Решение № 8 от 17.01.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№8 гр. Първомай, 17.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20245340100681 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Т. Т. Т. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД за заплащане на сумата от 1517,04 лв., представляваща платена без правно основание неустойка за неосигуряване на обезпечение по Договор за паричен заем № ******* от 24.10.2018 г.

Ищецът Т. Т. Т. твърди, че на 24.10.2018 г. сключил с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем, по силата на който му била предоставена сумата от 1500 лв., при ГПР – 47,82 % и лихвен процент в размер на 40 %. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения, а именно: банкова гаранция или поръчители. Според ал. 2 на същата клауза при неизпълнение кредитополучателят дължал неустойка на кредитора в размер на 1517,04 лв., която следвало да се заплати разсрочено с погасителните вноски.

Твърди, че изплатил процесната неустойка, но не дължал същата. Счита, че чрез предвиждането на неустойка за непредоставяне на обезпечение кредиторът си осигурявал допълнителна печалба, като по този начин се заобикаляли ограниченията за размера на ГПР на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изразено е становище, че предвидената неустойка била загубила обезпечителната си функция, тъй като чрез нея не се обезщетявали вреди от сигурни неблагоприятни последици за кредитора.

Същевременно неустойката надвишавала с повече от 100 % заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. С кумулирането на неустойката към погасителните вноски се стигало до скрито оскъпяване на кредита и създавали предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора. Отделно от това, поставените от заемодателя изисквания към поръчителите били неизпълними.

Счита, че неустойката следвало да бъде включена в стойността на лихвения процент, който не отговарял на действителния. По тези съображения намира, че сключеният 1 между страните договор за паричен заем е недействителен. Поради това изразява становище, че ответникът дължал връщане на заплатената неустойка, като счита, че вземането не е погасено по давност, тъй като сроковете се удължавали за периода на въведеното извънредно положение в страната от 13.03.2020 г. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който се излагат съображения за неоснователност на предявения иск. Поддържа, че съгласно разясненията, изложени в т. 7 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ, задължението за връщане на даденото при начална липса на основание ставало изискуемо в момента на извършване на престацията без основание и от този момент започвал да тече давностният срок по чл. 110 ЗЗД. Ако се приеме, че клаузата за неустойка е нищожна, то осъдителната претенция на ищеца била неоснователна, тъй като плащанията по претендираните вземания били извършени 5 г. преди подаване на исковата молба и били погасени по давност. Също така ищецът не бил представил доказателства, че е заплатил процесната сума по клаузата за неустойка. Твърди, че задълженията по договора за паричен заем били предсрочно погасени, което било довело до редуциране на дължимото и заплатено лихвено задължение и задължението за неустойка. Отделно от това счита, че неустойката по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението.

Процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Посочено е, че уговорената неустойка била предвидена както с цел да се обезпечи изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на длъжника, така и да обезщети кредитора, ако такова липсва. Наличието на клауза за неустойка представлявало гаранция за кредитора, че длъжникът ще предостави обезпечението под страх, че в противен случай за него ще се породи допълнително задължение. Поради това не могло да се приеме, че уговорената между страните неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Също така несъстоятелно било твърдението на ищеца, че с уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем неустойка се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка ищецът не бил съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която било предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката представлявала именно такъв разход, дължим при неизпълнение на определени с договора задължения. Посочено е, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК годишният процент на разходите по кредита се изчислявал към момента на сключване на договора. Поради това заемодателят към момента на сключване на договора за кредит нямал задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Неустойката не представлявала разход, който следвало да се включи при изчисляване на годишния процент на разходите по договора. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От представените писмени доказателства се установява, че между ищеца и 2 ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ******* от 24.10.2018 г., по силата на който последният предоставил на ищеца паричен заем в размер на 1500 лв., при срок на заема от 9 месеца, месечна погасителна вноска в размер на 195,66 лв., фиксиран годишен лихвен процент – 40 %, обща сума за връщане – 1760,94 лв. и годишен процент на разходите – 47,82 %. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на посочените в договора изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. Клаузата на чл. 4, ал. 2 предвиждала, че ако заемателят не предостави договореното обезпечение в горепосочения срок, дължал на заемодателя неустойка в размер на 1517,04 лв., която се заплащала разсрочено заедно с всяка една от погасителните вноски.

Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищеца, който на 15.11.2018 г. погасил предсрочно кредита, като извършил плащания по същия в размер на 1749,84 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В разглежданата хипотеза безспорно заемателят притежава качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител, като това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В тази връзка съдът съобрази, че процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин.

Същевременно е необходимо да се изясни, че задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Непредставянето на обезпечение няма за последица претърпяването на вреди от страна на кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. Поради това съдът намира, че уговорената неустойка води до едно фактическо оскъпяване на предоставения заем, тъй като позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, надвишаващ стойността на кредита. Същата съставлява сигурна печалба за заемодателя, която би увеличила стойността на договора, без да е налице насрещна престация от последния. По тези съображения съдът счита, че клаузата за заплащане на неустойка е неравноправна, тъй като в случая очевидно потребителят е приел клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора (чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още едно основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Предвидената клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото е необосновано висока.

Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката 3 функции за обезпечаване изпълнението на задължението и обезщетяване на вредите от неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора, с оглед въведените изисквания и срок за изпълнението й. От това следва, че по своето естество неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора въвежда за потребителя, са на практика неизпълними за него, особено като се има предвид, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчител, който да отговаря на определените от заемодателя изисквания. От това следва, че основната цел на тази уговорка е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Поради това съдът намира, че клаузата за заплащане на неустойка не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. По тези съображения съдът приема, че клаузата на чл. 4, ал. 2 се явява неравноправна, поради което следва да бъде прието, че е нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Същевременно не само клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна, но и самият договор за паричен заем не е породил правни последици поради противоречието му с изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Константна е съдебната практика, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.