Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 7989 от 18.05.2023, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 33111/2022
Вид
Решение № 7989
Подписан
18.05.2023
Състав
СИМОНА ВАСИЛЕВА НАВУЩАНОВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 7989 гр. С, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: СИМОНА В. НАВУЩАНОВА при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско дело № 20221110133111 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.

Образувано е по предявен от И. Н. М. срещу „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, с който се иска прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 29.12.2021г., поради нарушаване и заобикаляне на разпоредбите на чл. 26, ал.1, пр. 2 от ЗЗД вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл.

143, ал. 1 от ЗЗП, както и поради накърняване на добрите нрави. Релевират се доводи, че ищецът е страна по Договор за потребителски кредит № ..../29.12.2021г., сключен с „Нет Кредит“ ООД /трето лице за настоящия спор/, по силата на който получила сумата от 4000.00 лева и следвало да върне сума в общ размер от 5928 лева, при ГПР 49.71 %, като в договора не бил посочен годишният лихвен процент. Във връзка с този договор за кредит, ищцата сключила с ответното дружество процесния договор за предоставяне на гаранция от 29.12.2021 г. като договорът за предоставяне на гаранция обезпечавал сключения договор за кредит. По силата на този договор ищцата следвало да заплати на ответника сумата от 6504 лева. Ищецът счита, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, на основание чл. 26, ал.1,пр. 3 ЗЗД, доколкото е сключен при нарушаване на разпоредбите на чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Заявява, че е налице нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, тъй като сумата, която се претендирала чрез Договора за гаранция била в размер на 6504 лева и била в почти същия размер като главницата по отпуснатия договор за кредит. По този начин се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Ищецът релевира още, че срещу сумата от 6504 лева не получавал каквато и да било насрещна престация, като същевременно била принудена да сключи договор за предоставяне на гаранция и то с предварително избрано от кредитодателя дружество.

В ИМ се твърди още, че с договора за предоставяне на гаранция се стигало единствено и само до увеличаване на дължимата сума с над 150 %, без каквато и да е насрещна престация. На следващо място, ищцата заявява, че процесният договор бил нищожен, поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД вр. с чл. 1 19, ал. 4 ЗПК. Възнаграждението, което следвало да се заплати по процесния договор в 1 размер на 6504 лева следвало да бъде отразено в определения ГПР. Уговореното възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция по своята същност представлявало разход по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР. Със сключването на процесния договор се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че Договор за предоставяне на гаранция е недействителен, на основание чл.143 ал.1 и ал.2, т.19 ЗЗП. Релевира, че същият бил сключен във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост и по този начин водел до неравновесие в правата на страните. Изтъква още, че процесният договор не бил разбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Ето защо счита, че е налице нееквивалентност между престациите. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна. Счита иска за неоснователен, като в тази връзка са релевирани следните възражения: по силата на т.

3.2.1 от Общите условия, приложими към договорите за потребителски кредит на „НЕТКРЕДИТ” ООД, ищцата била длъжна да даде подходящо обезпечение на своето задължение, чрез предоставяне на банкова гаранция, гаранция от небанкова финансова институция или двама поръчители като ищцата избрала да изпълни задължението си за обезпечаване на сключения от нея договор за кредит, чрез представяне на гаранция от небанкова финансова институция, посредством сключения процесен договор. Относно твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 - 10 и чл. 19, ал. 4, съответно на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, ответникът релевира, че договорът за гаранция, сключен между ищцата и „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД, било самостоятелно правоотношение, по което и двете страни са поели насрещни задължения като процесният договор по никакъв начин не бил част от договора за кредит, който ищцата била сключила с „НЕТКРЕДИТ“ ООД.

Ето защо посочва, че всякакви твърдения относно нищожността на договора за гаранция, базирани на уговорки между ищцата и трето лице, били неоснователни.

Релевира още, че лихвеният процент, съответно ГПР били възпроизведени в договора за кредит, сключен между двете страни. Посоченият ГПР в договора за кредит бил в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като размерът му не надвишавал 5-кратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

Дължимото от ищцата възнаграждение по процесния Договор за предоставяне на гаранция не се включвало в размера на ГПР. Ищцата не е била задължена да сключи договор за предоставяне на гаранция с ответника, нито като условие за отпускане на кредит, нито с оглед конкретно задължение, включено в договора за кредит, а също и ищцата имала възможност да обезпечи отпуснатия кредит по друг начин, включително чрез поръчителство. Към момента на сключване на договора за кредит, доколкото на кредитодателя не било известно какво обезпечение ще предостави кредитополучателят, въобще не било възможно изчисление на евентуални разходи за услуги, предоставяни от трети лица, съответно тяхното включване в ГПР. Ищцата разполагала и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което тя имала субективно, потестативното право да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му, без да дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и неустойки (чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора). В случай, че ищцата била в невъзможност да изпълни договорното си задължение за осигуряване на обезпечение на договора за кредит в срок до края на деня следващ деня на 2 сключването му, тя имала на разположение още 13 дни, в които да вземе решение за отказване от договора, без да дължи обезщетения или неустойки. Изтъкнато е, че ищцата не се възползвала от възможността да упражни това свое право. Неправилно било твърдението на ищцата, че е налице нарушение на добрите нрави и че е налице нарушение на нормата на чл.

