено изпълнение върху чуждо притежание.

Жалбата е неоснователна.

Законът предписва възможност за съдебен контрол върху действията на съдебен изпълнител в лимитативно очертани хипотези. С оглед нормата на чл. 2 ГПК гарантираният достъп до съд е ограничен до притежавано от страната право. На общо основание тази граница е приложима и в регулираното от процесуалния закон производство по жалба срещу действията на съдебния изпълнител. Жалбоподателката твърди изпълнението да е насочено върху непринадлежащ й дял от съсобствен имот. Предвид правилото на чл. 26 ал. 2 ГПК недопустимо е да се търси защита на чуждо право, каквото несъмнено е притежанието на идеална част от страна на Д. Т., върху чийто дял се твърди да е насочено изпълнението.

Същевременно обаче в частната жалба търсената защита се обосновава с опасността да й бъде отнета възможността да ползва единствения си жилищен имот. Налице е колизия на легитимни интереси на кредиторите на съсобственика, върху чийто дял е насочено изпълнението и съсобственик, позоваващ се на несеквестируемост. Възниква въпросът може ли съсобственик да се противопостави на предприето изпълнение върху чужд дял от същия имот поради опасност да бъде лишен от единственото си жилище. Решаващият съд не е изложил съображения по този съществен в случая въпрос, което налага да бъде изследван понастоящем.

Като ограничителна нормата на чл. 444 т. 7 ГПК подлежи на стриктно тълкуване, което не допуска разширяване на приложното й поле. Тази норма изрично визира като ползващ се от ограничението длъжникът, притежаващ изцяло имота, обект на насоченото изпълнение, или дял от правото на собственост върху този имот. Несеквестируемостта произтича от запазено за длъжника притежание, гарантиращо му подслон. Законът обаче изрично предвижда възможност изпълнението да бъде насочено и върху дял от съсобствен имот (чл. 500 ал. 1 ГПК), без да държи сметка за интересите на останалите съсобственици.

Както отчита и жалбоподателката в качеството й на съсобственик тя е в състояние да прецени дали да се разпореди със своята част в рамките на същото изпълнително действие (чл. 500 ал. 2 ГПК) или да запази своя дял. Абсолютният характер на правото на собственост обаче изключва възможността като съсобственик жалбоподателката да се противопостави на разпореждане с чужда идеална част независимо дали това става по волята на титуляра на идеалната част или принудително с цел осребряването й за удовлетворяване вземанията на неговите кредитори.

Несъмнено за съсобственика е важно с кого дели правото на собственост, за да си осигури и ползването му, но, както бе посочено вече, процесуалният закон не простира защитата над непринадлежащия му дял, а и материалният закон не гарантира запазване на съсобствеността. Напротив, изрично е указано, че всеки съсобственик може да потърси прекратяването й (чл. 34 ал. 1 ЗС), а при разпореждане с идеална част срещу парична сума – осигурява предимство за съсобственика (чл. 33 ЗС). Следователно, законът не е в състояние да гарантира запазване на жилище, било то и единствено за длъжник по парично 2 задължение.

Несеквестируемостта като институт цели да запази конкретно имуществено благо за длъжника, поради което придобива значение в рамките на относимия към него изпълнителен способ. Следователно не съществува правна пречка макар и длъжник в изпълнителното производство, нуждаещият се от дом да участва в публичната продан на непринадлежащия му дял. Затова и за разлика от длъжника, който дължи да търпи принудителната продажба (чл. 490 ал. 1 ГПК), съсобственикът недлъжник при конкретния изпълнителен способ, е в правото си да участва в наддаването, а следователно и да изключи потенциално възможната нежелана съсобственост върху имота, концентрирайки правото на собственост в своя патримониум. Дори и да дължи да търпи принуда върху останалото си имущество, той не дължи да кумулира средства, за да погаси своя дълг. В случай че държи да съхрани единственото си жилище обаче е в правото си да съвмести своя легитимен интерес с този на кредиторите на неговия съсобственик, участвайки в наддаването за непринадлежащия му към момента на насочване на изпълнението дял. В обобщение логично е да се приеме, че съсобственикът дори и да е длъжник в изпълнителното производство разполага с правни гаранции за обезпечаване легитимния си интерес от сигурен подслон, които са недостъпни за титуляра на права върху дела, обект на принудителното изпълнение.

Без правно значение остава дали жалбоподателката разполага със средства, за да реализира очертаната възможност. Става дума за фактическо положение без придадено значение от закона. Нормата на чл. 5 ГПК, на която жалбоподателката се позовава, овластява съда да разпростре изводими от правовия ред правила и към неуредена хипотеза, но не и да пренебрегне изрична регламентация на конкуриращите се в случая интереси.

По изложените съображения настоящият състав споделя достигнатия и от Софийски градски съд извод, че жалбоподателката няма качеството длъжник по смисъла на чл. 435 ал.

2 т. 2 ГПК при насочено изпълнение върху чужд дял от съсобствен имот, нито разполага със зачетен от правовия ред интерес да брани непринадлежащо й благо. Това изключва и възможността за защита чрез обжалване на предприети действия от съдебния изпълнител върху чужд дял от съсобствен имот като безпредметно остава изследването дали са налице предпоставките за обособяване на самостоятелен имот съобразно идеалната част, обект на принудително изпълнение. Ето защо обжалваният акт следва да бъде потвърден.

Така мотивиран, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 17019/25.10.2024 г. по ч.гр.д. № 20241100511309.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3