Решение № 112 от 18.05.2026, Районен съд - Момчилград

РЕШЕНИЕ

№ 112 гр. Момчилград, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОМЧИЛГРАД, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Сунай Юс. Осман при участието на секретаря Анита Кр. Дочева като разгледа докладваното от Сунай Юс. Осман Гражданско дело № 20255150100468 по описа за 2025 година

Производството е по чл.422 ал.1 вр.чл.415 ал.1 от ГПК, и е образувано по искова молба, с която са предявени обективно съединени искове- за установяване на вземане чл.79 от ЗЗД вр.чл.318 от ТЗ.

В предявената от „Салко“ ООД- Кърджали, с ЕИК- *********, срещу „Деведжи - 2005“ ООД- Джебел с ЕИК- *********, исковата молба се твърди, че на 17.06.2025г. са подали заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за парично вземане в размер на 16 875,61 лева, произтичащо от неплатени 3 броя фактури за месец 12.2020г., а именно: фактура № 1000036125/ 02.12.2020г.; фактура № 1000036126/ 02.12.2020г. и фактура с № 1000036127/ 02.12.2020г. Посочва се, че била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за парично вземане по ч.гр.д № 395/2025г. на РСМомчилград, за посочената сума.

В исковата молба се излагат съображения, че всички фактури са издадени за продажба на стоки, подробно описани в тях, като те са били издадени на основание издадени стокови разписки, подписани от ответника.

Сочи се, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение плащания по фактурите не са извършвани. Моли се съда да 1 признае за установено по отношение на ответника „Деведжи - 2005“ ООД, че дължи на ищеца „Салко“ ООД сумата от 16 875,61 лева, представляваща главница по неизплатени 3 броя фактури, в едно със законна лихва върху главницата. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника. Със същия се оспорва предявения иск по основание и по размер.

Развива се тезата, че представените от ищеца три броя фактури не са годни да обосноват претенцията на ищеца, тъй като издаването на фактури не доказвало реална доставка, като всяка една от тях страдала от пороци.

Ответникът твърди, че такива фактури не е получавал и не е осчетоводявал; че не е правил заявка за покупка на описаните във фактурите стоки; както и че не е получавал посочените стоки. Посочва се, че лицата, отразени като получатели на стоката не са били служители на ответника, както и че не са получавали стоките, описани в стокови разписки.

Навежда довод, че фактурите са издадени значително по - късно спрямо периода на твърдяното данъчно събитие, определимо от стоковите разписки.

Прави се възражение за изтекла давност. В тази връзка се излагат съображения, че моментите, в които е възникнало задължението за плащане на ответника са 12.03.2019г., 26.03.2019г., и 04.10.2018г. - датите на предаването на стоките, а съгласно чл. 110 от ЗЗД с изтичането на 5- годишна давност се погасяват всички вземания. Оспорва се и претенцията за законова лихва, като се посочва, че не ставало ясно на какво основание се претендира законова лихва от 01.02.2021г., като също така се прави възражение за изтекла погасителна давност и за претендираната лихва. Моли се съда да остави претенцията на ищеца без уважение като погасена по давност, алтернативно като неоснователна и недоказана. Претендира направени по делото разноски.

В съдебно заседание, ищцовото дружество, уведомено по реда на чл.56 ал.2 от ГПК, не се представлява.

Ответното дружеството, редовно уведомено по реда на чл.56 ал.2 от ГПК, се представлява от адв.М. А. от Софийска адвокатска колегия, която оспорва исковата молба, и моли съда да отхвърли същата, по изложените в представена отговора, а и в съдебно заседание доводи. Претендира разноски по представен списък по реда на чл.80 от ГПК.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, приема за 2 установено следното от фактическа и правна страна;

