Решение № 1251 от 30.10.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1251 гр. Пловдив, 30.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно гражданско дело № 20245300502008 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 175074752, чрез юрисконсулт Г. С. - К., против Решение №1972 от 02.05.2024г., постановено по гр. дело № 8149/2023г. по описа на Районен съд - Пловдив, XXIV гр.с., в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД вр.чл.

79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД вр.чл. 9 ЗПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че М. С. С., ЕГН: **********, дължи на „Профи Кредит България” ЕООД, следните суми по договор за потребителски кредит № ***г.: 725.14 лева - договорно възнаграждение за периода от 01.12.2021г. до 04.12.2022г.; 133.30 лева - лихва за забава върху вземането за главница за периода от 02.12.2021г. до 04.12.2022г.; 48.33 лева - лихва за забава върху вземането за договорно възнаграждение за периода от 02.12.2021г. до 04.12.2022г.; 49.38 лева - лихва за забава в размер на законната лихва върху вземането за главница за периода от 04.12.2022г. до 27.02.2023г. и 17.90 лева - лихва за забава в размер на законната лихва върху вземането за договорно възнаграждение за периода от 04.12.2022г. до 27.02.2023г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 1474/02.03.2023г. по ч.гр.д. № 3076/2023г. по описа на Пловдивски районен съд.

В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на атакувания акт. Поддържа се, че неправилно районният съд е приел договора за потребителски кредит за недействителен поради неспазване на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Твърди се, че не е налице разминаване между посочения ГПР и 1 действителния такъв. Сочи се, че обстоятелството дали предвидените в договора допълнителни услуги следва да се включат в ГПР е въпрос относно действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло.

Наведени са доводи, че възнаграждението за предоставените допълнителни услуги не е следвало да бъде включено в размера на ГПР. От въззивния съд се иска да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и вместо него да постанови ново, с което да уважи исковите претенции.

Претендират се направените разноски. В останалата част решението на ПдРС като необжалвано е влязло в сила.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от М. С. С., с който оспорва същата като неоснователна. Искането към съда е да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу М. С. С., с която по реда на чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415 ГПК са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД вр.чл. 9 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2000 лева главница по договор за потребителски кредит № ***г. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 28.02.2023г. до изплащане на вземането; сумата от 725.14 лева - договорно възнаграждение, дължимо за периода от 01.12.2021 г. до 04.12.2022 г.; сумата от 308.27 лева лихва за забава, дължима за периода от 02.12.2021 г. до 04.12.2022 г., от които 133.30 лева - лихва върху вземането за главница, 48.33 лева - лихва върху вземането за договорно възнаграждение, 39.99 лева - лихва върху вземането за услуга „Фаст” и 86.65 лева - лихва върху вземането за услуга „Флекси”; сумата от 114.19 лева - лихва за забава в размер на законната лихва, дължима от датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем - 04.12.2022 г. до 27.02.2023 г., от които 49.38 лева - лихва върху вземането за главница, 17.90 лева - лихва върху вземането за договорно възнаграждение, 14.81 лева - лихва върху вземането за услуга „Фаст” и 32.10 лева - лихва върху вземането за услуга „Флекси”, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 1474/02.03.2023г. по ч.гр.д. № ***г. на ПдРС, III гр.с. Приложено е и заповедното производство, от което се установява, че е постъпило възражение от длъжника и в дадения месечен срок заявителят е предявил настоящите искове, т.е. установява се допустимостта на производството по чл.422 от ГПК. Предявени са и осъдителни искове за плащане на дължимите суми по уговорките „Фаст” и „Флекси” в договора за кредит – съответно в размер на 600 лв. и в размер на 1300 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, тъй като в тази част заявлението е отхвърлено поради наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор.

