Решение № 169 от 23.10.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 169 гр. София, 22.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20238002901609 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. А. срещу решение № 166/19.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 371/2021 г. по описа на ОСКюстендил, 1 с-в, в частта, в която е потвърдено решение № 260328/11.05.2021 г., постановено по гр. д. № 1510/2019 г. по описа на РС-Кюстендил, с което са отхвърлени предявените от А. К. А. срещу „Обединена българска банка” АД кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл.

143 ЗЗП за установяване на нищожността - поради тяхната неравноправност, на клаузите на чл. 5, ал. 3, чл. 7, ал. 3, чл. 15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г. С влязло в сила определение № 1109/30.04.2024 г., постановено по настоящото дело, e оставена без разглеждане подадената от „Обединена българска банка” АД насрещна касационна жалба срещу въззивното решение 1 в частта, в която е уважен предявеният под евентуалност от А. К. А. срещу „Обединена българска банка” АД кондикционен иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1000 лв. – надплатена поради неправилно изчисляване от банката на възнаградителната лихва по договор за кредит за покупка и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г., за периода от сключването на договора 18.04.2007 г. до подаване на исковата молба - 24.07.

2019 г., ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба - 24.07.2019 г., до окончателното заплащане.

Касаторът А. К. А. поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон – клаузите, уговорени в чл. 5, ал. 3, чл. 7, ал. 3 от процесния кредитен договор, с които е предоставена правната възможност на банката едностранно и без да са настъпили обективни обстоятелства (извън волята и контрола на страните по кредитното правоотношение) да изменя размера на уговорената възнаградителна лихва, са нищожни поради тяхната неравноправност - установени са от търговеца в противоречие с изискванията за добросъвестност и целят да увредят интересите на потребителите на кредитни услуги (арг. чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП - в релевантната редакция на този нормативен акт, във вр. с чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Счита, че клаузите по чл.

15, ал. 2 и чл. 15, ал. 3 от процесния договор за банков кредит, с които е уговорен както лимит на размера на сумата при частично погасяване на разсроченото главно парично задължение, така и компенсаторна неустойка при предсрочно погасяване на кредита, възлизаща на 5% от размера на предсрочно погА.ата главница или част от нея, са нищожни както поради тяхната неравноправност по смисъла на общата (генералната) клауза, уредена в чл. 143 ЗЗП, така и поради противоречие със съответните императивни разпоредби на ЗПК, респ. със ЗКНИП, които с обратна сила уреждат нормативна забрана при предсрочно погасяване на кредита, обезпечен с ипотека, да не се заплаща компенсаторна неустойка, когато кредитът е погА. след изплащане на 12-месечни погасителни вноски от усвояването му.

В писмения отговор ответникът „Обединена българска банка” АД оспорва основателността на касационната жалба, като поддържа правно становище, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, вследствие на което е достигнал до правилни фактически и правни изводи.

Счита, че към момента на пораждане на процесното кредитно 2 правоотношение не е следвало банката при едностранното изменение на ставката на възнаградителната лихва по процесния договор за банков кредит да определя съответна методика за това, тъй като разпоредбата на чл. 33а ЗПК е приета в по-късен момент.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на събраните по делото доказателства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въз основа на договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 18.04.2007 г. между страните в настоящото съдено производство е породено облигационно правоотношение, като в изпълнение на поетите по тази кредитна сделка правни задължения банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 55000 лв. за закупуване и ремонт на описания в договора имот. Счел е, че основният правен спор по делото се съсредоточава върху обстоятелството дали оспорените с предявените отрицателни установителни искове договорни клаузи са нищожни поради тяхната неравноправност, респ. дали потребителят е надплатил уговорените възнаградителни лихви по процесното кредитно правоотношение, вкл. чрез извършено от банката капитализиране на възнаградителните лихви. Изяснил е, че съгласно чл. 5, ал. 1 от договора главницата се олихвява с лихвен процент в размер на 11,25% годишно, като при забава на плащанията просрочените суми са били олихвявани с наказателна лихва в размер на 5 пункта над договорения в чл. 5, ал.1 лихвен процент. Съгласно клаузата, уговорена в чл. 5, ал. 3 от кредитния договор, банката е обезпечила правото едностранно да променя размера на дължимата възнаградителна лихва, а съгласно чл. 7, ал. 3 от този договор тя е установила правна възможност едностранно да променя размера на годишната такса за управление. Според договореното в клаузите на чл. 15, ал. 2 и 3 кредитополучателят можел да погаси предсрочно дълга си, но в този случай би дължал такса (компенсаторна неустойка) в размер на 5% върху размера на предсрочно погА.ата сума. Предвидено било при промяна на лихвения процент или на годишната такса за управление и обслужване на кредита банката да уведомява кредитополучателя за новия размер на анюитетната 3 вноска, за което не следвало да се подписва анекс към договора.

