Решение № 5136 от 20.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5136 гр. Пловдив, 20.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330115248 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. И. В., ЕГН ********** с адрес:

***, против „ВИВУС.БГ” ЕООД, ЕИК 202393458, седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №52-54, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като се иска ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 240 лв., сочена за недължимо платена по недействителен Договор за кредит № *** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г., до окончателното изплащане на вземането.

По реда на чл. 214, ал. 14 ГПК е допуснато изменение на осъдителната претенция чрез увеличаване на размера на иска от сумата от 240 лв. на сумата от 244,95 лв.

В исковата молба и уточненията към нея е посочено, че ищцата е сключила Договор за кредит № *** г. с ответника, по силата на който получила сума в размер на 1300 лева, при ГПР 49,70% и годишен лихвен процент 40,99%. Съгласно договора ищцата следвало да заплати и допълнителна услуга такса разглеждане в размер на 201,15 лв. Твърди се, че тя е погасила изцяло договора. Ищцата счита обаче, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради факта, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му.

Смята се, че липсвало посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на кредита, или бил променлив, като тази неясното ограничавала права на ищцата и била основание за недействителност на договора.

Твърди се още, че по отношение на ГПР в договора била посочена само 1 абсолютната стойност и липсвала ясно разписана методика на формирането му и кои точно компоненти са включени в него. Излага се, че доколкото била предвидена дължимостта на допълнителни такси, не ставало ясно за потребителя какво точно е включено в ГПР, дали в него е включена само лихвата, или лихвата и други разходи. Посочва се, че след като кредиторът при формиране на цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следвало по разбираем начин да посочи какво точно е включено в тях. Всичко това се смята за неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Ищцата смята, че посочената годишна лихва в договора не е ясно как точно е изчислена по отношение на общия ГПР, като така потребителят бил в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов ресурс. Не трябвало само цифрово да бъде посочено какъв годишен процент от общия размер на предоставения заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят щял направи и които били отчетени при формиране му.

Смята се, че заплащането на сумата по допълнителни такси следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като било пряко свързано с договор за потребителски кредит и се заплащало от него. Твърди се, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Освен това по процесния договор посоченият размер на ГПР не бил реално прилагания в отношенията между страните и това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.1 от ЗЗП.

Ищцата се позовава на разпоредбата на чл. 22 ЗПК и счита, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът е недействителен.

Сочи се, че клаузата за „***“ била нищожна на основание чл. 10а, ал. 1 ЗПК, тъй като законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Според ищцата било налице и накърняване на добрите нрави и на принципа на добросъвестност в гражданските и търговски правоотношения, тъй като било налице несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Смята се, че в случая е налице значителна нееквивалентност на насрещните престации на договорното съглашение и злепоставяне на интересите на заемателката, тъй като сумата, която се предоставя по така уговорената допълнителна такса съставлявала допълнителна сума, която била в значителен размер от общата сума на отпуснатия кредит. Твърди се още, че така уговорената такса е нищожна на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП, понеже била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и справедливост. Ищцата се позовава на чл. 21, ал. 1 ЗПК и смята, че всяка клаузата, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна, а същата според нея била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Кредиторът 2 имал задължение по силата на ЗПК преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключване на договора, а с предвидената такса се заобикалял чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло едно допълнително възнаграждение в размер над два пъти размера на отпуснатия кредит.

Уговорената такса била нищожна и поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона.

Въз основа на посоченото по-горе и с оглед допълнителното уточнение на ищцата се иска на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 240 лв., недължимо платена по недействителен договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателно плащане на сумата. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който се излага, че на ***г. страните сключили процесния договор, който бил в съответствие с разпоредбите на ЗПК и ЗПФУР. Кредитодателят предоставил сума в размер на 1300 лева, представляваща главница по кредита, като кредитът бил за период от 30 дни с падежна дата ***г. Начислените такси и лихви по кредита били договорна лихва в размер на 43,80 лв. и такса за заявена допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане в размер на 201,15 лв., като така общият размер на кредита, който кредитополучателят трябвало да погаси на падежната дата, бил на стойност 1544,95 лв. Сочи се, че на ищцата е предоставен Стандартен европейски формуляр, който съдържал всичката необходима информация по кредита още на етап посочени от нея конкретни параметри по договора, като тя имала възможността да откаже ползване на допълнителни услуги. Твърди се, че в общия случай, когато кредитоискателят не желае използването на допълнителна услуга за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит, кредиторът извършва проверка за кредитоспособността на кандидата и предоставя отговор в рамките на до 7 календарни дни, а в процесния случай заявената услуга за бързо разглеждане гарантирала проверка на искането и получаване на отговор спрямо резултата от проверката в рамките на до 15 минути, което ангажирало допълнителен финансов и човешки ресурс. Дължимата сума за тази незадължителна услуга била посочена както на етап преддоговорна информация, обективирана както в СЕФ, така и в Специалните условия по кредита, като насрещната престация била изначално ясна и за двете страни.