143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Изтъква, че уговарянето на възнаграждение за предоставяната от ответника услуга не нарушавало добрите нрави. Не било нарушение и уговореното между ищцата и „НЕТКРЕДИТ” ООД задължение за обезпечаване на отпуснатия кредит. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Договора за предоставяне на гаранция, ищцата се била задължила да заплаща на ответника възнаграждение в размер на 271 лева на месец, а ако срокът на валидност на гаранцията не покривала пълен месец, възнаграждението било на ден по 1/30 от месечното възнаграждение. Следователно, не само, че не било основателно твърдението за нарушаване на добрите нрави, но и невярно било посочено 2 дължимото от ищцата възнаграждение. Ответникът бил изпълнил всичките си задължения по процесния договор. Въпреки че срокът на Договор за потребителски кредит № ..../29.12.2021г. Сочи се, че не вярно твърдението в исковата молба, че възнаграждението е в размер на 6504 лева. Твърди, че с искане от 31.07.2022 г. изпратено от „Неткредит“ ООД до него вземанията по договора за кредит са обявени за предсрочно изискуеми считано от 29.07.2022 г. и е направено искане за заплащането им от ответното дружество. Съгл. Чл. 1, ал.1, изр. 1 от договора при обявяване на предсрочна изискуемост възнаграждението по договора за гаранция спира да се начислява и в случая е 1897 лева. Ищецът не е изпълнил задълженията си по договора за кредит и на 28.07.2022 г. „Неткредит“ ООД е обявило договора за предсрочно изискуем за сумата от 4870,03 лева, която е заплатена от ответното дружество на 15.08.2022 г. Ищецът не бил платил уговореното възнаграждение по Договора за гаранция, нито е възстановил платената от „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД на „НЕТКРЕДИТ“ ООД сума в размер на 4870,03 лева за погасяване на задълженията по процесния договор за кредит.

С ОИМ ответникът е предявил срещу ищцата насрещен иск за заплащане на сумата от 4870,03 лева, който на основание чл. 211, ал. 2 ГПК не може да бъде приет за разглеждане в настоящото производство, който е отделен в отделно производство.

Претендират се сторените разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 състав, като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:

Предявен е от И. Н. М. срещу „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, с който се иска прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция от 29.12.2021 г., поради нарушаване и заобикаляне на разпоредбите на чл. 26, ал.1, пр. 2 от ЗЗД вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, както и поради накърняване на добрите нрави.

Основателността на предявения иск се обуславя от доказване на сочените основания за нищожност – противоречие с императивните правни норми на чл. 1 и чл.

19, ал. 4, във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявения иск следва да се изложат следните съображения: По делото е безспорно установено, че между ищцата и „Нет Кредит“ ООД /трето лице за настоящия спор/ е сключен договор за потребителски кредит № ....8/29.122021г. /л. 7 и сл./. По силата на този договор ищцата в качеството си на кредитополучател получила сума в размер на 4000.00 лева при годишен лихвен процент от 41,04%, при срок на кредита до 31.12.2023 г. като е следвала да върне сумата от 5928 лева. В чл. 4, ал. 3 от договора за потребителски кредит е предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключване на процесния договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора като банковата гаранция трябва да бъде за сума в размер на 5928.00 лева със срок на валидност до 31.12.2023 г.

С изготвения по делото доклад е отделено като безспорно установено и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по делото обстоятелството, че между страните по делото е сключен договор за предоставяне на гаранция от 29.12.2021 г. и че между ищеца и „Неткредит“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № ..../29.12.2021г., по силата на който ищецът е получил сумата от 4000.00 лева и следвало да върне сума в общ размер от 5928 лева.

В чл. 1, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция е постигнато съгласие ответникът, в качеството си на гарант да издаде гаранция в полза на „Нет Кредит“ ООД за сума в размер на 5928.00 лева като за целта ищцата следва да заплаща в полза на ответника месечно възнаграждение в размер от 271.00 лева на месец.

Във връзка с анализираните два договора, следва да се съобрази следното: въпреки че всеки един от посочените два договори формално да представляват 3 самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на кредитора на гаранция по кредита /без всякаква друга възможна алтернатива/ в срок до края на следващия ден от сключване на процесния договор за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за издаване на гаранцията, ведно с основното задължение по кредита. По изложените съображения съдебният състав намира, че по отношение преценката относно действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция следва да намерят приложение общите правила на ЗЗД, както и ЗПК и ЗЗП, тъй като ищцата като физическо лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.