Решение № 954 от 28.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 954 гр. София, 27.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Георги Стоев при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20221100503534 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20225552/23.12.2021 г. по гр.д. № 2705/2021 г. по описа на СРС, 154 състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Х. Т. Т. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 4000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от задържане и водене на наказателно производство по ДП № 13 „БОП“/2009 г. по описа на ОД на МВР Сливен, пр.пр. 201/2012 г. по описа на Специализирана прокуратура и НОХД № 1615/2014 на СпНС, 3 състав с повдигане на обвинение в извършване на престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. чл. 20, ал.2 от НК, по което обвинение ищецът е признат за невиновен с влязла в сила присъда на 10.05.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 18.01.2018 г. до окончателното плащане на сумата, като искът е отхвърлен за горницата от 4000 лева до пълния предявен размер от 25000 лева.

Срещу решението в частта, с която предявеният иск е отхвърлен, е постъпила въззивна жалба вх. № 25007260/01.02.2022 г., подадена от Х. Т. Т., в която са съображения за неправилност на постановеното решение.

1

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство поддържа, че съдът е нарушил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като не бил преценил, че пребиваването му в условията на арест за срок от 6 месеца, не би могло да се оцени на 4000 лева. Неправилно било определено и че законната лихва е дължима от 18.01.2018 г., а не от датата на която е влязла в сила оправдателната присъда – 10.05.2016 г. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло в претендирания размер, ведно със законната лихва от 10.05.2016 г. Претендира направените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от Прокуратура на Република България.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 2705/2021 г. по описа на СРС, 154 състав е образувано по искова молба, подадена от Х. Т. Т., с която е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди против Прокуратура на Република България.

Ищецът твърди, че с Постановление от 03.12.2009 г. по досъдебно производство № 13 „БОП“/2009 г. по описа на Сектор ПОТП ОД на МВР гр.

Сливен, вх. № 276/2009 г. на Окръжна прокуратура – Сливен, пр.пр. 201/2012 г. по описа на Специализирана прокуратура, бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. чл.

20, ал.2 от НК. Бил задържан за срок от 72 часа с Постановление на Окръжна прокуратура гр. Сливен на 04.12.2009 г., като преди това бил задължан за срок от 24 часа по ЗМВР. С Определение от 07.12.2009 г. на Сливенски окръжен съд по чнд № 684/2009 г. по отношение на него била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“ и бил задържан за срок от 6 месеца. С Определение от 10.06.2010 г. на Апелативен съд – Бургас била постановена мярка домашен арест, която била продължена до 17.08.2010 г., когато била заменена от мярка „парична гаранция в размер на 3000 лева. Посочва, че за престъплението, в което бил обвинен се предвиждало наказание „лишаване от свобода“ от 5 до 15 години, глоба от 5000 до 10000 лева, както и конфискация на ½ от имуществото. Твърди, че бил внесен обвинителен акт за 2 престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. чл.

20, ал.2 от НК и било образувано нохд № 1615/2014 г. по описа на Специализиран наказателен съд, 3 състав. На 25.01.2016 г. бил признат за невиновен с Присъда от същата дата, като тя била потвърдена от горната инстанция на 10.05.2016 г. Поддържа, че в продължение на 7 години, 6 месеца и 7 дни бил обвиняем и подсъдим, като 6 месеца и 7 дни бил в следствения арест, а след това – 2 месеца и 7 дни под домашен арест. През това време не бил в състояние да работи и да се грижи за прехраната на семейството си, а освен това обвинението било за тежко престъпление, като го заплашвала ефективна присъда. Това се отразило на психиката му. Задържането в следствения арест сериозно се отразило на здравословното му състояние.

Настъпило дълбоко разстройство на отношенията в семейството му. Била уронена честта, достойнството и доброто му име. Много негови приятели и близки се дистанцирали от него и избягвали контакти. Изпаднал в тежка депресия, като се страхувал, че за дълги години ще влезе в затвора.

