Решение № 121 от 08.09.2023, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. Първомай, 08.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20215340100410 по описа за 2021 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във чл. 21, ал. 1 и чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

Ищецът И. Г. Х., ЕГН: **********, с постоянен адрес: *******, процесуално представлявана по пълномощие от адв. М. В. М., вписан в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: *******, моли съда да признае за установено по отношение на ответника „Неткредит“ ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: ******* (Литекс тауър), ет. 10, представлявано от И. Н. Х.-С. в качеството на управител и по процесуално пълномощие от адв. Е. Ц. Ц., вписан в регистъра на Софийска адвокатска колегия, с адрес за съдебна кореспонденция: *******, че клаузата на чл. 6 от сключения помежду им Договор за потребителски кредит № ******* г. е нищожна.

Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между страните Договор за потребителски кредит № ******* г. ответникът предоставил заем от 400, 00 лева на ищцата, която следвало разсрочено на 6 месечни вноски да го възстанови на кредитодателя с оскъпяване от 44, 00 лева при годишен лихвен процент от 36, 79% и годишен процент на разходите от 43, 67%, а съгласно клаузата по чл. 10 – да му заплати и неустойка от 384, 00 лева при неосигуряване в двудневен срок от договорното обвързване на обезпечение чрез гаранция или банкова гаранция.

Недействителността на оспорената уговорка е обоснована с доводи, че накърнява добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП поради 1 нееквивалентност на насрещните престации, злепоставяне на интересите на потребителя с цел извличане на изгода за кредитора и посочване на годишен процент на разходите по кредита, който не е действително прилаганият, тъй като при изчисляването му следва, но не е включена неустойката от 384, 00 лева, явяваща се скрит добавък към възнаградителната лихва. С уговарянето на такава се заобикаля както чл. 33, ал. 1 от ЗПК, по съображения че се предвижда допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорен дълг, така и чл. 19, ал.

4 от ЗПК, който забранява годишният процент на разходите по кредита да нахвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения. В разрез с чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК относно методиката за формирането му липсва яснота в договорния текст, което на основание чл. 22 от ЗПК повлича цялостната нищожност на сделката.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № 1504/09.06.2022 г., с който ответникът чрез процесуалния си пълномощник оспорва иска като недопустим и неоснователен. Признава, че процесният договор е сключен между страните и че заетата сума е усвоена от ищцата.

Навежда, че неустойката не се включва при изчисляването на годишния процент на разходите, който не надхвърля прага по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, че за изискването да учреди обезпечение и за дължимостта на неустойка при неизпълнението му потребителят е надлежно предизвестен с предоставената му преддоговорна информация, както и че е предоставил Гаранция за плащане № ******* г.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като със Становище вх. № 3223/11.11.2022 г. и Молба вх. № 3400/22.11.2022 г., депозирани от пълномощниците им, поддържат процесуалните си позиции.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т.

4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен помежду им Договор за потребителски кредит № ******* г. (л. 33 – л. 37) и приложимите към него Общи условия (л. 45 – л. 51) ответникът се задължил да отпусне паричен заем от 400, 00 лева на ищеца. Последният, който бил предварително информиран за параметрите на сделката със Стандартен европейски формуляр (л. 38 – л. 41) и който усвоил заемната сума, следвало в срок до 12.09.2021 г. да я възстанови на заемодателя и да му заплати лихва от 44, 00 лева при лихвен процент – годишен от 36, 79% и месечен от 3, 07%, и годишен процент на разходите от 43, 67%, или общо 440, 00 лева, на 6 равни месечни анюитетни вноски от по 74, 00 лева с падеж на 12-о число на месеца, подробно описани в погасителен план, инкорпориран в чл. 11, ал. 2 от съглашението.

В чл. 6 било уговорено, че заемателят дължи на кредитора неустойка от 384, 00 лева, начислявана на месец или при непълен такъв – на ден в размер на 1/30 от месечния такъв, и платима със следващата погасителна вноска, в случай че не изпълни ангажимента си по чл.

