Решение № 312 от 16.05.2025, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 312 гр. Силистра, 16.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Т. В. Д. като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20243420101485 по описа за 2024 година

Ищецът „Б. ДСК” АД твърди, че на 29.07.2016 г. ответницата сключила със „С. Ж. Е.“ АД договор за кредит „Е.“ № 361024533940, по силата на който банката предоставила на клиента си кредит от 9100 лв., който последният се задължил да ползва срещу уговорена между страните лихва в размер на 8,95 % годишно, като го погаси на 84 месечни вноски в срок до 30.07.2023 г. След сключването на договора последвало вливане на „С. Ж. Е.“ АД в „Б. ДСК” АД, която на това основание станала страна по кредитното правоотношение.

Длъжникът преустановил обслужването на задълженията си на 30.04.2019 г. (датата на първата незаплатена погасителна вноска), като поради липсата на доброволно плащане и до момента ищецът моли съда да признае за установено, че ответницата му дължи главница по договора за кредит в размер на 6298,06 лв., договорна лихва за периода от 30.04.2019 г. до 29.07.2023 г. в размер на 2338,86 лв., лихвена надбавка за забава за периода от 30.04.2019 г. до 29.07.2023 г. в размер на 708,40 лв., законна лихва от 30.07.2023 г. до 12.12.2023 г. в размер на 309,14 лв., както и законна лихва върху главницата от 15.12.2023 г. до окончателното й плащане, за които суми се е снабдил със заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 2179 по описа на СРС за 2023 г. Претендира и разноските, направени в исковото и в заповедното производство.

Ответницата П. Н. Е. чрез назначения си по делото особен представител изразява становище за недействителност на договора за кредит поради несъответствието му с императивните изисквания на ЗПК, без да уточнява на кои именно несъответствия се позовава. В устните прения изразява становище, че в договора за кредит не били отбелязани стойностите, които формират ГПР, и същият бил неясен поради констатирана разлика между 1 сумата, получена от сбора на погасителните вноски, и общия размер на плащанията, посочен в самия договор. Твърди, че по делото не е представен застрахователния договор, по който се начислявали плащания в погасителния план, нито тарифата на банката, съдържаща информация за таксите, свързани с обслужването на разплащателната сметка. Счита, че начислената на длъжника такса за одобрение в размер на 227,05 лв. не се дължи, тъй като противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което тази сума следва да бъде приспадната от общото задължение. Прави възражение за погасяване по давност на договорната лихва и лихвена надбавка за периода преди 15.12.2020 г.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 9 ЗПК, чл. 92, ал.1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК.

Въз основа на постъпило на 15.12.2023 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение СРС е издал такава заповед под № 1020 от 19.12.2023 г. по ч.гр.д. № 2179 по описа за 2023 г., чрез която е разпоредил заплащането на сумите, чиято дължимост следва да се признае в настоящото производство, по начина, по който тези суми са посочени в исковата молба. Нейното влизане в сила е препятствано от невъзможността за реалното връчване на длъжника, в резултат на което в срока по чл. 415 ГПК заявителят е инициирал настоящото исково производство.

От представен по делото договор за кредит „Е.“ № 361024533940 от 29.07.2016 г., сключен със „С. Ж. Е.“ АД, се установява, че на тази дата банката встъпила в договорни отношения с кредитополучателя, по силата на които се задължила да му предостави потребителски кредит в размер на 9100 лв. срещу поето от негова страна задължение да възстанови същия на 84 месечни вноски в срок до 30.07.2023 г. ведно уговорената за срока на ползването му договорна лихва от 8,95 % годишно. В договора също така е предвидено, че върху просрочените погасителни вноски (съответно върху предсрочно изискуемата главница) се заплаща наказателна лихва в размер на номиналния лихвен процент, увеличен с шест пункта (т.е. общо 14,95 %).

Ответницата преустановила обслужването на задълженията си на 30.04.2019 г.

(датата на първата частично незаплатена погасителна вноска); междувременно в търговския регистър е вписано преобразуване на „С. Ж. Е.“ АД чрез вливането в „Б. ДСК” АД от

30.04.2020 г., като по този начин тази банка придобила качеството на кредитор по кредитното правоотношение. Към настоящия момент срокът на договора е изтекъл, без да е обявена предсрочна изискуемост на задълженията по него, като съгласно заключението на вещото лице неизплатената към момента главница възлиза на сумата от 6298,02 лв. Вещото лице предлага два варианта на изчисление на договорната лихва, дължима за периода от 30.04.2019 г. до 29.07.2023 г. съобразно алгоритъма за начисляване на вземанията на двамата кредитори – според механизма за изчисление на „Б. ДСК” АД същата се начислявала върху цялата неиздължена главница, а според методиката на първоначалния кредитор лихва се дължала върху непадежиралата главница за периода на ползването съобразно сроковете, 2 предвидени в погасителния план. Съдът приема като законосъобразен втория вариант от изчисленията на вещото лице с оглед разпоредбата на чл. 430, ал. 2 ТЗ, от чийто текст се налага заключението, че лихвата се дължи за уговорения срок на ползването, а не за по – дълъг период, ако е допуснато просрочие, тъй като видът на сключеният между страните договор предполага както уговорка за заплащане на лихва, така и срок за ползването на кредита, през който тази лихва се дължи. Поради тези причини при забава в плащането на вноските се начислява единствено лихва за забава, но не и възнаградителна такава, който извод е възприет и в т. 2 от ТР № 3/2017 от 27.03.2019 г. по т.д. № 3/2017 г. на ВКС, ОСГТК, според която дори при предсрочна изискуемост на кредита, възнаградителната лихва за периода след настъпване на изискуемостта престава да се дължи. Поради изложените причини съдът счита, че договорната лихва за периода от 30.04.2019 г. до 29.07.2023 г. следва да се определи съобразно падежните дати на погасителния план и при определянето следва да се прилага лихвен процент за целия срок на договора в размер на 8,95 % на годишна база. Действително в договора е включена уговорка за увеличаване на лихвата с 0,25 % при прекратяване на договор за пакет от продукти и услуги „Смарт пакет“, което прекратяване вещото лице установило, че се е състояло в края на м. октомври 2020 г.

