Решение № 204 от 22.05.2024, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 204 гр. ХАСКОВО, 21.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Д. А. А.-С. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20245600500211 по описа за 2024 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 307/26.10.2023 година, постановено по гр.д. № 748/2023 година, РС-Димитровград е прогласил нищожността на договор за потребителски кредит № *** от 10.11.2022година, сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление гр, София, ***** (като кредитор) и Н. Д. Т. с ЕГН ********** от ****, съдебен адрес- адв. М. В.М., АК- Пловдив, гр. Пловдив, ***, поради противоречие със закона. С оглед изхода на делото, дружеството-ответник е осъдено да възстанови деловодните разноски, направени от ищеца, в размер на 585,60 лева, от които държавна такса – 56,40 лева и адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв, в размер на 529,20 лева без ДДС.

Недоволни от така постановеното решение са останали от дружеството-ответник „Сити кеш“ ООД. С подадената въззивна жалба се въвеждат оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт. Въззивникът настоява, че нищожността на отделна част от договора не влече нищожността на целия договор. В тази връзка счита, че съдът, след като е преценил, че клаузата за неустойка е нищожна, то е следвало да обяви нищожността само на тази клауза, а не на целия договор. На второ място оспорва извода на районния съд за това, че 1 процесната неустойка следва да бъде причислена към общия размер на ГПР, а това водило до превишаване на нормативно ограничен максимален размер на ГПР. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба, прави искане за отмяна на решението в неговата цялост и за отхвърляне на предявените искове като неоснователни. Претендира деловодни разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият Н. Д. Т. от ***, чрез упълномощен адвокат М. В. М. от АК-Пловдив подава писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и изразява становище за правилност – законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт. Адв. М. претендира присъждане на деловодни разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв за въззивната инстанция.

По делото е постъпила частна жалба от адв. М. В. М. срещу определение № 100/29.01.2024 година по гр.д. № 748/2023 година по описа на РС-Димитровград в частта му, в която присъденото на основание чл. 38 ал. 2 от ЗАдв адвокатско възнаграждение е намалено на сумата 400 лева, както и в частта, в която РС е отказал да присъди ДДС върху адвокатското възнаграждение. Адв. М. настоява, че съдът не е имал възможността да се произнесе по намаляването на възнаграждението, тъй като не е бил сезиран за това от някоя от страните по чл. 248 от ГПК. Твърди, че тъй като е регистриран по ЗДДС, то дължимото му възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв следвало да бъде увеличено с размера на дължимия за внасяне ДДС.

В законоустановения срок „Сити кеш“ ООД подава отговор на частната жалба, с която я оспорва. Изразява становище за правилност – законосъобразност и обоснованост на атакуваното определение по чл. 248 от ГПК и прави искане същото зда бъде потвърдено.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните, констатира следното:

Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

По оплакванията на въззивника съдът намира следното:

При разглеждането на спора

2 районният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Във въззивното производство не се представиха нови допустими и релевантни доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от направения от първоинстанционния съд.

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.

26, ал. 1, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, от Н. Д. Т. против „Сити кеш“ ООД. Ищецът твърди, че сключил с ответника договор за кредит № ***/10.11.2022г., по силата на който дружеството-кредитор му предоставило в заем сумата 600 лева, а той се задължил на 10 вноски да върне на кредитодателя общо 742,80 лева. В договора били изрично посочени годишен лихвен процент 40.05% и ГПР 48,44%. Освен това, в чл. 11 ал. 1 от договора било предвидено, че ако кредитополучателят не представи допълнително обезпечение по чл. 5 от договора, то той дължи неустойка в размер на 667,20 лева. Според ищеца така уговорената клауза за неустойки била нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

С тези доводи отправя искане към съда за прогласяване на целия договор за нищожен, а в условията на евентуалност – иска обявяване на клаузата по чл.

11 от договора, предвиждаща неустойка в негова тежест за непредставяне на обезпечението, - за нищожна. Претендира деловодни разноски за исковото производство. Процесуалният представител на ищеца адв. М. претендира присъждане на възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв.

Няма спор по делото и се установява от представените доказателства, на 10.11.2022 година страните по делото са сключили процесния договор за кредит. Страните признават, че кредиторът „Сити кеш“ ООД е предоставил, а Н. Д. Т. е получил сумата по кредита в размер на 600 лева, която е приел да върне на 10 разсрочени погасителни вноски, всяка с периодичност един месец, заедно с дължимата възнаградителна лихва.

Изрично в договора е посочено, че общата сума, която кредитополучателят се задължава да заплати на дружеството-кредитор, се равнява на 742,80 лева, при лихвен процент 40,05%, ГПР 48,44, а размер на всяка от месечните вноски – 3х20,03 лева и 7х 97,53 лева.