Предявеният иск е установителен по своя характер и е с правно основание чл.422 ал.1 вр.чл.415 ал.1 от ГПК вр.чл.79 от ЗЗД вр.чл.318 от ТЗ, и със същият се установява съществуването на вземане по издадена заповед за изпълнение въз основа на подадено заявление за това. В разпоредбата на чл.414 ал.1 от ГПК е дадена възможност на длъжника по издадена заповед за изпълнение да подаде възражение в двуседмичен срок от връчване на заповедта. При подадено възражение в срок, задължение на съда е да укаже на заявителя, че може да предяви иск за своето вземане във едномесечен срок, като при непредявяване на иска в срока или непредставяне на доказателства, че такъв иск е предявен заповедта за изпълнение се обезсилва, както и изпълнителният лист от чл.418 от ГПК. Съгласно чл.416 от ГПК ако не е подадено възражение в срок, или така подаденото възражение е оттеглено, заповедта за изпълнение влиза в сила, и съдът издава изпълнителен лист.

От събраните по настоящото производство доказателства се установява, че на 17.06.2025г. в съда е било подадено заявление от ищеца по настоящото производство против ответника по делото, за осъждането на последният да заплати сумата в размер на сумата от 16 875,61 лева, представляваща стойността на получена стоки по 3 бр. фактури /описаните по-горе/, ведно със законна лихва, считано от 02.01.2021г. до момента на изплащане. Със заявлението се претендират и заплатена разноски в размер на 337,51 левадържавна такса и 1 900 лева- адвокатско възнаграждение. По така подаденото заявление е образувано ч.гр.д. № 395/ 2025г. на РС-Момчилград, по която е издадена Заповед за изпълнение № 138/ 10.07.2025г., по силата на която ответникът по настоящото производство е бил осъден да заплати на заявителя сумата в размер на 16 875,61 лева, представляваща стойността на получена стоки по 3 бр. фактури /описаните по-горе/, ведно със законна лихва, считано от 02.01.2021г. до момента на изплащане както и са присъдени разноски; 337,51 лева- държавна такса и 1 900 леваадвокатско възнаграждение Разпореждането за издаване на Заповед за изпълнение е било връчено на длъжника- ответник по настоящото производство /чрез служител в отв.дружество/, на 28.07.2025г., и срещу тази заповед е постъпило възражение на 29.07.2025г., в срока по чл.414 ал.1 от ГПК. Съдът приема, че длъжникът- 3 ответник по настоящото производство е спазил срока по чл.414 ал.1 от ГПК /т.к. видно от разписката за връчване на заповедта за изпълнение, същата е с дата 28.07.2025г./.

Предвид това и при условията на чл.415 ал.1 от ГПК, съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за установява съществуването на задължението в едномесечен срок и да представи доказателства така предявеният иск. Указанието на съда по смисъла на чл.415 ал.1 от ГПК е връчено на заявителя по горното дело- ищец по настоящото /чрез служител на дружеството/, на 07.08.2025г.

Заявителят е депозирал искова молба в съда на 01.09.2025г. за установяване спрямо длъжника по заповедното производство, че дължи сумата по посочената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК /оставена без движение, която е поправена/.

В настоящото производство като доказателства от ищцовото дружество са приложени процесните три броя фактури за доставени стоки на обща стойност 16 875,61 лева, а именно; а именно: фактура № 1000036125/ 02.12.2020г.; фактура № 1000036126/ 02.12.2020г. и фактура с № 1000036127/ 02.12.2020г. В цитираните фактури е посочено, че са издадени от ищцовото дружество, като доставчик на описаните в фактурите стоки, и получател ответното дружество. Във фактурите е налице и подпис на съставител, със непосочени имена и длъжност.

Ищцовото дружество е представило извлечение от дневника на продажбите за м.декември 2020г., като за дата 02.12.2020г. липсва отбелязване на издадени фактури със клиент ответното дружество /не са посочени като издадени горните 3 фактури на посочената дата 02.12.2020г./.

Ищцовото дружеството се позовава на конкретни стокови разписки, които са приложени по делото, издадени на 12.03.2019г., 26.03.2019г., и 04.10.2018г. с посочени получатели по тях С.М. и С.М.- като служители на ответното дружество „ДЕВЕДЖИ2005“, за които не се установи по делото да са работници или служители на това дружество /в тази насока Представен е и списък на работници и служители на ответното дружеството за посоченият период, в който съдът не намери информация, касаеща тези лица/.