Същевременно от експертното заключение става ясно, че „Б. ДСК” АД е олихвявала кредита с лихва от 8,95 % за целия срок на договора (макар несъобразявайки, че лихвата се дължи до съответната падежна дата за включената в съответната погасителна вноска главница), поради което съдът намира като приложим именно този процент, още повече че самата банка не се позовава на прекратяване на договор за пакет от продукти и услуги „Смарт пакет“, не изтъква основанията за това прекратяване, нито представя доказателства за неговото реализиране. Поради тези причини съдът на основание чл. 162 ГПК приема, че размерът на договорната лихва по кредита за периода от 30.04.2019 г. до 29.07.2023 г. възлиза на сумата от 1200 лв., като условно се ръководи от втория вариант на експертизата, който остойностява същата на сумата от 1315,39 лв., но при прилагането на по – високия лихвен процент от 9,20 %, а не приетия от съда 8,95 %.

Според заключението на вещото лице претендираната надбавка за забава за периода от 30.04.2019 г. до 29.07.2023 г. възлиза на сумата от 708,40 лв., а законната лихва върху цялата главница за периода от 30.07.2023 г. до 12.12.2023 г. в размер на 312,16 лв.

Чл.111, б. „в“ ЗЗД гласи, че вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност. С оглед на тази разпоредба направеното от ответницата възражение за частично погасяване по давност на задължението за възнаградителна и наказателна лихва по договора за кредит се явява основателно. Съгласно чл. 114 ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според чл. 116, б. „б“ ЗЗД тя се прекъсва в предявяването на иск и не тече докато трае съдебният процес относно вземането – чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Същевременно според чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4, като с оглед на тези текстове на закона следва да се приеме, че искът за установяване вземанията на кредитора се счита 3 предявен на 15.12.2023 г. с депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и дължимите от ответницата договорна и наказателна лихва се явяват погасени по давност за периода от три години преди тази дата, т.е. за периода преди 15.12.2020 г.

Ответницата не конкретизира първоначалните си общи оплаквания за несъответствие на договора за кредит с императивните изисквания на ЗПК, като на свой ред съдът не установява такива разминавания, поради което намира, че същият е породил валидна облигационна връзка между страните. Съдът не споделя и доводите на ответницата, че освен цифровото изражение на ГПР, договорът следвало да съдържа описание на всички разходи, които го формират – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не съдържа изискване за изброяване на отделните разходи, включени в ГПР, като условие за валидността на договора за кредит, поради което липсват основания за допълнителното разширяване на кръга от нарушения, обосноваващи недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК. Така или иначе разходите, формиращи ГПР, следва да бъдат и съответно са уговорени в договора, но законът не поставя изискване за изричното разграничаване на тези, които се отчитат при изчислението, от останалите разходи, поради което липсата на такова не опорочава формата на сключената сделка.

Чл. 10а, ал. 2 ЗПК гласи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. От т. 14 от договора за кредит е видно, че ответницата е заплатила такса за одобрение в размер на 227,05 лв., която съдът счита че не попада в приложното поле на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като не касае усвояването и управлението на заетата сума, а се дължи за действия, свързани с предварителното проучване клиента относно неговата платежоспособност съгласно критериите на банката. Въпреки твърденията на ответницата, по делото няма данни за промяна на ГПР по време на договора – нито страните са уговаряли допълнителни разходи по кредита, нито банката едностранно е начислявала такива, а разминаването на посочения в договора ГПР и определения от вещото лице е минимална, поради което същата не би могла да обоснове доводи за нарушение на изискването на посочване на точния му размер.

От данните в договора не става ясно на какво се дължи констатираната от ответницата разлика между сумата, получена от сбора на погасителните вноски по договора за кредит (12521,04 лв.), и общия размер на плащанията, посочен в самия договор (13071,59 лв.), но съдът счита, че тази разлика не засяга интересите на потребителя, тъй като неговите задължения се заключават в плащането на погасителните му вноски, а не на по – високата сума, посочена в т. 12 от въпросния договор. Също така съдът е на мнение, че не е необходимо представянето на сключения от ответницата договор за застраховка, премии по който са включени в погасителния план, и тарифата на банката, тъй като включените в погасителния план премии не са предмет на настоящото производство, а евентуално произтичащите от тарифата такси - такса „Смарт пакет“ и такса дизайн карта, касаят друго правоотношение между страните – това по откриване и поддържане на разплащателна сметка, което има самостоятелен характер и не е предмет на настоящото производство (и което според данните на експертизата е прекратено в края на м. октомври 2020 г.).