Окръжният съд е достигнал до правното съждение, че ответникът е потребител на банкови услуги по смисъла на определителната разпоредба, уредена в чл. 9, ал. 3 ЗПК, във вр. с § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, поради което по отношение на процесния потребителски кредит приложение намират закрилните правни норми, регламентирани в ЗЗП. Но при служебно осъществената проверка относно действителността на договора за потребителски кредит окръжният съд не е констатирал недействителност на клаузи, уговорени в него. Пояснил е, че съгласно клаузата на чл. 5, ал. 3 от кредитния договор банката е обезпечила правото едностранно да променя размера на посочения в ал. 1 от същия член лихвен процент, но от приетите от инстанциите по същество ССЕ не се установявало тя да е изменила размера на уговорения лихвен процент. Лихвеният процент по кредитното правоотношение първоначално е бил намален, за да се обезпечи изпълнението от кредитополучателя, като впоследствие намалението е компенсирано с увеличение на размера на уговорения лихвен процент - целта на увеличението е да компенсира първоначално намаления размер, без обаче да се достига до едностранна промяна на уговорения по кредита лихвен процент. Въззивният съд е приел такава клауза за напълно съответстваща на закона и добрите нрави – тя съдържала признаците и на индивидуално уговорена клауза, което изключва нейната неравноправност – по аргумент от разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. По тъждествени правни доводи окръжният съд е отхвърлил и иска за обявяване на нищожността поради нейната неравноправност на клаузата, уговорена в чл. 7, ал. 3 от кредитния договор, съгласно която банката е обезпечила правната възможност едностранно да променя размера на годишната такса за управление.

По отношение на оспорените клаузи по чл. 15, ал. 2 и ал. 3 от процесния договор за банков кредит окръжният съд е изяснил, че не дължи проверка относно нейната неравноправност, тъй като съгласно § 5 ПЗР на ЗПК разпоредбите на закона не се прилагат за договори за потребителски кредит, сключени преди влизането му в сила, какъвто бил процесният.

С определение № 1109/30.04.2024 по т. д. № 1609/2023 г. на ВКС, II т. о. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по два материалноправни въпроси: 1„Неравноправна ли е 4 по смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза от потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита и годишната такса за управление и обслужване на кредита може да се изменя едностранно от банката, при положение че в договора не се сочи по какъв начин и формула, респ. по каква методология ще се извършва това едностранно изменение?” и „Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП клауза от потребителски договор, сключен с физическо лице-потребител, с която се уговаря, че при частично или пълно предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи такса в размер на 5% върху размера на предсрочно погА.ата главница?”.

Правен отговор на първия материалноправен въпрос е даден в решение № 144/8.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2155/2016 г., II т. о., ТК и решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о., а по третия въпрос с решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на ВКС, I т. о., в които е разяснено, че по договор за предоставяне на ипотечен банков кредит, какъвто е процесният, условията, при които банката може едностранно да увеличава ставката на уговорената възнаградителна лихва, трябва да са формулирани ясно, като методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти и клаузата не може да съдържа само изброяване на обективни фактори за възникване на правото за изменение. Въз основа на ясни и разбираеми критерии кредитополучателят трябва да може да предвиди изменението на референтния лихвен процент (променящата се величина на възнаградителната лихва), което банката извършва едностранно. Необходимо е между страните по кредитното правоотношение да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. относно конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от този вид банкова сделка. Следователно, методиката за изчисление на възнаградителната лихва, респ. на референтния лихвен процент също е елемент от договора за кредит, което, само по себе си, изключва възможността той да бъде променян едностранно. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на услугата, както и когато методиката на банката, като нейни вътрешни правила, не е част от 5 договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и не може да се приложи правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което тази клауза се явява неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП.

Правен отговор на втория материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, е даден в решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 87/06.11.2019 г. по т. д. № 848/2017 г. на ВКС, I т. о. В тях е разяснено, че при предсрочното погасяване на сумата по кредита кредитополучателят не дължи лихви на банката за остатъка от срока на договора съгласно чл. 70, ал. 3 ЗЗД , тъй като следва да бъде намалено уговореното и очаквано възнаграждение, което търговецът ще получи за ползването на предоставената парична сума.

Преценката за неравноправност на клаузата, съгласно която е уговорена компенсаторна неустойка за предсрочно погасяване на кредита, следва от конкретната уговорка в договора, предвиждаща заплащане на съответен размер на компенсаторно обезщетение, съобразно стойността на предсрочно погА.ата главница. Трябва да се извършва конкретна преценка дали определеният размер на обезщетението се явява необосновано висок, сравнен с размера на възнаграждението на търговеца и с правото на потребителя по всяко време да погаси задължението си и да се освободи от лихвите и другите разноски по кредита. Когато тази такса се плаща еднократно, а не на годишна база, от значение се явява моментът, в който ще се извърши предсрочното погасяване. Възможни са различни хипотези – при минимален остатък до края на срока, когато непогА.ата сума също е минимална, в началото или в течение на изпълнението, когато от значение ще са погА.ата главница и съответно погА.ите до този момент лихви, респ. какъв е бил погасителният план в частта за съотношението между плащането на главница и лихви в анюитетните вноски. Тези обстоятелства са съществени, тъй като в клаузата не е предвидено приспадане на вече платени лихви, начислени за целия срок на договора, които евентуално биха могли да се включени в първоначалните и вече погА.и анюитетни вноски. Съобразно размера уговорената такса би могла да има възпиращ ефект относно предсрочното погасяване на кредита и като резултат да накърни правото на потребителя да изпълни задължението преди срока, вследствие на което да се освободи в значителен размер от дължимите лихви и разходи по кредита. Уговорена такса в размер на 4% върху 6 погА.ата част от кредита е във вреда на потребителя, противоречи на добросъвестността и може да има за резултат създаване на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.