Решение № 2351 от 25.08.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2351 гр. София, 25.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Господин Ст. Тонев при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско дело № 20211100511026 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.

С Решение № 20155300/12.07.2021 г., постановено по гр. д.

№52541/2020г. по описа на СРС, ТРЕТО ГО, 150-ри състав, е отхвърлен установителният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от ИВ.

П. КР. и СТ. М. КР. против П. СТ. КР. за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на недвижим имот – поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, общ. Столична, обл. София, одобрен съгласно заповед № РД-18-61/27.09.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, представляващ незастроен имот за жилищни нужди, с площ от 666 кв.м., със стар номер 79, кв.10 на гр. София, район „Кремиковци“, ул. „Цар Борис I“. Ищците са осъдени да заплатят на П. СТ. КР. сумата от 1300 лева разноски за адвокатско възнаграждение.

Срещу постановеното съдебно решение е подадена въззивна жалба от ищците И.К. и С.К., чрез пълномощника им - адв. Н.Р., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Оспорват извода на съда, че ищ ците не се легитимират като собственици на спорния имот, поради недоказване на субективния признак от владението на процесния имот. Твърдят, че неправилно СРС кредитирал само показанията на свидетелите на ответната страна, а само частично и избирателно кредитирал показанията на свидетелите, поискани от ищците.

1

Сочат, че съдът проявил тенденциозно отношение при разпита на техните свидетели, като само на тях предявявал скица от кадастъра и ги карал да посочват процесния имот. Повтарят тезата, че при закупуването на недвижим имот през 1971 г. имало уговорка той да се владее единствено от ищците, която уговорка била потвърдена при извършването на делбата през 1983 г., при която се обособил процесния имот, който не можело да бъде придобит от ищците поради наличието на ограничение по Закона за собствеността на гражданите, но по съгласие на съделителите този имот се владеел от ищците.

Подробно представят показанията на разпитаните пред СРС свидетели, осъждат показанията и годността на свидетелите да представят пълна, достоверна и безпристрастна информация, излагат възражения срещу изводите на първоинстанционния съд и техните фактически основания.

Твърдят, че районният съд не е обсъдил всички изложени факти относно изграждането на къщата, оградите и постройките, като не е взел предвид, че процесният парцел нямал самостоятелно обособен вход, а до него се стигало през входа на имота, притежаван от ищците. Сочат, че ищците оградили двора, засадили го с дървета, построили стопански постройки и септична яма, преобразувана в мазе, в имота, прекарали канализационни тръби и направили циментови пътеки из двора. Наследодателите на ответника не се противопоставили на ограждането, застрояването и ползването на парцела.

Излагат, че между имота, собственост на ищците, и процесния имот никога не била изграждана ограда, като от 1971 г. и към настоящия момент те представлявали едно. Твърдят, че владението започнало през 1983 г., като от 1971 г. до делбата през 1983 г. ищците също упражнявали владение.

Владението на ищците се характеризирало с обективен и субективен елемент, поради което налице били елементите от фактическия състав, установен в чл.

79, ал. 1 ЗС. Сочат, че от 1971 г. наследодателите на ответника не се грижили за имота като за собствен. Оспорват прилагането от СРС на ТР 1/2012 г. по ТД 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, т.к. процесният имот не бил съсобствен, поради което положенията от тълкувателното решение били неприложими – от 1983 г. ищците владеели чужд имот, а не идеални части от съсобствен.

