Решение № 4326 от 23.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4326 гр. София, 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Цветелина Ал. Костова

ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20241100512460 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.

С решение №12182 от 20.06.2024г., поправено с решение №16717 от 11.09.2024г., постановено по гр.дело №21696/2023г. по описа на СРС, ГО, 62 с-в, е признато за незаконно и отменено, на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, уволнението на ищеца Т. М. П. с ЕГН:**********, извършено със заповед №1/02.03.2023г. за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ и прекратяване на трудовото му правоотношение, възникнало с ответника Фондация „Център за академични изследвания София" с БУЛСТАТ:130419076 по силата на трудов договор №16/15.02.2021г. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.128 КТ сумата от 400лв.- неизплатено трудово възнаграждение за периода от м.11.2021г. до м.12.2021г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба 26.04.2023г. до изплащане на сумата; на основание чл.221, ал.1 КТ сумата от 2190,78 лв.- обезщетение при прекратяване на ТПО без предизвестие, ведно със законна лихва от датата на исковата молба 26.04.2023г. до изплащане на сумата, като са отхвърлени искът за сумата от 3400лв.- неизплатено трудово възнаграждение за периода от м.01.2023г. до м.02.2023г., и искът за сумата от 3614,65лв.- обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.224 КТ. Отхвърлен е предявения от ответника насрещен иск с правно основание чл.221, ал.2 КТ за сумата от 2190,78лв.- обезщетение при прекратяване на ТПО при налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“. Допуснато е, на основание чл.242, ал.1 ГПК, предварително изпълнение на решението в в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 400лв.- неизплатено трудово 1 възнаграждение, както и сумата от 2190,78лв.- обезщетение при прекратяване на ТПО без предизвестие. Ищецът е осъден да заплати на ответника 953,12лв. разноски по делото, а ответникът- да заплати на СРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 268,55лв. държавна такса и разноски за производството.

С определение №32938/14.08.2024г. по реда на чл.248 ГПК, е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу така постановеното решение в частта, в която предявените искове са отхвърлени, е подадена в срок въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство. Жалбоподателят твърди, че относно иска по чл.128 КТ за заплащане на трудови възнаграждения за м.януари и февруари 2023г. в размер на общо 3400 лева, съдът кредитирал само твърденията на ответника за неполагане на труд от ищеца през тези месеци. Излага, че представените по делото констативни протоколи от 03.01.2023г., 04.01.2023г., 05.01.2023г. и от 06.01.2023г., както и таблици за отчитане на работното време за м.01.2023г. и м.02.2023г. са частни документи, оспорени от ищеца като съставени само за целта на настоящото производство, а ответникът не ангажирал доказателства за установяване датата на съставянето им. Поддържа, че никога не е полагал труд на смени или при сумирано изчисляване на работното време, а при петдневна работна седмица и осемчасов работен ден. На 27.02.2023г., когато ответникът- работодател бил в забава за плащане на трудовото възнаграждение на работника- ищец за м.12.2022г. и м.01.2023г., последният изпратил уведомление за прекратяване на трудовия му договор на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ, но на адреса на работодателя служителите му отказали да го получат и ищецът бил заплашен с дисциплинарно уволнение. Ищецът изпратил уведомлението по електронна поща на директора на фондацията, както и по куриер, като същото било връчено на 01.03.2023г., установено от обратната разписка. По-късно в деня на изпращането на уведомлението /27.02.2023г./, ищецът получил по електронна поща искане за даване на обяснения по чл.193 от КТ за неявяване на работа в периода от 03.01.2023г. до 27.02.2023г. В същия ден получил и трудовото си възнаграждение за м.12.2022г. Ето защо първоинстанционният съд правилно приел, че трудовото правоотношение е прекратено от служителя на 27.02.2023г. по чл.327, ал.1, т.2 КТ, признал за незаконно и отменил на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ уволнението му с процесната заповед, поради което и искът по чл.128, т.2 КТ е основателен за пълния предявен размер от 3400 лева. Твърди също така, че неправилно е отхвърлен искът за обезщетение по чл.224 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2022г. за 20 дни в размер на 2190,70 лева, за 2021г. за 10 дни в размер на 1095,35 лева и за 2023г. за 3 дни в размер на 328,60 лева, тъй като ответникът не доказал ползването на такъв отпуск. Представените заповеди за ползване на отпуск по чл.173, ал.4 КТ били оспорени като антидатирани и ищецът не бил уведомен за такива, както и не бил запознат с Правилника за вътрешния ред, за който ответникът твърди, че предвижда такава възможност. Работодателят не уведомил до 31 януари писмено служителя- ищец за размера на платения годишен отпуск, който има право да ползва през календарната година, включително отложен или неизползван от предходни календарни години, в нарушение на 2 чл.37а от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, което било констатирано при проверка на Инспекцията по труда на 09.03.2023г., към която дата въпросните заповеди не съществували. Моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваните от него части, а исковете- уважени изцяло. Претендира разноски.