Ответното дружество е представило извлечение от дневника за покупки за м.декември 2020г., неоспорено от страните, от което е видно, че така 4 представените от ищцовото дружество фактури, не са приети от ответното дружество и респ. не са осчетоводени. Представен е и списък на работници и служители на ответното дружеството за посоченият период, който съдът не обсъжда поради неотносимост на информацията, намираща се в нея.

Съдът приема, че е предявена искова молба с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК чл.79 от ЗЗД вр.чл.318 от ТЗ, е подадена в преклузивния срок по чл.415 ал.1 от ГПК, поради и което се явява допустима и като такава следва да бъде разгледана по същество.

Съдът счита, че така разгледан, предявеният иск е неоснователен, по следните съображения. По делото не се установи със една категоричност, че между страните са възникнали облигационни правоотношения във връзка с някоя търговска сделка.

Представените по делото писмени доказателства- процесните 3 бр. фактури, както и дневниците за покупка и продажба за м.декември 2020г. /на ищцовото и на ответното дружество/ не съдържат данни, че на 02.12.2020г. са издавани цитираните три броя фактури за доставка на стоки от ищцовото на ответното дружество на стойност 16 875,61 лева;

Последното води до извода, че няма преки или косвени доказателства, че ищцовото дружество е доставило стоки на обща стойност 16 875,61 лева, като самите фактури не са описани в дневниците на дружествата, а и същите не са редовни, т.к. не е установено да са получени от ответното дружество, а освен това не е ясно лицето, издадел на фактурите. В тази насока съдът приема, че и представените стокови разписки за доставени стоки, предмет на описаните фактури, не установяват, че стоките са били получени от ответното дружеството, защото се установи, че в процесният период в ответното дружество не са работили лица с посочените имена /в стоковите разписки/.

Придвид изложеното съдът приема, че между страните не са възникнали валидни търговско- правни отношения, свързани с доставка на стоки, защото не са представени доказателства, които по един категоричен начин да установят, че ищцовото дружество на датите 04.10.2018г., 12.03.2019г. и на 26.10.2019г. да е доставила стоките, предмет представените стокови разписки и на представините фактури /посочени по-горе и издадени по-горе/, както и не се установи ответното дружество да е получило посочените стоки, предмет на фактурите и стоковите разписки, приложени по делото.

5

Липсата на доказателства за наличие на възникнали облигационни отношения между страните по повод на доставена от ищцовото дружество на ответното дружество на определи стоки, предмет на описаните по-горе фактури, прави така предявеният иск неоснователен и недоказан, поради и което същият следва да се отхвърли.

Предвид и на това съдът приема, че не следва да обсъжда направеното възражение за изтекла давност, поради обсоятелството, че липсва незипълнение на договорни задължение поради липса на договорни отношения между страните.

Съобразно това съдът приема, че не се дължи претендирата сума от 16 875,61 лева, предмет на посочените по-горе фактури, т.к. не се установи ищцовото дружеството да е доставило стоки на посочената цена на ответното дружество.

Предвид това съдът приема, че така предявеният иск по чл.422 вр.чл.415 ал.2 от ГПК вр.чл.79 от ЗЗД вр.чл.318 от ТЗ, за установяване по отношение на ответника, че дължи сумата в общ размер на 16 875,61 лева, произтичащо от неплатени 3 броя фактури за месец 12.2020г., а именно: фактура № 1000036125/ 02.12.2020г.; фактура № 1000036126/ 02.12.2020г. и фактура с № 1000036127/ 02.12.2020г.

Посочва се, че била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за парично вземане по ч.гр.д № 395/2025г. на РС- Момчилград, за посочената сума, ведно със законна лихва, считано от 01.02.2021г. до момента на погасяване на задължението по Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 395/ 2025г. на РС- Момчилград, се явява неоснователен, и като такъв следва да се отхвърли.