2

4, ал. 3 от договора до края на деня, следващ този на подписването му, да предостави на ответното дружество отговаряща на изискванията на Общите условия гаранция за 444, 00 лева, издадена от оперираща на територията на Република България банка или небанкова финансова институция с валидност до 13.09.2021 г. и съдържаща безусловно и неотменимо изявление за плащане на всички дължими суми в първия работен ден след получаване на първото поискване.

Ищцата осигурила Гаранция за плащане № ******* г. (л. 42), издадена от „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ” ООД в полза на ответника за сумата от 444, 00 лева и валидна до 13.09.2021 г.

При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се приема, че недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл.

26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.

Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред. Интересът от процес с такъв предмет страните по невалидния договор всякога имат, без да е от значение дали изобщо се е стигнало до реалното му изпълнение, с каквито съображения ответникът неоснователно оспорва допустимостта на производството.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, когато е сезиран с иск по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК за обявяване на нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по наведения в исковата молба порок (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК). При релевиране на повече от един се касае за първоначално обективно съединяване на искове по смисъла на чл. 210, ал. 1 от ГПК, което по правило е от евентуален тип, тоест уважаването на един от тях ще изключи необходимостта от разглеждането на останалите, защото, макар да е възможно едновременното съществуване на няколко опорочаващи сделката юридически факта, законът по правило свързва с всеки от тях еднакъв правен резултат, с постигането на който се изчерпва правния интерес от съдебна 3 защита, освен ако по изключение е възможно пораждане на различен правен ефект за страните. Следователно ако ищецът, без да обосновава такъв , ги поддържа заедно, съдът не е подчинен на вида на предприетото от него обективно съединяване и дължи обсъждането им по същество в евентуална поредност, произтичаща от естеството на въведените недостатъци, като съобрази съотношението на изключване или поглъщане помежду им (в този смисъл Решение № 527/21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2009 г. на IV гр. о., Определение № 494/05.08.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 267/2011 г., IV г. о., и Решение № 97/08.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о.).

В конкретния случай ищецът оспорва валидността на клаузата на чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ******* г. (л. 33 – л. 37) с конкуриращи се фактически доводи, които според чл. 154, ал. 1 от ГПК трябва да докаже пълно – че е противна на добрите нрави, неравноправна по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, заобикаляща закона и включена в договор, който поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, свързано с неясно разписана методика за формиране на годишния процент на разходите, е изцяло недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК. Доколкото са кумулативно наведени, подлежат на изследване в режим на евентуалност именно в указаната последователност, която е съответна на характера им.

Единствените ограничения на договорната автономия в гражданския и търговския оборот са тези в чл. 9 от ЗЗД – повелителните норми на закона и добрите нрави, а колизията с тях е въздигната в основание за нищожност на договора в чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД.

Добрите нрави са правно значими и общоприети неписани правила за справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските правоотношения в обществен интерес. Специално нормативно проявление намират в Глава шеста от ЗЗП, чл. 146, ал. 1 от който обявява за нищожни неравноправните клаузи, освен ако са индивидуално съгласувани, каквито по разбирането на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са, ако са били изготвени предварително и поради това потребителят не е могъл да влияе върху тях, особено когато се отнася за общи условия.

До заобикаляне на закона по чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД се стига, когато чрез сделка, която сама по себе си не противоречи на негови повели, се постига непозволен или забранен от него резултат.

Атакуваната уговорка принадлежи към Договор за потребителски кредит № ******* г. (л. 33 – л. 37), който бидейки сключен от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, се квалифицира от чл. 286, ал.

1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който имплементира в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.

В чл. 9, ал. 1 от ЗПК е записано, че въз основа на договора за потребителски кредит 4 кредиторът, в когото дефиницията на чл. 9, ал. 4 от същия закон припознава всяко физическо или юридическо лице, заето с потребителско кредитиране в рамките на своята професионална или търговска дейност, предоставя или се задължава да предостави на потребителя, който по пояснението в чл. 9, ал. 3 от ЗПК е действащо извън обхвата на професионалното или търговското си занятие физическо лице, кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяко друго подобно платежно улеснение, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, стойността на които се заплаща чрез периодични вноски.