В подадения в срок отговор на въззивната жалба на ищеца, ответникът оспорва същата като неоснователна. Твърди, че ищецът не е бил на територията на страната през поголямата част от м.12.2022г. и съответно не е полагал труд през този период. Отсъствието му от страната и от работното място било осъществено без разрешение на работодателя, което било установено с официален документ. Представено било и уведомление от ищеца до работодателя- ответник от 27.02.2023г., в което самият ищец заявява, че се е опитал да се завърне в страната, но не е успял. Твърди също така, че ищецът използвал полагащия му се платен годишен отпуск, по реда и вътрешните правила установени от работодателя, както и при изпълнение изискванията на трудовото законодателство, а при извършената проверка от Дирекция „Инспекция по труда“- София не били констатирани нарушения в тази насока.

Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част.

Срещу решението в частта, с която предявените от ищеца искове са уважени, както и в частта с която е отхвърлен предявения от ответника насрещен иск, е подадена в срок въззивна жалба от последния. Жалбоподателят поддържа, че е неправилен и необоснован изводът на първоинстанционния съд, че трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, тъй като забава на работодателя за заплащане на трудовото възнаграждение на служителя не е установена от представените по делото доказателства.

Твърди, че служителят не е установил при условията на пълно и главно доказване, че е положил труд на работното си място за уговореното време, съгласно трудовия договор, а твърденията му в тази насока са опровергани от представеното по делото удостоверение от ГД„Гранична полиция“, установяващ, че ищецът не е бил в България по времето, когато е следвало да изпълнява задълженията си за престиране на труд, като не е бил в отпуск или командировка. Ето защо според жалбоподателя ищецът продължил да е от трудовото правоотношение, но не се явявал на работа в продължение на 41 работни дни за периода от 03.01.2023г. до 27.02.2023г., с което нарушил съществено задълженията си и трудовата дисциплина. Поради това възникнало основание за образуване на дисциплинарно производство и работодателят спазил процедурните правила за неговото осъществяванеизпратил покана за обяснение и получил такова от ищеца, преди налагане на дисциплинарното наказание. Твърди също така, че уведомление по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не му е надлежно връчвано. Оспорва приетия от съда размер на нетното трудово възнаграждение на ищеца като твърди, че то е 1500 лева, а не 1700 лева. При декларирането на обстоятелствата за процесния период- м.11.2021г. и м.12.2021г., в персоналния регистър била допусната техническа грешка. Представено било и писмено изявление на служител от счетоводството на ответника за разминаването между декларираните данни в персоналния регистър на НАП и месечните ведомости за заплати в размер на 200 лв. за тези два месеца вследствие на техническа грешка, за коригирането на която в НАП и НОИ било подадено 3 заявление, а Инспекция по труда издала предписание за извършване на корекция. Моли обжалваното решение да бъде отменено в тези му части, исковете на ищеца- отхвърлени, а насрещният иск- уважен. Претендира разноски.

Ищецът оспорва въззивната жалба на ответника като неоснователна и моли обжалваното решение в тази част да бъде потвърдено. Излага, че при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ е достатъчно работодателят да е забавил изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, уговорено между страните по трудовия договор, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си по тази законова разпоредба, като причините, поради които работодателят е забавил изплащането на уговореното трудово възнаграждение, са без значение. Няма изискване за срок на забавата, нито за размера на неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение. Твърди, че връчената след този момент заповед за дисциплинарно уволнение (в случая връчена на 09.03.2023г.), е безпредметна, тъй като прекратеният вече трудов договор не може да бъде отново прекратен на друго правно основание. Съгласно трудовия договор, възнаграждението се заплащало на 20-то число на месеца, следващ този, за който е дължимо, поради което работодателят изпаднал в забава за плащане на възнаграждението за м.12.2022г. на 21.01.2023г.

Възнаграждението било платено едва на 27.02.2023г., след като работодателят получил искането по чл.327, ал.1, т.2 от КТ за прекратяване на трудовото правоотношение. В разчетно- платежната ведомост за м.12.2022г. на ответника били посочени 19 отработени дни за ищеца, поради което счита възражението за непрестиран труд за неоснователно. В останалата част отговорът на практика препраща към мотивите на обжалваното решение.

Подадена е и частна жалба от ищеца срещу определението по реда на чл.248 ГПК, с което е отхвърлена молбата му за изменение на решението в частта за разноските.

Жалбоподателят твърди, че в представената по делото фактура изрично е посочено, че адвокатското възнаграждение е заплатено в брой и по този начин е удостоверено плащането.

Законът не изисквал фактурата да е подписана нито от издателя, нито от получателя.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните 4 жалби е необходимо да се добави и следното:

По въззивната жалба на ищеца:

По иска с правно основание чл.128 от КТ за заплащане на трудови възнаграждения за м.януари и февруари 2023г. в размер на общо 3400 лева, в тежест на ищеца е да установи с позволените от закона доказателствени средства, при условията на пълно и главно доказване, както че през този период между него и отвеника е съществувало трудово правоотношение, така и че е изпълнявал задължението си да престира труд. Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него- от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на работната си сила, от страна на работодателя - заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /чл. 124 и чл. 125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл. 128 КТ/ за извършената работа. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ/, при престой и производствена необходимост /чл. 267 КТ/, при производство на некачествена продукция /чл. 268, ал. 3 КТ/. Между страните не се спори, че през месеците януари и февруари между страните е съществувало все още трудово правоотношение, но по делото не са събрани доказателства за престирането на труд от страна на ищеца, поради което за него не е възникнало и правото да получи договореното трудово възнаграждение за тези два месеца.