Решение № 261268 от 19.11.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.

София,19.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-Брачни състави, I- ви въззивен брачен състав, в публично заседание на детнадесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР

ЛУКАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ХАСЪМСКА

ЕМИЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА при секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия К. Хасъмска въззивно гр. дело № 3702 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258- 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника П.А.П., срещу решение № ІІІ-139-16456/20.01.2020 г., постановено по гр. д. № 53697/2018 г. на CPC, III ГО, 139 състав, в частта му, в която съдът е издал заповед за защита срещу него в полза на Р.Д.Ф.С. и му е наложил мерки по ЗЗДН. Въззивникът е посочил в жалбата си в какво се състои порочността на решението в обжалваните му части- счита, че е неправилно. Изложил е съображенията си. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и съдът да постанови друго, с което да отхвърли молбата за защита. Претендира присъждане на разноски.

Въззиваемата страна Р.Д.Ф.С. , с възражението си срещу въззивната жалба, счита същата за неоснователна.

В съдебно заседание въззивникът поддържа въззивната си жалба. Претендира присъждане на разноски, за които представя списък.

В съдебно заседание въззиваемата страна моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от ответник в първоинстанционното производство, който има правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр. с чл. 17 от ЗЗДН съдебен акт, който е валиден като цяло и допустим в обжалваните му части.

С молба от

14.08.2018 г. Р.Д.Ф.С. е поискала да се издаде заповед за защита в нейна полза, срещу П.А.П., който е неин бивш съпруг и срещу Г.И.Н., която е бивша нейна свекърва, за актове на домашно насилие спрямо нея, извършени от ответниците на 14.07.2018 г., описвайки в какво са се изразявали актовете на насилие, извършени от всеки от ответниците.

С решение № ІІІ-139-16456/20.01.2020 г., постановено по гр. д. № 53697/2018 г., CPC, III ГО, 139 състав е издал заповед за защита в полза на Р.Д.Ф.С., срещу П.А.П., като му е наложил мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН- да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на молителката, на основание чл. 5, ал. 1, т. 5 от ЗЗДН го е задължил да посещава специализирана програма за лица, извършители на домашно насилие, финансирана от МП, предоставена от „Център за индивидуални и фамилни психологически консултации“ гр. София, пл. „*****, офис 5, тел: 02/*****, за срок от 12 месеца, осъдил го е да заплати глоба в размер на 800 лв. С решението съдът е отхвърлил молбата за защита на Р.Д.Ф.С. против Г.И.Н., осъдил е молителката да заплати на Г.И.Н. 250 лв. разноски по делото и е осъдил П.А.П. да заплати държавна такса и разноски за преводач в размер общо на 105 лв.

Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за установено следното:

Във въззивната жалба са наведени доводи, че със събраните по делото гласни доказателства и писмени такива не се е установило ответникът да е извършил актове на насилие спрямо молителката, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като от мотивите му може да се заключи, че се отнася до многобройни актове на домашно насилие, извършени за периода месец април 2016 г.- 14.07.2016 г., докато молителката търси защита за 14.07.2016 г., че въпреки, че СРС правилно е заключил, че отношенията между страните следва да намерят друг ред и процедура за разрешаване, излагайки, че неизпълнението на съдебен акт относно упражняването на родителските права не съставлява домашно насилие и следва да се търси наказателна отговорност, и въпреки това, че действията на ответника се характеризират като домашно насилие. Тези доводи са частично основателни- относно противоречието в мотивите към решението на СРС. Настоящата инстанция счита, че не следва да се използва специалния ЗЗДН, смисълът на който е да даде защита на действително пострадали от домашно насилие лица, да предотвратява последващи актове на насилие, да подпомага чрез програми възстановяването на пострадалите лица, да работи по специализирани програми с извършителите на насилие, а не да служи за разрешаване на междуличностни конфликти между роднини и лица, намиращи се или които са били в определени фактически връзки помежду си, за предизвикване решаване на съдебни спорове по изгоден за молителя начин или за предизвикване пререшаване на съдебни решения с използването на ЗЗДН. Производството по ЗЗДН е силно рестриктивно и може да доведе до силно ограничаване правата и законните интереси на ответника, поради което съдът следва да подхожда изключително внимателно при преценка на твърденията и на събраните доказателства. В мотивите си към обжалваното решение съдът правилно е посочил, че еднократното или неколкократното неизпълнение на съдебен акт относно упражняване на родителски права или режим на контакти между родител и дете не съставлява домашно насилие, а е налице основание за принудително изпълнение на съдебния акт и за търсене на наказателна отговорност за неизпълнение на съдебно решение, след което противно на гореизложеното, единствено и само заради темпорален и количествен критерий, е приел, че деянието губи или придобива друга характеристика.

