Решение № 208 от 11.06.2026, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 208 гр. ХАСКОВО, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Р. З. Т. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20265600500175 по описа за 2026 година

Производството е по реда на член 258 и сл. От ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от ответното дружество „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД - София, представлявано от надлежно упълномощен юрисконсулт. Обжалва се Решение № 20/27.01.2026 година, постановено по гр.дело № 1213/2025 година на Районен съд – Димитровград.

С посочения първоинстанционен съдебен акт е обявена за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в Допълнително споразумение към Договор за потребителски кредит № 40033112794 от 31.03.2025 година, сключен между Т.

Х. Х. и „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 2000 лева, като на основание чл. 38 от ЗАдв ответното дружество е осъдено да заплати на адвокат Д. М. сумата от 122.71 евро, съставляваща адвокатско възнаграждение, както и сумата от 40.90 евро на ищцата за направените деловодни разноски. Въвеждат се оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение. Въззивникът поддържа, че е изцяло невярно съждението на районния съд, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на процесната неустойка или че същата се явява задължително условие за 1 предоставяне на сумата. Навеждат се доводи, че размерът на неустойката е определен в анекса към договора за кредит, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не е било трудно изпълнимо. Въззивникът настоява, че единствено допълнителните услуги към договора подлежат на преценка дали са задължително условие за отпускането на кредита и дали възнаграждението за тях е известно на кредитора - по аргумент от § 1 т. 1 от ДР на ЗПК. Сочи се, че ответникът е отпуснал кредита, за да удовлетвори нуждите на ищцата, но тъй като същият е бил необезпечен, на кредитополучателя е предоставен допълнителен разумен 14-дневен срок от сключването на договора за осигуряване на визираните в чл. 10 от ОУ обезпечения, които да гарантират вземанията на кредитора. Едва след изтичането на този срок и при условие, че не бъде предоставено никое от възможните обезпечения, се начислява неустойка за неизпълнение на основание чл. 92 от ЗЗД, и то при условие, че клиентът не се е отказал от кредита в установения за това срок или не го е погасил предсрочно.

Въззивникът поддържа, че всички тези обстоятелства не са известни към датата на сключване на договора за кредит и условията за начисляване на неустойка не са се сбъднали, поради което към датата на подписване неустойка липсва и не са настъпили събитията за нейното начисляване. Това се явявало допълнителен аргумент на дружеството за невключването на този евентуален бъдещ разход в изчисляването на ГПР, тъй като начисляването зависело изцяло от волята и поведението на ищцата. Поради това законодателят изрично изключил в разпоредбата на чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК от изчисляването на ГПР разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на своите договорни задължения. Въззивникът намира за изцяло неверен извода на съда, че неустойката е разход, който е бил известен на кредитора при сключването на договора, след като я е включил в погасителния план. Пояснява, че съдът не е обърнал внимание, че това е втори, алтернативен погасителен план, който влиза в сила единствено при сбъдване на условията за начисляване на неустойка, с което дружеството цели именно подобряване на прозрачността и информираността на потребителя, за да може ищцата да вземе информирано решение при всякакъв развой на правоотношението. Оспорва се изводът на първата инстанция, че неустойката не покрива вреди и е уговорена в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Въззивникът поддържа, че задължението за осигуряване на обезпечение има вторичен 2 характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското погасяване на заема, а неустойката е дължима не за просрочие в плащанията, а за липса на допълнителна гаранция. Подобно вторично задължение било познато на законодателя в чл. 432 от ТЗ, уреждащ правото на банките да искат предсрочно връщане при недостатъчно обезпечение. Твърди, че проверката на кредитоспособността по чл. 16 от ЗПК е изцяло изпълнена, тъй като ищцата работи на постоянен трудов договор, живее в собствено жилище, като осигурителният доход и данните от Централния кредитен регистър са проверени преди отпускането на заема. Обезпечението нямало нищо общо с кредитоспособността, тъй като кредитоспособността показва финансовата възможност и оставяло на волята на ищцата дали ще плати, докато обезпечението гарантирало изпълнението независимо от нейната воля, поради което двете понятия съществували легитимно и кумулативно. В заключение, въззивникът поддържа, че сключеният договор отговаря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, съдържа вярна информация за ГПР и общата дължима сума към датата на подписване, поради което моли съда да отмени първоинстанционния акт, да отхвърли иска и да му присъди направените разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции в общ размер на 460 евро. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцата за въззивната инстанция.

Въззиваемата Т. Х. Х., чрез своя процесуален представител адв. Д. М. от АК-Пловдив, е депозирала в законоустановения срок писмен отговор на въззивната жалба. В отговора се поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, а направените в жалбата възражения са неоснователни. Защитата изтъква, че процесният договор за потребителски кредит изначално страда от пороци, които водят до неговата пълна недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК. Договорът е нищожен поради неспазване на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК - сумата, претендирана чрез неустойката, изначално не е била включена в ГПР и в ГЛП. Адвокатът поддържа, че при включване на възнаграждението, предвидено по неустойката, към първоначалните параметри на кредита, действителните стойности на ГПР и ГЛП биха нараснали двойно и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на реалните разходи по обслужването на кредита. Твърди се, че с вменяването на кредитополучателя на това плащане се заобикаля императивната разпоредба 3 на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с Постановление на Министерския съвет № 426 от 2014 година. Заплащането на сумата по договора за поръчителство или обезпечение следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя съгласно чл. 19 ал. 1 и § 1 точка 1 от ДР на ЗПК, тъй като то е пряко свързано с договора, известно е на кредитора и се заплаща изцяло от потребителя, като съставлява част от дейността по управление и администриране на кредита.