Заявената и отпусната сума по договора била преведена от ответника на ищцата на ***г. по сметка на каса на „***“ АД. Задължението по процесния договор било погасено изцяло, като на ***г. по сметки на дружеството постъпила сума в размер на 1544,95 лв., с която били изцяло погасени, както следва: главница- 1300 лв., договорна лихва- 43,80 лв. и такса за допълнителна незадължитена услуга за бързо разглеждане- 201,15 лв.

Исковата претенция за прогласяване на нищожност на договора се оспорва изцяло като неоснователна и недоказана. Не било основателно твърдението за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. с чл. 11, 3 ал. 1, т.9 ЗПК. Смята се, че с представената информация било ясно, че годишната лихва от 40,99% е фиксирана и определена на база 365 дни в годината. Така уговореният размер на договорна лихва не подлежал на промяна и не зависел от никакви движения на референтни индекси. Смята се, че доколкото е уговорен фиксиран лихвен процент на годишна основа за целия периода на договора, не било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Твърди се, че в Специалните условия на процесния договор изрично бил посочен размер на разходите по кредита, който съответствал на заложената законово допустима граница49,7%, което не надвишавало пет пъти размера на законната лихва за забава.

Твърди се, че от представените ОУ било видно, че искането за отпускане на кредит се разглежда в рамките на седем календарни дни от датата на получаването му, като в посочения срок кредиторът се задължава да предостави отговор на заявителя. В т.2.2 от ОУ било предвидено, че заявителят разполагал с възможност да заяви допълнителна услуга за експресно разглеждане на заявлението, при която заявлението за отпускане на кредит се разглеждало и заявителят получавал отговор в рамките на до 15 минути от подаването му. В т.2.4 от ОУ изрично било посочено как се формира таксата за експресно разглеждане на заявлението, като в т.2.6 било записано, че заявяването на същата услуга няма отношение към преценката по отпускане на кредита/ оценката на кредитоспособността на заявителя/.

Смята се, че таксата за бързо разглеждане не представлява общ разход по кредита, тъй като тя не се заплащала във връзка с кредита, понеже не била условие за отпускането му, а била предвидена допълнителна възможност в полза на кредитополучателя за относително кратко по своята същност време да получи отговор на заявлението си от кредитора. ОУ предвиждали начина, по който се формира размера на тази такса, като в конкретната хипотеза бил посочен и конкретния размер.

Предвид изложеното се смята, че процесната клауза не се явява нищожна на нито едно от посочените в исковата молба основания, с оглед на което исковата претенция следвало да бъде отхвърлена като неоснователна.

Прави се възражение за прекомерност, както и възражение срещу претенцията за присъждане на ДДС към адвокатското възнаграждение. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори по делото, а и се установява от представените писмени доказателства – Договор за кредит № *** г., че между ищцата и ответника „Вивус.БГ” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит, при което ищцата има качеството на кредитополучател, а ответникът на кредитодател.

По силата на договора за кредит на ищцата била предоставена в заем сумата от 1300 лв., срещу задължение да я върне заедно с уговорените лихви. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 40,99 %, и 4 посочен ГПР от 49,70 %. Видно от съдържанието на договора за кредитополучателя било предвидено задължение за заплащане на сумата от 201,15 лв., представляваща такса „***“, дължима за бързо и експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, без налични допълнителни уточнения досежно самата услуга. Общият размер на задълженията по кредита е посочен на 1544,95 лв.

По делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищцата е погасила задължението си по договора, заплащайки сумата в общ размер от 1544,95 лв., от които 1300 лева главница, 43,80 лева договорна лихва и 201,15 лева такса за използвана такса „***“,.