Решение № 224 от 21.04.2023, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 224 гр. Благоевград, 21.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев при участието на секретаря И.на Стоименова като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20231200500082 по описа за 2023 година взе предвид следното:

Второинстанционното производство е образувано по жалба на В. Н. П., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. "О", чрез адвокат Н. А., подадена срещу решение № 906870 от 27.10.2022 г., постановено по гражданско дело № 29 от 2021 г. на Районен съд Благоевград. В нея се твърди, че атакуваният съдебен акт е неправилен. Налице били съществени процесуални нарушения. Не бил спазен материалният закон. Решението било необосновано. Районният съд нарушил чл.

146 от ГПК, като възложил на ищеца да докаже предаването на паричната сума по договора за заем. Не била спазена и нормата на чл. 164 от ГПК, защото не били допуснати исканите от ищеца свидетели за установяване на важни признания, направени от ответника. Първата инстанция не се съобразила и с чл. 236, ал. 2 от ГПК и не обсъдила всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност.

Тя не взела предвид и доказателствата, събрани по приложеното гражданско дело № 65 от 2014 г., както и постановените по същото крайни актове на БлОС, САС и ВКС. Ако районният съд бил направил вярна преценка на събраните по делото неоспорени писмени доказателства, несъмнено щял да стигне до извода, че сумата от 7000 евро е реално предадена от ищеца на ответника на 08.10.2004 г., което било отразено в нотариален акт № 138, том II, рег. № 6791, дело № 328 от 2004 г. на нотариус К.Т.. Първата инстанция нарушила и чл. 20 от ЗЗДог. Между страните нямало спор относно съдържанието на договора за заем. Ответникът изобщо не оспорил текста му. Липсвали твърдения от страните, че има неясноти и непълноти в изразената им воля. Никоя от тях не поискала тълкуване на договора от съда по реда на чл. 20 от ЗЗДог. Волята им била напълно ясна. Районният съд 1 по свой почин решил, че е налице спор между страните по съдържанието на договора и започнал да го тълкува, което било неправилно. Той тълкувал договора най-произволно, без да търси общата воля на страните и без да съобрази останалите факти и доказателства по делото. Неправилно съдът приел, че договорът за паричен заем има противоречиво съдържание. Вследствие на допуснатите съществени процесуални нарушения, свързани с избирателно обсъждане на доказателства и необсъждане на неоспорени писмени доказателства, както и вследствие на неправилно и непоискано тълкуване на договора по чл. 20 от ЗЗДог, първата инстанция възприела напълно невярна фактическа обстановка.

От събраните доказателства безспорно се установявало, че ищецът е предал процесната сума от 7000 евро на ответника, а той се е задължил да я върне в уговорен срок, като впоследствие този срок е променян по съгласие на страните.

Безспорно било налице нееднократно признание от ответника, че е получил парите и че заемът е обезпечен с договорна ипотека. Категорично било признанието на ответника, че дължи претендираните суми. Несъмнено страните договаряли промени в падежа на плащане на заема. Безспорно ответникът платил първата вноска по договорените лихви по заема. По делото липсвали доказателства, че ответникът е платил задължението си. Налице били изискванията на чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗДог и съдът следвало да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца исковите суми. Моли се за отмяна на решението му и уважаване на предявените претенции, както и за присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции.

Постъпил е отговор на жалбата, изготвен от адвокат Г. Ю., пълномощник на въззиваемия И. Г. С., ЕГН **********, адрес гр.Б., ул. П.В. В него се твърди, че актът на първата инстанция е правилен. Спазен бил материалният закон. Не били нарушени съдопроизводствените правила. Между страните не бил сключван договор за заем. Ищецът не бил предоставял на ответника сума в размер на 7000 евро, която същият да трябва да връща в срок от една година. Не била уговаряна каквато и да било лихва. Ответникът нямал каквито и да било неизпълнени задължения към ищеца. В хода на производството по гражданско дело № 65 от 2014 г. на Окръжен съд Благоевград, ответникът не бил признавал, че не е изпълнил задължението си към ищеца. Той имал заболяване и подписал декларацията от 27.04.2017 г., без да разбира значението, съдържанието и предназначението й. В срок било заявено и възражение за погасяване на исковите претенции по давност. Ищецът не изпълнил задължението си да установи и докаже размера на всяка една от претенциите си и най-вече на претендираната лихва. Правилен и обоснован бил изводът на районния съд, че ищецът не е установил и не е доказал наличието на валиден договор за заем. По делото не били ангажирани доказателства, че е налице прекъсване на давността. Моли се за потвърждаване на атакувания първоинстанционен съдебен акт и присъждане на разноските, които ще се направят пред въззивния съд.

Жалбата и отговорът са редовни и допустими.

Искането на въззивника за изготвяне на допълнителен доклад по чл. 146, ал. 2 от ГПК и указване в тежест на доказване на въззиваемия на твърдението му, че не е получавал от П. исковата сума, беше счетено за неоснователно от окръжния съд, който го отхвърли.

2

На основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, въззивната инстанция събра поисканите от жалбоподателя гласни доказателства за установяване на наличие на направени устни признания от ответника на задълженията му към ищеца.

Отхвърлиха се исканията на въззиваемия за даване на указания на жалбоподателя, за допускане на свидетел, за изискване на документи от Pайонен съд Благоевград и Районна прокуратура Благоевград, и за снабдяване с копие на протокол със свидетелски показания по друго гражданско дело.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

След като анализира доказателствата, събрани от районния съд, и показанията, изслушани във въззивното производство, окръжният съд стигна до изводи, които са противоположни на тези, направени от първата инстанция в атакувания й акт.