Отслабнал не се хранел, нямал желание за нищо, даже му минавали мисли за самоубийство. Моли ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 25000 лева, представляваща обезщетение за немиуществени вреди в резултат на незаконното му обвинение и незаконното му задържане, ведно със законната лихва от 10.05.2016 г. – датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното плащане. Претендира направените разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който Прокуратурата на Република България оспорва предявения иск. Не оспорва твърдението, че наказателното производство, по което на ищеца е повдигнато обвинение е приключило с оправдателна присъда от 25.01.2016 г., като с това предявеният иск бил установен по основание. Поддържа, обаче, че ищецът не е доказал, че действително търпените от него вреди са настъпили. Посочва, че от представената справка от НСлС -17 стр се установявало, че Х. Т. има криминални регистрации за широк кръг от престъпления, освен това се установявало от справка на СДВР, че ищецът е криминално проявено лице с прякор „Ицо“ и бил категоризиран като осъждано лице – изнудвач, крадец на МПС, измамник, гастрольор и опасен при задържане, с връзки с организираната престъпност. Посочва, че в исковия период срещу Х. Т. били водени и други наказателни дела, които сочат невъзможност за 3 разграничаване на търпените вреди. Поддържа, че не се установявало посочените от него неимуществени вреди да са в причинна връзка с конкретното обвинение. Посочва, че следва да бъдат взети предвид и съдебни решения, с които на ищеца са присъдени обезщетения за други незаконни обвинения. Прави възражение за изтекла погасителна давност на претенцията за заплащане на законна лихва, като посочва, че претенцията е неоснователна за периода от 10.05.2016 до 18.01.2018 г. Моли да бъде постановено решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен или при условията на евентуалност обезщетението да бъде определено съобразно наведените в исковата молба твърдения.

В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни доказателства и е приложено нохд № 1615/2014 г. по описа на СпНС, 3 състав.

В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е определил, че дължимото обезщетение е в размер на 4000 лева и като е разгледал и направеното възражение за изтекла погасителна давност е определил, че законната лихва е дължима от 18.01.2021 г.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението е и правилно и на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение.

По наведените с въззивната жалба доводи въззивният съд намира следното:

Предмет на първоинстанционното производство е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство 4 бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Пасивно легитимирана да отговаря по иск за обезщетение за незаконно обвинение в извършване на престъпление е Прокуратурата на Република България, която съгласно чл. 127 от Конституцията е органът, който привлича към наказателна отговорност за извършени престъпления и поддържа пред съда обвинението по наказателните дела от общ характер. Следователно Прокуратурата на Република България (като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като действията по повдигане на обвинение и по разследване на същото са извършени от лица, числящи се към структурата на държавното учреждение, в чийто персонален състав са били включени лицата, повдигнали незаконосъобразното обвинение, ръководили разследването срещу ищеца (чл.

46, ал. 2, т. 1 от НПК), и същевременно осъществяващи ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 2 от НПК).

Основателността на предявения иск се предпоставя от това по делото да се установи, че спрямо ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер, да е претърпял твърдените неимуществени вреди, като между незаконното действие на правозащитните органи и вредите следва да е налице причинно-следствена връзка. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствената тежест за установяване на релевантните факти е възложена на ищеца, като с оглед разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ той е освободен от задължението да установява вината на длъжностните лица за настъпване на претендираните вреди.

От събраните по делото доказателства се установява, че спрямо ищеца е било образувано наказателно производство по повдигнато обвинение за извършено престъпление чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. чл. 20, ал.2 от НК, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда. Фактът, че наказателното производство по отношение на ищеца по повдигнатото му обвинение е била постановена оправдателна присъда, обуславя възникване на отговорност на държавата при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение в извършване на престъпление и причинените вреди /т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г./ Оправдаването на ищеца по повдигнатото и поддържано обвинение обаче, не е самостоятелно 5 основание за присъждане на обезщетение - по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ следва да бъдат установени и конкретните имуществени и неимуществени вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от увреждането.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът намира, а и не е спорно, че искът е установен по основание, като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спразване на принципа на справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, следва да бъдат взети предвид редица обстоятелства, които в съвкупност обуславят начина, по който привличането към наказателна отговорност се е отразило на състоянието на ищеца. Такива обстоятелства са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. При определяне на размера на дължимото обезщетение първоинстанционният съд е обсъдил тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, установените обстоятелства от разпита на допуснатия свидетел В.Ж.М.. Правилно е обсъдено и обстоятелството, че по отношение на ищеца е имало образувани и други наказателни производства има значение не по отношение на дължимостта на обвинението, а при определяне на неговия размер по правилата на чл. 52 от ГПК. При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимото обезщетение.