Посочването на нереална стойност на ГПР в договора представлявало забранена заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. Въззиваемата страна се позовава на практиката на Съда на Европейския съюз, съгласно която непосочването на действителния ГПР в кредитния контракт съставлява елемент, въз основа на който се установява неравноправният характер на клаузите по чл. 143 от ЗЗП, подвежда потребителя относно спазването на закона и не му позволява да прецени икономическите последици от сключването. Изтъква се приложимостта на чл.

22 от ЗПК, съгласно който нарушението на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК води до недействителност на договора в неговата цялост, в каквато насока е Решение на СЕС, девети състав, от 21 март 2024 г. по дело С-714/22, постановено именно по договор за кредит на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, в което е прието, че ГПР трябва точно да отразява всички разходи, а липсата им води до нищожност и връщане само на чистата главница по чл. 23 от ЗПК. В подкрепа се цитира и константната практика на националните съдилища. Въззиваемият моли съда да потвърди първоинстанционния акт и да осъди ответната страна да заплати адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от ЗАдв.

Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира, че въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба е изцяло неоснователна, а обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към фактическите констатации и правните изводи на Районен съд – Димитровград, доколкото същите са изградени върху правилно 4 и всеобхватно обсъждане на събрания доказателствен материал.

Разглеждайки спора по същество, въззивният съд намира, че ядрото на правния спор е обвързано с действителността на Договор за потребителски кредит № 40033112794 от 31.03.2025 г. и Допълнително споразумение, сключено в същия ден, съдържащо клауза за заплащане на неустойка от 2000 лева при непредоставяне на специфично обезпечение в 14-дневен срок. За да бъде един договор за потребителски кредит валидно сключен и да породи целените правни последици, същият задължително трябва да отговаря на императивно разписани изисквания за форма и съдържание, заложени в чл. 10 ал. 1 и чл. 11 ал. 1 от ЗПК. Така, нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, задължава кредитора да посочи Годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, при съпътстващо ясно и разбираемо разписване на всички математически компоненти и методология, които формират този процент. В процесния договор е посочена цифрова стойност на ГПР в размер на 62.96% при ГЛП 50.95%, без в текста на договора да е налице каквото и да е прозрачно разписване на начина на формиране на разликата между двата процента. Липсата на ясна методика съставлява самостоятелно нарушение на закона, което лишава потребителя от възможността да разбере реалната икономическа стойност на услугата.

Настоящият състав намира за изцяло несъстоятелни доводите на въззивника, че уговорената в Допълнителното споразумение сума от 2000 лева съставлява правомерна имуществена санкция по чл. 92 от ЗЗД, която на основание чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК правилно е била изключена от първоначалния обхват на ГПР като бъдещо и несигурно събитие. От събраните по делото доказателства по безспорен начин се установява, че още в деня на сключване на договора – 31.03.2025 г., кредиторът е изготвил и предоставил на потребителя погасителен план, в който сумата по тази „неустойка“ е предварително изчислена, калкулирана и разпределена на равни месечни вноски, отнесени към целия 36-месечен период на обслужване на главния дълг. Фактът на предварителното счетоводно и математическо отразяване на сумата оборва изцяло твърдението, че това събитие е било несигурно за финансовата институция или че същата е целяла повишаване на потребителската информираност чрез съставянето на някакъв „алтернативен“ план. Изготвянето на погасителен план с включена сума по неустойката от 5 първия ден доказва, че заемодателят изначално е калкулирал тези 2000 лева като гарантирана, сигурна и търсена икономическа горница над отпуснатия кредит.

Самите условия, въведени от кредитора в чл. 10 от ОУ за избягване на тази санкция – а именно кумулативното осигуряване в кратък 14-дневен срок на банкова гаранция, покриваща изцяло размера на общото задължение, или на солидарен длъжник, отговарящ на изключително рестриктивни критерии за доход, възраст и липса на други кредити – са обективно, житейски и финансово неизпълними за средния потребител, прибягващ до услугите на небанкови финансови институции за бързи кредити. Клаузата е конструирана симулативно и недобросъвестно, с ясното съзнание, че длъжникът няма да успее да я изпълни, за да може автоматично да се активира правото на събиране на сумата от 2000 лева. Прехвърлянето на търговския риск от неизпълнение изцяло върху потребителя чрез последващи имуществени наказания пряко компрометира задължението на кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността, заложено в чл. 16 от ЗПК и Съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО. Съдът изцяло отхвърля опита на въззивника да направи правен паралел с чл. 432 от ТЗ, тъй като нормите на този закон уреждат търговски правоотношения между равнопоставени субекти, докато ЗПК е специален, императивен защитен закон, чиито разпоредби не могат да бъдат дерогирани или заобикаляни чрез договаряне.

Разпечатката съдържа 20 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3b775c56-17d8-4e85-9530-963dfc3b1334