Спорни между страните са 2 основни въпроса - дадена ли е била в заем процесната сума и изтекла ли е погасителната давност досежно вземанията. Настоящата инстанция счита, че на първия трябва да се отговори положително, а на втория отрицателно.

Както се разяснява в Решение № 271 от 19.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4275/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Д.Д. на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание.

При това тълкуване съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Съдът трябва да тълкува договора, прилагайки правилата на чл. 20 от ЗЗДог, като при това търси действителната, а не предполагаема воля на страните. Отделните уговорки трябва да бъдат тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. При съществуващо между отделните уговорки противоречие, съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на посилното основание. При тълкуването на договора съдът може да извършва и преценка на обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и на поведението на страните преди и след сключването му, като при тази преценка няма да важи ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото спорът е не за съществуването на самото договорно правоотношение, а за неговия смисъл.

При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи, използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл. 20 от ЗЗДог критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. При тълкуването на договорите за паричен заем, от значение са насрещните изявления на страните и поетото от заемателя задължение за връщане на паричната сума. В частта си, с която документира тези изявления, договорът за заем има характер на диспозитивен документ. Самият договор за заем е реален, поради което се счита 3 за сключен от момента, в който се осъществят и двата елемента от фактическия му състав, а именно - постигнатото между страните съгласие и реалното предаване на сумата от заемодателя на заемателя. Това предаване може да бъде документирано както в отделен от договора, с който е постигнато съгласието, документ, така и в самия договор. В последния случай, в частта си, документираща предаването на сумата, договорът има характер на свидетелстващ документ и служи едновременно както за доказателство, че изявленията в него са направени от страните, така и за доказателство за факта на предаването на сумата. Затова при спор за действителното съдържание на договора и за предаването на сумата, съдът следва да съобрази и свидетелстващия характер на изявлението, че сумата е предадена на заемателя, който е потвърдил този факт с полагането на подписа си под договора.

В настоящия казус, договорът за паричен заем е обективиран в текста на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, № 138, том II, рег. № 6791, дело № 328 от 2004 г. на нотариус К.Т.. В т. 1 на въпросния документ е отразено, че П. дава в заем на С. сумата от 7000 евро, която последният ще върне в едногодишен срок от подписването на нотариалния акт, заедно със съответната месечна лихва, първата вноска от която се заплаща в деня на подписването на нотариалния акт. В т. 2 е записано, че за обезпечаване на дадената в заем сума, лихвите и разноските, трети лица учредяват в полза на П. ипотека върху недвижим имот. Според настоящия съдебен състав, тези изявления на страните покриват съществените елементи на договора за заем по чл. 240 и следв. от ЗЗДог и установяват постигнатото между тях съгласие за сключването на такъв договор. Съгласно т. 1, П. „дава в заем“, т. е. в момента на подписването на договора дава заем на ответника. Ясни са мястото и датата на договора.

Записано е, че С. ще върне парите в едногодишен срок от датата на подписване на договора, т. е. сумата е предадена през този ден, поради което и ответникът се задължава да я възстановява. Ако няма дадени пари на заем, няма какво задължение за връщане да поема С.. В договора е посочено още, че първата вноска по лихвата се заплаща при подписването му на 08.10.2004 г. Ако сумата не е предадена на заем, не възниква задължение да се плаща лихва, а съгласно договора между страните, лихвата за първия месец е и платена. Очевидно е сключен реалният договор за заем. Ако няма предадена сума по заема, няма задължение за лихва и няма какво да плаща ответникът, а той е платил първата вноска по лихвата. Т. 2 на договора започва така: „За обезпечаване на дадената в заем сума … “. Използван е изразът „дадената“, а не „даваната“, което означава, че действието по даването на парите е било извършено и вече приключило към момента на подписването на договора. Последният удостоверява предаването на сумата от заемодателя на заемателя и начина, по който това е било направено. В тази си част договорът има характер на частен свидетелстващ документ, като установява неизгодно за С. обстоятелство, а именно - реалното предаване и получаване на сумата. С оглед на това, че установява неизгоден за въззиваемия факт, текстът на контракта съставлява извънсъдебно признание и този факт е противопоставим на ответника. Налице са и други изрични признания на задълженията по договора, направени с отговора на исковата молба по приложеното гражданско дело № 65 от 2014 г. на Окръжен съд Благоевград и 4 нотариално заверените декларации от 27.04.2017 г. и 14.10.2019 г. Съдържанието на тези документи не е оспорено по настоящото дело. Не следва да се пренебрегват и показанията на свидетеля, разпитан пред окръжния съд. Макар и дадени от лице, което е тъст на П., те не могат да бъдат игнорирани. Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката /ден, нощ, виелица, дъжд и пр./, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към онзи момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. При оценката на разказаното от тях следва да се изхожда от: а/ степента му на съответствие с безспорните доказателства по делото, б/ степента на обоснованост, в/ степента на разностранност и г/ степента на автентичност /„Разпит на свидетели в гражданското производство“ от Цеко Цеков, „Сиела“, София, 1997 г., стр. 48/. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 от ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му /Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А.Б/. В настоящия казус, свидетелските показания на Райко Н. не са противоречиви, а и не са оборени. Нормата на чл. 172 от ГПК не забранява кредитирането на показания на роднини и близки, а предвижда преценката им да става в съответствие с останалите доказателства по делото, а от тях в случая показанията не са опровергани /в този смисъл е и Решение № 639 от 02.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2398/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Б.Д./.