3

Видно от съдържанието на чл. 11 от договора, на кредитополучателя е вменено задължение в срок до 3 дни след сключването на договора да осигури обезпечение в полза на кредитодателя за връщане на всички дължими суми по договора. Поставени са изисквания за вида и размера на обезпечението, а в чл. 11 от договора е въведена клауза, възлагаща в тежест на кредитополучателя неустойка при неизпълнение на това задължение, в размер на сумата 667,20 лева. В същото време, още при изготвянето на договора, като приложение към него е обективиран погасителен план, според който погасителните вноски се състоят не само от съответните части на главницата и възнаградителната лихва, но и от процесната неустойка.

При така установените факти РС-Димитровград е приел, че с процесната клауза за неустойка кредиторът обезпечава изпълнение на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума.

Неустойката изпълнява роля на обезпечаване изпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е недопустимо. На следващо място е прието, че така уговорената неустойка надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер, накърнява добрите нрави и води до неоснователно обогатяване на кредитора. С тези доводи РС е стигнал до заключението за нищожността на целия договор.

Тези изводи се споделят от ХОС. Претендираното от въззивника вземане е такова за неустойка поради неизпълнение на задължението за даване на обезпечение чрез осигуряване на банкова гаранция или поръчителство при очертаните от кредитора изисквания. Посочената клауза от договора е нищожна поради противоречието й със закона – чл. 92, ал. 1 ЗЗД, според която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката с присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции има за цел да мотивира длъжника да изпълни своето задължение, като наред с това служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, като установява отнапред размера им. Следователно правото на неустойка се поражда при неизпълнение на главното задължение на длъжника като елемент от същественото съдържание на сделката, по повод на която е 4 сключена. В случая това е задължението за връщане на предоставената в заем сума, неизпълнението на което е свързано с възникване на вреди за заемодателя. Задължението за даване на обезпечение, макар и да е свързано с главното задължение на длъжника, цели да обезпечи кредитора при евентуално неизпълнение от страна на длъжника, но неговото неизпълнение само по себе си не води до вреди за кредитодателя. Неизпълнението му може да бъде основание за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, ако това е предвидено в договора, но не и за начисляване на неустойка, тъй като, както се отбеляза, неизпълнението на това задължение не е вредоносно, каквото е неизпълнението на задължението за връщане на кредита.

Предвид изложеното настоящата инстанция намира посочената клауза от договора за паричен заем, на която се позовава въззивникът, за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради противоречието с чл. 92, ал.

1 ЗЗД.

На следващо място: Както става ясно от съдържанието на договора, предоставеният на длъжника заем е в размер на 600 лева. В същото време, към тази сума кредиторът прибавя сума, наречена „неустойка“ за непредставяне на обезпечение, която още при сключването на договора се разсрочва на месечни погасителни, които автоматично се прибавят към двуседмичните погасителни вноски и формират общия им размер, подлежащ на заплащане от кредитополучателя. На практика, така вмененото задължение да се заплати сума, наименована „неустойка“, прикрива предварително уговорено задължение на потребителя - освен договорната главница по заема и произтичащите от нея лихви, да заплати още една, допълнителна сума (по размер дори надвишаваща договорната главница), с която общият размер на задължението се увеличава почти двойно. Не може да има съмнение, че за кредитополучателя това допълнително плащане представлява предварително заложени, но скрити разходи по кредита, а за кредитора – скрита печалба над размера на договорената възнаградителна лихва.

В процесния договор за заем е визиран размер на ГПР 48,44 %, но не е посочено - как това прибавяне на допълнителните разходи за „неустойката“ по чл. 12 от договора се отразява на общия размер на ГПР.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР и общите формулировки относно задълженията на страните не позволяват да се 5 проверят индивиндуалните му компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Още при изготвянето на договора, т.е. предварително, кредиторът възлага в тежест на заемателя заплащането на сумата по чл. 11, като я включва в погасителните вноски.

Простите математически сметки показват, че ако към посочените в договора разходи за договорна лихва се прибавят и скритите разходи - допълнителната сума по чл. 11 от договора, наименована „неустойка“, - то общият размер на ГПР значително ще надхвърли максималния допустим размер, визиран в чл.

19 ал. 4 от ЗПК – пет пъти законната лихва. За да се заобиколи тази законова забрана, в договора не е посочен действителният размер на ГПР. Всичко това поставя потребителя в неравностойно положение, тъй като той на практика няма ясна и достъпна за него информация за това – как и с колко се оскъпява кредитът му, за да вземе информирано решение дали да го сключи.