Решение № 365 от 16.05.2022, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 365 гр. С., 16.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.С.П.И. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20215530102442 по описа за 2021 година

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.

Ищецът Ф. твърди в исковата си молба, че между него, като заемодател и Б., като заемател, бил сключен договор за паричен заем № 7009642/08.02.2019 г. Договорът бил сключен между юридически лица - търговци, които действали в своята професионална сфера, на свой професионален риск, а търговията била тяхно постоянно занятие. По своя характер сключеният договор бил търговска сделка. По силата му отпуснал паричен заем в размер на 500 лева под формата на кредитна линия. Кредитополучателят удостоверил, че бил получил същата в брой (договорът за кредит имал силата на разписка за предадената, съответно получена сума) и се задължил да я върне при уговорените между страните условия. Предвид характера на заема – кредитна линия, кредитополучателят имал право, което бил упражнил, в рамките на уговорения срок и лимит по кредита, многократно да усвоявал и погасявал суми за главница, като погасените суми можели отново да се теглят до лимита. С анекс от 05.04.2019 г. били предоговорени условията по договора, като бил увеличен максималният размер на кредитната линия на 1000 лева. Съдлъжник по отпуснатия заем бил ответникът, който бил солидарно отговорен с кредитополучателя.

Съдлъжниците не изпълнили всички свои задължения в срок и преустановили плащанията, като падежът на първата неплатена вноска бил настъпил на 26.07.2019 г. Дължимата и непогасена сума била формирана от главница в размер на 1000 лева. Посочените обстоятелства давали право на ищеца да обявял процесния заем за предсрочно изискуем.

Съгласно чл. 7, ал. 3 от договора всички задължения можели да бъдат обявени за предсрочно изискуеми в случай на забава на плащане от кредитополучателя на което и да било дължимо плащане с повече от 40 календарни дни. В случая Б. било уведомено за предсрочната 1 изискуемост на 15.01.2020 г., а ответникът - на 03.02.2020 г. С оглед на така направеното връчване, целият договор за паричен заем № 7009642/08.02.2019 г. се считал за предсрочно изискуем от 03.02.2020 г. Ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Б. и ответника. По образуваното ч.гр.д. № 2157/2020 г. на Районен съд С. била издадена заповед за изпълнение, която била връчена на ответника при условията на чл.

47, ал. 5 ГПК, което обусловило и правния на ищеца интерес от завеждане на претенцията му по чл. 422 ГПК. Искането по същество е да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца солидарно (защото така е присъдено със заповедта по чл. 410 ГПК, независимо, че не е посочено изрично в петитума на исковата молба по делото, защото предявеният с нея иск по чл. 422, ал. 1 ГПК не може има за предмет различно от присъденото със заповедта вземане - б.р.) сумата от 1000 лева за главница от предсрочно изискуем кредит по договор за бизнес линия „- оборот 6 %“ № 7009642/08.02.2019 г. и анекс от 05.04.2019 г. към него, и законна лихва върху тази главница от подаване на заявлението в съда до изплащането й, за изпълнение на които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2157 по описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд. Претендира за сторените в заповедното и настоящото дело разноски.

Ответникът С., редовно призован, не е подал писмен отговор, а в съдебно заседание не се явява, не изпраща представител и не взема становище по предявения иск.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

За процесното главно вземане, с 251.07 лева неустойка за забава по чл. 7, ал. 1 от договора, с 227.56 лева неустойка за забава по чл. 7, ал. 2 от договора, с 437.81 лева такса ангажимент по чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора, с 96 лева разноски за уведомяване за предсрочна изискуемост, и законна лихва от подаване на заявлението, ищецът е подал на 26.06.2020 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, солидарно срещу Б. и ответника. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 2157/2020 г. на СтРС, по което на 29.07.2020 г. е издадена исканата заповед, с която обаче е присъдено за солидарно плащане от Б. и ответника само процесното вземане за главница от 1000 лева по договора за кредит и законна лихва върху същата от подаване на заявлението в съда до изплащането му, с 222 лева разноски по същото дело съразмерно с уважената част от искането, а в останалата му част заявлението е отхвърлено, като неоснователно. Заповедта е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на 31.05.2021 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, който поради това се смята предявен на 26.06.2020 г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).

На 08.02.2019 г., между представляваното от ответника - Б., като кредитополучател, и ответника, като солидарен длъжник, от една страна, и ищецът, като кредитодател, от друга страна, е сключен представения в цялост в приложеното заповедно производство - договор 2 за бизнес линия „- оборот 6 %“ № 7009642, в който е уговорено кредитодателят да предостави на кредитополучателя паричен заем под формата на кредитна линия в максимален размер до 500 лева, който може да се усвоява на части съгласно условията на договора (л. 24-28 от ч.гр.д. № 2157/2020 г. на СтРС). В чл. 3, ал. 1, т. 1 от същия е уговорена такса ангажимент за ползването на кредита в размер на 6 % от усвоената главница, но не помалко от 30 лева, за всеки 14-дневен период от ползването на кредита (или 156.42 % за една година – б.р.), която такса несъмнено представлява възнаградителна лихва по смисъла на чл.

