Решение № 318 от 22.05.2023, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 318 гр. Разград, 20.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: СИЛВИНА Д. ЙОВЧЕВА при участието на секретаря ДАРИНКА М. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от СИЛВИНА Д. ЙОВЧЕВА Гражданско дело № 20223330101092 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове по чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – установителни искове за установяване вземането на ищеца към ответника за дължими главница.

С искова молба, депозирана от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК 203670940, с адрес на управление: гр. София, район Люлин, ж.к. Люлин - 10, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Ю.Х.Ю., действаща чрез пълномощник, срещу ответника А. Г. Х. с ЕГН **********, с постоянен адрес: с. ***, се моли съдът да признае за установено по отношение на ответника в качеството му на кредитополучател, че дължи на ищеца, следните суми, присъдени по издадената срещу него Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 2616/2018 г. по описа на Районен съд - Разград, а именно: 372,03 лв. (триста седемдесет и два лева и 03 стотинки) - неизплатената главница по Договор за потребителски кредит с № ********** от 25.04.2018 г.; 36,90 лв. (тридесет и шест лева и 90 стотинки) - договорна (възнаградителна) лихва, дължима за периода от 25.06.2018 г. до 26.08.2018 г.; 33,82 лв. (тридесет и три лева и 82 стотинки — обезщетение за забава, дължима за периода от 25.06.2018 г. до 03.12.2018 г; законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение и изпълнителен лист до окончателно погасяване на дълга. Моли се за присъждане на разноските по исковото и заповедното производство.

Ищецът твърди, че на 25.04.2018 г. ответникът в качеството му на кредитополучател е сключил Договор за потребителски кредит с № ********** с “Ти Би Ай Банк” ЕАД, съгласно който банката предоставила кредит в размер на 420,27 лв. за финансирането на закупени от ответника стоки, подробно описани в чл. 8 от договора, която сума ответникът се 1 задължил да върне на кредитора ведно с уговорените лихви до 25.12.2018 г.

(чл. 6 от договора) на равни месечни вноски, всяка в размер на 58,42 лв., без последната изравнителна вноска в размер на 58,41 лв. Към датата на подписване на договора страните уговорили кредитополучателят да плати на банката общата сума от 467,35 лв. Ищецът сочи, че съгласно чл. 9 от договора, за отпусната сума се дължи възнаградителна лихва с годишен лихвен процент от 29,07 %, а в случай на просрочие, съгласно чл. 9.4. от договора – лихва за просрочие в размер на законната лихва, начислена върху просрочената сума за периода на просрочието. В чл. 11.2 от договора имало инкорпориран и погасителен план към него, съгласно който първата дължима месечна погасителна вноска е с падежна дата на 25.05.2018 г., а последната на 25.12.2018 г. Ищецът сочи, че съгласно извлечението от счетоводните книги на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, приложено по ЧГД, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК ответникът не бил възстановил на банката следните суми: главница в размер на 372,03 лв., договорна лихва в размер на 36,90 лв., дължима за периода от 25.06.2018 г. до 26.08.2018 г., лихва за просрочие (обезщетение за забава) в размер на 33,82 лв., дължима за периода от 25.06.2018 г. до 03.12.2018 г., като до датата на подаване на настоящата исковата молба в съда, дължимите суми не са ни заплатени.

Ищецът аргументира активната си процесуална легитимация с това, че на 31.08.2021 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от дата 31.08.2021 г., по силата на който вземането, произтичащо от процесния договор е прехвърлено в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Твърди се още, че договора за заем съдържа изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Съгласно договора за цесия „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД в качеството си на цесионер се е задължил от името на цедента да изпраща уведомления за извършената цесия до длъжниците. Ищцовото дружество имало изрично пълномощно от цедента за уведомяване на длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД на длъжника било изпратено уведомление от “Ти Би Ай Банк” ЕАД за извършената цесия на 31.08.2021 г.

В условията на евентуалност ако съдът приеме, че не е налице валидно уведомяване за цесията, същото да се смята връчено на ответника с исковата молба, като се прилага уведомление за извършена цесия.

Ищецът сочи, че е налице и правен интерес с оглед връчването на заповедта на длъжника при условията на чл. 47 ГПК.

В срока за писмен отговор ответникът изразява становище за недопустимост на иска, поради липса на процесуална легитимация. По основателността, счита че не са изпълнени изискванията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за прехвърляне на вземането, тъй като връчването на особения представител не замества връчване на длъжника. Счита договора за недействителен като неотговарящ на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 2 и чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК, поради липса на методика за определяне на ГПР, стандартен европейски формуляр и предоставена преддоговорна информация, длъжникът не бил уведомен за размера на лихвения процент на ден. Изразява становище, че липсва подробна регламентация в договора за: яснота относно месечната вноска, относно общия размер на дължимата сума при неизпълнение, поради което твърди нищожност на клаузите за договорна 2 лихва, неустойка и лихва за забава. Изразява становище, че договорения лихвен процент противоречи на добрите нрави, тъй като е над трикратния размер на законната лихва, не отговаря на действително приложения в застрахователното правоотношение лихвен процент, а с договора се нарушават правилата на чл. 11, ал.1 т. 9 от ЗПК. Изтъква още, че уговорката за ГПР е неравноправна и поради това нищожна, а договорът нарушава чл.

11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, тъй като няма разбивка каква част от месечната погасителна вноска за главница и за лихва. Твърди нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20, поради непосочване на информация за лихвения процент на ден при упражняване на правото на отказ от потребителя. Изразява становище и за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото размера на неустойката не е включен в ГПР. Поради изложеното, изразява становище за нищожност на договора.