Настоящата инстанция счита, че със събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства- показанията на св. Райна Мървакова (останалите разпитани свидетели не са се намирали в този момент в близост до страните във въззивното производство), които са дадени под страх от наказателна отговорност, свидетелят установява обстоятелства, за които има преки и непосредствени наблюдения, като не се установява и да е заинтересован от изхода на делото, се установява извършването на твърдяния акт на домашно насилие от ответника- отправени обиди, заплахи и псувни по отношение на молителката.

В подкрепа доказване извършването на соченото домашно насилие, настоящия съдебен състав счита, че на представената по делото декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, изхождаща от пострадалото лице, следва да бъде придадена силата на доказателствено средство, съгласно чл. 13, ал. 2, т. 3 от ЗЗДН- декларацията индивидуализира актовете на насилие по начина, по който същите са описани в редовната молба за защита /арг. от чл. 9, ал. 1, т. 4 от ЗЗДН/- описание на актовете, дата, час- точен или приблизителен, място и начин на извършване на съответния акт и т. н. В случая молителката в декларацията е посочила всяко едно от тези обстоятелства. Декларацията на молителката по чл.

9, ал. 3 от ЗЗДН, е в подкрепа установяване наличието на психическо и емоционално насилие, извършено от ответника спрямо молителката на 14.07.2018 г.- обиди, заплахи и псувни, които са предизвикали у молителката стрес, увство на обида и унижение.

При определяне мерките за защита, визирани в чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН съдът не е обвързан от искането на молителя и пострадало лице, а извършва преценка колко и какви мерки да наложи на извършителя на домашно насилие, изхождайки от конкретните факти и обстоятелства по делото. Воден от същите критерии, съдът определя и срока за налагане на мерките за защита.

С оглед установеното, настоящия съдебен състав сита, че наложените от СРС мерки за защита срещу извършеното домашно насилие са подходящи и адекватни, поради което настоящата инстанция счита решението в тази му част за правилно и законосъобразно.

И във въззивната инстанция не бяха ангажирани доказателства, обуславящи основателността на жалбата.

Съобразно изложеното, поради съвпадане на крайните изводи на двата съдебни състава, първоинстанционното решение в обжалваните му части, следва да се остави в сила.

Въззивникът, на основание чл. 11, ал. 2 от ЗЗДН дължи заплащане на държавна такса за въззивната жалба по сметка на СГС в размер на 12,50 лв.

При този изход на делото, искането на въззивника за присъждане на разноски е неоснователно.

Така мотивиран, Софийският градски съд

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № ІІІ-139-16456/20.01.2020 г., постановено по гр. д. № 53697/2018 г. на CPC, III ГО, 139 състав в обжалваните му части.

ОСЪЖДА П.А.П., с ЕГН********** да заплати държавна такса по сметка на СГС в размер на 12,50 лв.

ОСТАВЯ БЕЗ

УВАЖЕНИЕ П.А.П., с ЕГН********** за присъждане на разноски по делото, като неоснователно.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.