Излагат, че към момента на делбата бил влязъл в сила регулационен план на кв. Кремиковци, с който имотът, от който е бил образуван процесният парцел, е бил разделен на две, поради което и с оглед ограниченията на ЗСГ била извършена делба без да се желае действително собствеността върху процесния имот да се притежава от наследодателите на ответника, поради което с делбата не бил признат от ищците неизгоден за тях факт, но дори и да се приемело, че е давността е прекъсната през 1983 г., то е започнал да тече нов 10-годишен период на давностно владение, който бил изтекъл. Сочат, че плащането на данъци за имота от страна на ответника и неговите наследодатели преди смъртта им не било относимо към факта на придобИ.ето на основание давност. Твърдят, че факта, че са било направено искане от ищците до наследодателите на ответника за прехвърляне на собствеността върху процесния имот, не означавал, че ищците не се възприемали като собственице, а се дължал на братско уважение. Молят съда да отмени обжалваното решение и уважи предявения срещу ответника иск. Претендират направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника П.К., чрез процесуалния му представител - адв. В.Т., с надлежно 2 учредена представителна власт по делото, с който оспорват жалбата. Излага подробни съображения, че ищцине не са установили правото си на собственост на оригинерно правно основание, доколкото не е успял и да докажат установяване на владение върху имота. Твърдението на ищец ите се оборвало от събраните по делото доказателства. Посочва, че никога не е имало уговорка за упражняване на владение от страна на ищците, а действията, извършени от ищците спрямо процесния имот, представлявали търпими действия между роднини. Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт, като е заплатена дължимата ДТ, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следсните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Ищциге се позовават на института на придобивната давност, което предполага при условията на пълно и главно доказване да установи, че е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Институтът на придобИ.ата давност е уреден в закона като оригинерно придобивно правно основание – арг. чл. 77, предл. 2 ЗС, като за да е налице владение, следва да се установят в процеса на доказване две материални предпоставки, при проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание – в продължение на определен период от време (в случая 10 години) едно лице, което не е собственик, да упражнява поС.но, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ (corpus) и фактическата власт да се упражнява с намерение за своене (animus). ПридобИ.ето на правото на собственост на основание придобивна давност, изисква претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт, демонстрирайки по отношение на невладеещия собственик поведение, което 3 несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си.

По отношение на субективният елемент на владението – намерението за своене законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, като в практиката на ВКС само примерно са посочени начините, по които може да бъде обективирано намерението да се свои имотът за себе си, а именно - извършване на действия по поддържане, ползване, деклариране на имота и заплащане на данъците за него / в този смисъл напр. Решение № 127 от 04.06.2010 Г. по гр. д. № 637/2009 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.

В практиката на ВКС /Решение № 136 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д.

№ 436/2014 г., I г. о./ се приема, че в хипотеза, при която едно лице прехвърля собствеността върху имот на друго, за да придобие качеството на владелец, не е достатъчно бившият собственик да реши да започне да свои имота, защото владението не може да бъде скрито. То трябва да е явно и несъмнително, а това изисква промяната в намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственикът да узнае, че неговото владение е отблъснато. Според задължителната практика на ВКС, създадена по реда на чл. 290 ГПК - решения № 291 от 9.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, II г. о. и № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, I г. о. когато ползващият имота е допуснат в него като държател, презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена и страната, която се позовава на придобивна давност трябва да докаже, че е променила намерението си, но не скрито, а чрез предприемане на явни действия, които са станали известни на собственика.

Настоящата съдебна инстанция намира за обоснован изводът на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен и категоричен начин ищците да са упражнявали фактическа власт с намерението да държат вещта като своя в период от 10г.

Във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания за несъобразяване на първоинстанционния съд със събраните по делото доказателства следва да бъде посочено, че при установяване на института на придобивната давност основното доказателство средство са гласните доказателства. Наред с това правомощие и суверенно право на съда е по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, като тази преценка изхожда от анализа на всички доказателства, тоест преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се използват и правилата на логиката и опитните правила. Дали недвижим имот е придобит по давност, съдът преценявя при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за своене /в този смисъл е Решение № 266 от 29.06.2011 Г. ПО ГР. Д. № 1058/2010 Г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.

Не е спорно между страните обстоятелството, че ищците фактически са ползвали процесния имот, като са изградили стопански постройки върху него и са отглеждали насаждения в него. Не е безспорен началният момент, от 4 който тази фактическа власт е упражнявана от ищците, като настоящата инстанция не споделя фактическия извод на първоинстанционния съд, че този момент е около 1980 г. От показанията на свидетелите Д. и Ф., които съдът кредитира в тази им част, се установява, че двата имота - процесният и този на ищците, са оградени заедно, но с различен вид ограда, като доколкото тези свидетели, имащи непосредствени и поС.ни наблюдения върху процесния имот от построяването на къщата на ищците, възприемат двата съседни имота като един, ползван от И. и Стефка К.и, то следва да се приеме, че ищците са упражнявали фактическата власт върху целия имот, предмет на договора за покупко-продажба от 1971 г., от настаняването си в него, като след делбата от 1983 г. те са продължили да държат двата новообразувани парцела, като в процесния са изградили постройки за отглеждане на животни и са го насаждали. Изолирани и неподкрепени от други доказателства са твърденията на свидетелката П., че наследодателите на ответника са посещавали процесния имот, за да го почистват. Въпреки това недоказано остава по делото твърдението в исковата молба ищците да са упражнявали фактическа власт, демонстрирайки по отношение на невладеещите собственици поведение, с което несъмнено да сочат, че упражнява собственически правомощия за себе си.