Като прецени събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

На 25.04.2018 г. ответникът в качеството му на кредитополучател е сключил Договор за потребителски кредит с № ********** с “Ти Би Ай Банк” ЕАД, съгласно който банката предоставила кредит в размер на 420,27 лв. за финансирането на закупени от ответника стоки, подробно описани в чл.

8 от договора, която сума ответникът се задължил да върне на кредитора ведно с уговорените лихви до 25.12.2018 г. (чл. 6 от договора) на равни месечни вноски, всяка в размер на 58,42 лв., без последната изравнителна вноска в размер на 58,41 лв. Към датата на подписване на договора страните уговорили кредитополучателят да плати на банката общата сума от 467,35 лв.

Съгласно чл. 9 от договора, за отпусната сума се дължи възнаградителна лихва с годишен лихвен процент от 29,07 %, а в случай на просрочие, съгласно чл. 9.4. от договора – лихва за просрочие в размер на законната лихва, начислена върху просрочената сума за периода на просрочието.

Съгласно чл. 11.2 от договора е инкорпориран и погасителен план към него, съгласно който първата дължима месечна погасителна вноска е с падежна дата на 25.05.2018 г., а последната - на 25.12.2018 г. Относно размера на погасителната вноска не става ясно каква е сумата на главницата и на договорната лихва.

Според заключението по назначената ССЕ, ответникът е заплатил само първата погасителна вноска, като дължи сумите, посочени в извлечението от счетоводните книги на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД. В с.з. вещото лице посочва, че оттегля посоченото в заключението за договорната лихва, доколкото не му е представена разбивка колко от сумата на вноската е за главница и за договорна лихва, ищецът не е представил подробен погасителен план.

Съгласно извлечението от счетоводните книги на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, приложено по ЧГД, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК ответникът не бил възстановил на банката следните суми: главница в размер на 372,03 лв., договорна лихва в размер на 36,90 лв., дължима за периода от 25.06.2018 г. до 26.08.2018 г., лихва за просрочие (обезщетение за забава) в размер на 33,82 лв., дължима за периода от 25.06.2018 г. до 03.12.2018 г., като до датата на подаване на настоящата исковата молба в съда, дължимите суми не са ни заплатени.

На заявителя са дадени указания да предяви иск за установяване на вземането си с оглед депозираното възражение.

3

При забава в плащанията кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава.

Анализът на установената фактическа обстановка, налага следните правни изводи:

Налице е сключен между страните договор за потребителски кредит.

Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП предвижда защита на потребителя при наличие на неравноправни клаузи. От този текст от разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП може да се направи извод, че неравноправни клаузи биха могли да бъдат тези които не са индивидуални договорени, нарушават принципа за добросъвестност, причина са за значителна неравнопоставеност между договарящите страни относно правата и задълженията и са във вреда на потребителите. Ясна и категорична е съдебната практика, че съдът е длъжен служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в потребителските договори. Ответникът е оспорил иска, позовавайки се нищожност на потребителския договор на конкретни основания. Претендираните суми произтичат от договор за потребителски паричен кредит. Според чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно § 2 от ДР закона въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10, параграф 2, буква „з“ от Директивата се предвижда, че в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква „и“ и параграф 3 от Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В т. 3 на решението на СЕС от 09.11.2016 г. по Дело № С-42- 15 е дадено тълкуване на чл. 10, параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директивата. Тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Съгласно чл. 633 от ГПК решението на СЕС е задължително за съда.

На следващо място, доколкото е налице фиксирани проценти на ГПР и ЛП, съдът е съгласен, че са изпълнени изискванията на закона. Очевидно е, че ГПР не надхвърля размера, посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

В този смисъл неоснователни са направени възражения за недействителност на договора.

По делото е установено, че ищецът е материално правно легитимиран да претендира изпълнение на сумите по кредита, тъй като вземането на банката е било цедирано, като уведомлението за цесията е съобщено на ответника. Сочи се, че по делото не са приложени доказателства за уведомяване на ответника за извършената цесия, поради което за последния не възниква задължение за изпълнение на новия кредитор. В конкретния случай липсват твърдения за удовлетворяване на гражданското притезание, удостоверено в процесното изпълнително основание чрез доброволно изпълнение, адресирано към стария кредитор-цедент. Неуведомяването на длъжника досежно извършеното 4 частно правоприемство не рефлектира върху дължимостта на паричното вземане, тъй като съобщаването на цесията на длъжника не е елемент от фактическия състав на правната сделка (Решение № 239/15.05.2018 г. по дело № 986/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о.). Съгласно трайната съдебна практика, ако към исковата молба по иск на цесионера е приложено уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда като факт от значение за спорното право. Връчването на книжата към исковата молба на ответника е било извършено редовно по реда на чл. 47, ал. 1 и ал. 5 от ГПК. Установената с тази разпоредба на ГПК фикция е приложима, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението. В този случай законът приема връчването за редовно и с изтичане на срока за получаване на книжата, съдът приема, че длъжникът е получил изходящото от цедента чрез пълномощника уведомление за цесията. В случая уведомлението и останалите книжа са връчени на особения представител на ответника, но преди това са изчерпани възможностите за лично връчване на съдебните книжа, като на постоянния и настоящия адрес на ответника е залепено уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК и в двуседмичен срок никой не се явил в канцеларията на съда да ги получи.