Решение № 5033 от 19.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5033 гр. Пловдив, 19.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330109701 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от С. М. Д., ЕГН **********, с адрес ******, против „Вива Кредит” АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, с която е предявен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.5, ал.2 от договор за паричен заем № ******/10.09.2018 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 248,43 лева, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, заобикалящи разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ******/10.09.2018 г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 600 лева, при ГПР от 49,47 % и фиксиран лихвен процент от 40,30 %. В чл. 5, ал.1 от договора било посочено, че ищецът следва в тридневен срок от усвояване на сумата по заема да представи едно от следните обезпечения: поръчител, физическо лице, което следва да отговаря на описани в договора, или банкова гаранция за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане. При неизпълнение на посоченото задължение се дължала неустойка в размер на 248,43 лева, разсрочено към всяка вноска.

Навеждат се съображения, че ищцата е усвоила заемния ресурс, но не заплатила посочената неустойка поради следните съображения: клаузата за неустойка се явявала нищожна, доколкото посочената сума по съществото си представлявала скрито възнаграждение, което следвало да бъде включено в 1

ГПР, по който начин се заобикаляло изискването за максималния допустим размер на ГПР, регламентирано в чл. 19, ал.4 ЗПК, като неустойката противоречала на добрите нрави, доколкото излизала извън присъщите й санкционна, обезпечителна и обезщетителна функции. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Вива Кредит“ АД, с който се излагат съображения за неоснователност на предявената искова претенция, доколкото клаузата за неустойка се явява действителна. Същата не противоречала на добрите нрави, като била уговорена за компенсиране на вреди от непредставянето на обезпечение, което поставяло ответното дружество в риск. Ищецът имал и право в 14-дневен срок от сключване на договора да се откаже от него, ако прецени, че не може да изпълни посоченото задължение. Сумата за същата не следвало да бъде включена в ГПР, доколкото не представлявала общ разход по кредита, а задължението за неустойка възниквало впоследствие – след неговото сключване. Поради изложеното се моли исковата претенция да бъде отхвърлена. Претендират се разноски в производството.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен Договор за паричен заем № ******/10.09.2018 г., сключен между ищеца, като кредитополучател, и „Вива Кредит” АД, като кредитодател, за сумата от 600 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,30 % и годишен процент на разходите – 49,47 %, и срок на договора от седем месеца. Възникването на облигационното отношение по повод на процесния кредит не е спорно между страните. Съгласно чл. 5 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени изисквания, а именно едно физическо лице, което да отговаря кумулативно на следните условия: да е навършило 21-годишна възраст, да представи служебна бележка от работодателя, да работи по трудово правоотношение за неопределен срок, да има минимален стаж при настоящия си работодател поне 6 месеца, минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните 5 години да няма кредитна история съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, да не е поръчител или заемател по други договори за кредит.

При непредоставяне на едно от посочените обезпечения в предвидения срок, се начислява неустойка в размер на 248,43 лв. съгласно чл. 5, ал. 2 от Договора. Общото задължение по Договора в този случай достига размер от 1180,13 лв.

При тези данни съдът намира, че между ищеца и „Вива Кредит” АД е възникнало облигационно правоотношение по силата Договор за паричен заем № ******/10.09.2018 г., с визираното по-горе съдържание, при което ищецът има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради 2 това и се ползва със закоустановената потребителска закрила, като приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл. 5.2 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. За безспорно между страните е прието, че процесната неустойката не е включена в ГПР. Същата обаче реално води до оскъпяване на кредита до повече от 50 %, предвид размера на главницата – 600 лв., при лихвен процент от 40,30 %, срока на договора, който е по-малък от една година, и стойността на неустойката от 248,43 лв., който е около 50 % от главницата. Доколкото посочения в договора ГПР е 49,47 %, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият на годишна база положително ще надвиши законоустановения лимит, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК.

От друга страна неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

При съобразяване с изложеното съдът приема за основателно още и възражението, че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора, което също води до недействителност на заемното правоотношение на основание чл. 22 ЗПК с визираните вече последици от това.

3

Следователно сключеният между страните Договор за паричен заем № ******/10.09.2018 г. е недействителен, което предполага и нищожността на отделните негови клаузи, в това число и процесната клауза за неустойка. При това положение установителният иск за нищожността на клаузата за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В негова полза ще се присъди сумата от 50 лв. разноски за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакция към момента на сключване на Договор за правна защита и съдействие, в полза на адв. С. Н. следва да се присъди сумата от 200 лв. за адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищеца С. М. Д., ЕГН **********, с адрес ******, и ответника „Вива Кредит” АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к.

Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, че клаузата на чл.5, ал.2 от договор за паричен заем № ******/10.09.2018 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 248,43 лева, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, заобикалящи разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

ОСЪЖДА „Вива Кредит” АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, да заплати на С. С. В, ЕГН **********, с адрес ******, сумата от 50 лева - разноски за заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА „Вива Кредит” АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С. Н. от ******, с адрес ******, сумата от 200 лева, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4

5