240, ал. 2 ЗЗД, защото е уговорена за ползването на кредита (чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора). В чл. 3, ал. 1, т. 2 от договора е уговорена минимална погасителна вноска в размер на горепосочената такса, както и че падежът на първата вноска е 22.02.2019 г., а всяка следваща е уговорено да се дължи на 14-тият ден след настъпването на падежа на предишната. В чл. 3, ал. 3 от договора е уговорен и срок на същия от две години от подписването му. В чл. 7, ал. 1 от договора е уговорено, че при забава за плащане на погасителна вноска на договорения падеж, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0,3 % на ден от всичко дължимо по договора за кредит до пълното му изплащане или настъпване на предсрочната му изискуемост, а в чл. 7, ал. 2 от договора е уговорена и неустойка в размер на 20 % върху всичко дължимо по кредита при забава за плащане на погасителна вноска с повече от 40 календарни дни. В чл. 7, ал. 3 от договора е уговорено всички задължения по него да бъдат обявени за предсрочно изискуеми в случай на забава за плащане на което и да е дължимо плащане за главница и/или такса ангажимент с повече от 40 календарни дни. В чл. 11 от договора е уговорено, че с подписването му, ответникът се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички негови задължения по договора.

С подписа си под чл. 2 от същия кредитополучателят е удостоверил, че е получил в брой от ищеца на деня на подписването му уговорения кредит от 500 лева (л. 24 от ч.гр.д. № 2157/2020 г. на СтРС ). С анекс от 05.04.2019 г. страните по този договор уговорили по същество увеличаване до 1000 лева на предоставения по същия кредит, а с РКО от същата дата кредитополучателят е и удостоверил получаването на още 500 лева по този кредит (л.

6-7).

От заключението на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, се установява, че за погасяването на този кредит са били платени в периода от 22.02.2019 г. до 21.08.2019 г. общо 582.19 лева на ищеца, като на 21.08.2019 г. е извършено последното плащане по него (л. 49). Поради забава в плащанията, за периода от 15.06.2019 г. до 05.09.2019 г. ищецът начислил неустойки за забава (наречени в счетоводството му „наказателни такси“, видно ЗСИЕ и отговорите на вещото лице в с.з.) в общ размер от 430.02 лева (л. 50). Тъй като с внесените суми ищецът е погасявал според чл.

3.3 ЗСИЕ начислените задължения за неустойки и такси, към датата на приключване на съдебното дирене остатъчното задължение по главницата е 1000 лева (л. 50-51). От отговорите на вещото лице в съдебно заседание е видно още, че ако се приеме, че с 3 плащанията от 582.19 лева е погасявана само главницата, то тогава остатъчният й неплатен размер е 417.81 лева (л. 63).

Поради спиране на 21.08.2019 г. на плащанията по кредита, ищецът обявил същия за изцяло и предсрочно изискуем на основание чл. 7, ал. 3 от договора с уведомление, което е било връчено чрез ЧСИ на съгласил се да го приеме служител на кредитополучателя на 15.01.2000 г., по реда на чл. 50, ал. 3 ГПК, и на 03.02.2020 г. на задължилото се да го предаде на ответника друго лице, по реда на чл. 46 ГПК (л. 8-11). Следователно. Този кредит е обявен от ищеца за изцяло и предсрочно изискуем на 03.02.2020 г., когато уведомлението му за това е връчено и на солидарно отговорният за връщането му ответник (в този смисъл Р 6-2017-II г.о., т. 18 на ВКС ТР 4-2014-ОСГТК). Други релевантни доказателства не са представени по делото.

При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е частично основателен. В случая клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора за кредитна линия, в която е уговорена такса ангажимент за ползването на кредита в размер на 6 % от усвоената главница за всеки 14 дневен период от ползването на кредита, представляваща по същество възнаградителна лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за ползването му, е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, за спазването на които съдът следи служебно (т. 3 от ТР 1-2010-ОСГТК и ТР 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС). Те са морални норми, които законът въздига в критерий за оценка на сделките/клаузи от тях.

Особеност на същите е, че са неписани и неконкретизирани, но съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такъв принцип на добрите нрави е справедливостта, а понеже тя по дефиниция е мяра за съответствие, от нея произтича също така общоприетият принцип на тези нрави – за еквивалентност (равноценност) на престациите. Поради това противоречи на добрите нрави и тази възмездна сделка или клауза от нея, която съществено накърнява изискванията за еквивалентност на престациите и от условията на сключването й става ясно, че са били налице и някой други субективни предпоставки, които обуславят нейната необичайност. Поради това, макар такива сделки да не са сключени при крайна нужда, добрите нрави не могат да се примирят с тях, защото техен основен принцип е изискването за еквивалентност на престациите. Последното се подчертава не само от правната доктрина (проф. В.Т., „Гражданско право на НРБ”, дял II, стр. 254). Но и от съдебната практика (Р 1444-1999-V г.о. и Р 615-2010-III г.о.). А според последната, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва по обезпечен заем, която надвишава двукратния размер на законната лихва, а по необезпечен заем, която надвишава трикратния размер на същата законна лихва (Р 378-2006-II г.о. и Р 906-2004-II г.о.). Такъв е и случая.

При него предоставеният на кредитополучателя заем от ищеца, солидарно задължен за връщането на който е и ответникът по делото, е необезпечен, а размерът на уговорената за ползването му възнаградителна лихва, наречена в договора „такса ангажимент за ползването му“, в размер на 6 % на всеки четиринадесет дни върху усвоения кредит от първоначално 500 лева, а след анекса – от 1000 лева, или от 156.42 % % годишно от същия кредит (365 дни : 14 дни = 26.07 х 6%), надхвърля трикратния размер на законната лихва по просрочени 4 задължения, която към датата на сключване на този договор за кредитна линия на 08.02.2019 г. (към която следва да се преценява и валидността му според т. 3 от ТР 1-2010-ОСГТК), е била в размер на 10 % годишно, а трикратният й размер е бил 30 % годишно (ПМС № 426/18.12.2014 г., Обн. ДВ, бр. 106/2014 г.). Ето защо съдът намери, че уговорената в процесния договор за кредитна линия клауза за възнаградителна лихва/такса ангажимент за ползване на кредита е нищожна, като накърняваща добрите нрави (чл. 26, ал. 4 ЗЗД).