2

В обстоятелствената част на исковата молба дружеството-ищец „Профи Кредит България“ ЕООД посочва, че между него като кредитор и ответника като кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит № ***г., по силата на който на ответника е предоставена сумата от 2000 лв., със срок на кредита – 24 месеца, с размер на месечната вноска по кредита – 123,46 лв., при годишен лихвен процент 41 % и ГПР – 49,05 %. Общата стойност на задължението по договора - главница и договорна лихва, била 2962,95 лв. С оглед принципа на свобода на договаряне и по собствена воля ответникът заявил допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ на стойност 600 лв. за услугата „Фаст“ и 1300 лв. за услугата „Флекси“, като размерът на вноската по допълнителните услуги е 79,17 лв., дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита. Общото задължение по договора за кредит, ведно с допълнителните услуги се сочи, че възлиза на 4862,95 лв., общ размер на месечната вноска – 202,63 лв. и дата на погасяване - 1-во число на месеца.

Ищецът твърди, че длъжникът не е направил нито една погасителна вноска и е изпаднал в забава.

В подадения отговор на исковата молба ответникът оспорва исковете.

Признава сключването на договор за кредит с „Профи Кредит България“ ЕООД, но прави възражение за неговата недействителност, а също и че не е настъпила предсрочната изискуемост на вземанията. Излага подробни съображения за основанията за недействителност на договора, сред които твърди, че са налице неравноправни клаузи, нарушени били изискванията на чл. 11 ЗПК. Налице било и заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК.

От фактическа страна по делото се установява, че на 27.10.2021г. между ищцовото дружество, като кредитодател, и ответника, в качеството му на кредитополучател, е бил сключен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ***, съгласно който ищецът е предоставил на ответника сумата от 2 000 лв. за срок от 24 месеца, при посочени в договора годишен лихвен процент 41,00 %, годишен процент на разходите- 49,05%, дължима сума по кредита 2962,95 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в общ размер на 1900 лв. Допълнителните услуги са както следва: Фаст – предоставяне право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, за която се дължала сумата в размер на 600 лева, и Флекси – предоставяне право на промяна на погасителния план на потребителския кредит, за която се дължала сумата в размер на 1300 лева, като общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги било уговорено в размер на 4862,95 лв.

Първоинстанционният съд е приел, че услугите „Фаст“ и „Флекси“ са свързани с усвояване и управление на кредита и уговарянето на такса за тях цели постигане на скрито оскъпяване на кредита. Тъй като посочените такси имали характер на печалба за кредитора, а не били свързани с предоставяне на реална допълнителна услуга, стойността им следвало да намери израз в ГПР по кредита. Посочени били два размера на дължимата от потребителя сума без и със включени разходи за двете такси, но не се сочел размерът на ГПР, ако в него се включат същите такси, като по този начин се нарушавали изискванията за посочване в договора на ГПР и същият се явявал недействителен на основание чл. 22 вр.чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Крайният извод на районния съд е, че на основание чл. 23 от ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по него. Поради това е признал за установено, че ответникът дължи на ищеца само чистата стойност на кредита – 2000 лв., и е отхвърлил останалите 3 съединени установителни и осъдителни искове.

При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо в обжалваната част. Предвид горното и съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.

Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд. След преценката им въззивният съд изцяло възприема фактическата обстановка, установена от районния съд, която се подкрепя от събраните по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районния съд за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и правните изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да бъдат анализирани, а на основание чл.272 ГПК да се препрати към мотивите на първоинстанционния акт.

По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на въззивната жалба, въззивният съд намира следното:

Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В договора за кредит е посочен размер на ГПР от 49,05%, който е под нормативно установения минимум. В действителност, обаче ГПР не съответства на действителните разходи по кредита. Това се установява и без наличието на специални знания. Така при отпуснат кредит от 2 000лв., кредитополучателят дължи връщане на 4862,95 лв., т.е. дължимата обща сума надвишава със 100% заетата такава. Това се дължи предимно на договорените допълнителни услуги, за които се дължи заплащане в общ размер на 1900 лв.

Видно от представения по делото договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплати възнаграждение за пакет допълнителни услуги /приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски и за смяна на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства/, което се начислява и заплаща заедно с месечните вноски по кредита. Споделя се изводът на районния съд, че включените в пакета услуги на практика са действия по усвояване и управление на кредита – имат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, поради което не може да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.

Изключването на възнаграждението за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ от ГПР и уреждането му в договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлява плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стига до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР. Според настоящия съдебен състав посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа 4 посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност.