Решение № 666 от 14.12.2022, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 666 гр. Благоевград, 13.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Емилия Дончева при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20221200500662 по описа за 2022 година съобрази следното:

Решение № 71, постановено на 16.03.2022 г. по гражданско дело № 748 от 2020 г. на Районен съд С., е обжалвано и от двете страни.

Е. Г. С. атакува акта на първата инстанция в частите му, с които частично са отхвърлени нейните претенции с правно основание чл. 45 от ЗЗДог, насочени спрямо В. К. Д.. Тя не е доволна от размерите на присъдените й обезщетения. Нарушен бил материалният закон. От гласните доказателства се установило, че вследствие на всяко от деянията, С. претърпяла неимуществени вреди. Тя била притеснена, чувствала се много зле, не можела да спи, будела се през нощта. Това й състояние наложило да потърси медицинска помощ. Консултирала се с личния си лекар, който й изписал успокоителни хапчета. Прегледал я и психиатър. При нея се получила реакция на ситуативен стрес, съпроводена с нервно и емоционално напрежение. Спрямо С. били осъществени три деяния. Всяко от тях било доказано по безспорен начин. Деянията били извършени пред нейната майка, близка приятелка и полицейски служители.

Присъствието на хора тогава довело до изпитване на срам и унижение. Накърнени били честта и достойнството на С.. Тя се изолирала от приятелския си кръг.

Присъдените размери на обезщетенията за неимуществените вреди били несправедливо занижени. Моли се за отмяна на решението в обжалваните му части и уважаване на исковете в пълните им предявени размери.

1

Подаден е отговор от В. К. Д.. В него се изтъква, че жалбата на С. се явява неоснователна. Правилно бил приложен материалният закон. Всички доводи и съображения за неправилност на решението в атакуваните му части били голословни и необосновани. Налице били достатъчно доказателства, установяващи, че изобщо няма деликтно поведение на ответника. Липсвали основания за присъждане на каквито и да било обезщетения. Показанията на приятелката и майката на ищцата се опровергавали от редица писмени и гласни доказателства. Психологическото състояние на С. не можело да се свърже единствено с влошените отношения между нея и ответника. По делото се събрали данни, че малко преди инцидентите тя прекратила дългогодишна връзка със сериозен приятел. Именно психотравмата от раздялата била първопричина за влошеното емоционално състояние и раздразнителност на ищцата. Инициирането на делото от нейна страна било акт на отмъщение за инцидент с баща й, във връзка с който ответникът си позволил да подаде жалба в прокуратурата. Бащата на С. имал поведение, което недопустимо погазвало правата и законните интереси не само на ответника и неговото семейство, а и на всички живеещи в сградата. Реално нямало никакви неимуществени вреди, причинени от ответника. Ищцата постоянно провокирала В. Д. чрез неоснователни упреци и предизвиквала конфликти и спорове без основание. Цялото семейство Стефанови били конфликтни хора. Те вършели деликти, а претендирали, че са жертва на такива. Агресията им продължавала под формата на съдебни дела. Решението на Районен съд С. било правилно в отхвърлителните му части и трябвало да бъде потвърдено.

Депозирана е и насрещна въззивна жалба. С нея се атакуват присъдените обезщетения и законни лихви. Неправилно била тълкувана и приложена нормата на чл. 45 от ЗЗДог.

Поведението на ответника въобще не покривало критериите за деликт. По вратата на апартамента на ищцата не били установени никакви храчки. Съдържанието на докладните записки и показанията на полицейските служители опровергавали твърденията в исковата молба и казаното от свидетелките П. и С.. В. Д. постоянно бил провокиран от майката на ищцата, която редовно сипела клетви по негов адрес. Той бил афектиран и от неоснователните жалби и оплаквания на ищцата, на които реагирал емоционално. Свидетелките М., Б. и Д. били категорични, че С. и нейните родители са конфликтни личности, които имат агресивно поведение. Същите посочили, че подобно поведение ответникът не си е позволявал. Решението било недопустимо в частите, касаещи присъждането на законни лихви, защото такива претенции липсвали в исковата молба. Моли се за обезсилване на акта на районния съд досежно тези лихви и прекратяване на делото за тях, както и за отмяна на останалите обжалвани от В. Д. части на решение № 71 и отхвърляне на исковете за обезщетяване на неимуществени вреди.

Жалбите и отговорът са редовни и допустими.

2

Не се събираха нови доказателства пред въззивната инстанция.

Атакуваното решение е валидно.

Актът на първата инстанция е недопустим и подлежи на обезсилване в частите, с които са присъдени законни лихви върху обезщетенията. Подобни претенции не са заявени пред районния съд. Законната лихва има самостоятелно материалноправно съществуване и представлява различно от главницата вземане. Това вземане се включва в предмета на делото по чл. 6, ал. 2 от ГПК само ако бъде предявено от ищеца. Съдът не може да го присъди служебно /Решение № 265 от 08.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 760/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Д.С./, с изключение на случаите, в които става дума за издръжка на дете /т. 17 от Постановление № 5 от 16.XI.1970 г. на Пленума на ВС/.

Претендират се обезщетения за неимуществени вреди. Твърди се, че на 06.12.2016 г. ответникът обидил ищцата, наричайки я „помия“, че на 13.12.2016 г. пак я обидил така, напсувал я на майка и се заканил, че ще я заколи и запали, и че на 24.03.2017 г. изрекъл по неин адрес обидите „курветина“ и „помия“. Районният съд е приел, че са извършени всички сочени деликти.

Както е известно от актуалната правна доктрина, сложният фактически състав, пораждащ правото на деликтно обезщетение, включва няколко елемента: поведение, противоправност на поведението, вреди, причинна връзка между противоправното поведение и вредите и вина /„Облигационно право - обща част“ от А.К., „С.“, С., 2020 г., стр. 354/. Поведението е съзнателна човешка дейност, която може да се изрази в действие, бездействие или комбинация от повече от едно действие и/или бездействие.

При деликтната отговорност поведението на делинквента най-често се състои от едно или повече действия. Делинквентът дължи обезщетение за всички преки вреди - чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗДог. Отношението на законодателя към деликтната отговорност е построго, като режимът й е по-неблагоприятен за лицето, причинило вредите, отколкото при договорната отговорност. Пострадалият не знае, че ще бъде увреден. Затова, дори и той да не е положил дължимата грижа, делинквентът няма да бъде освободен изцяло от задължението за обезщетяване. Причинителят на вредите изпада в забава и без покана - от момента на възникване на задължението /чл. 84, ал. 3 от ЗЗДог/.

Противоправността се изразява в накърняване на предписанията на императивна правна норма. Това положение е в сила, независимо дали се касае за общата забрана да се вреди на друг, уредена в чл. 45, ал. 1 от ЗЗДог, или до специален деликтен състав.

Вредата е широко понятие. Тя следва да се разбира като каквото и да е засягане на правно защитени блага. При деликтната отговорност вредата е последица от накърняване на блага, които са предмет на абсолютни права. Вредите са не само основание на отговорността, но и определят нейния размер. Общото правило, което регламентира неимуществените вреди, се съдържа в чл. 52 от ЗЗДог и гласи, че 3 обезщетението за тях се определя от съда по справедливост. Това вземане има своите корени в римския деликт iniuria /сведения за това дава Гай в труда си „Институции“/.

Обезщетението за неимуществени вреди има само компенсаторна функция.

Гражданското право не създава „частни наказания“. Целта му е да компенсира причинените вреди. Неимуществените вреди, независимо от своя характер, могат да бъдат обезщетявани с пари. Неимуществените вреди са широк кръг и обхващат последиците от засягането както на блага, които са предмет на субективни права /права на свободно развитие на личността, права върху телесния и духовния интегритет, право на чест, право на име, право на фирма, право на личен живот, право на изображение, права върху интелектуална собственост и др./, така и на блага, които не са предмет на права - фактически състояния /владението/. Делинквентът отговаря за всички преки и непосредствени вреди. Противоправното поведение трябва да е причината за настъпването на вредите, да бъде тяхното необходимо условие. Вредите следва да са типичната, нормална и адекватна последица от поведението на дееца.

Причинната връзка трябва да не прекъсва. Правната норма, уреждаща фактическия състав на основанието на деликтната отговорност, свързва възникването на задължение за обезщетяване на вредите с наличието на вина у правонарушителя. Според чл. 45, ал.

1 от ЗЗДог, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил на друг.

Тази разпоредба представлява най-общата легална основа на правилото „без вина няма отговорност“. Теорията за вината е създадена от римските юристи, които са направили и детайлна класификация на различните форми на вината. Вината е юридически факт от вида на душевните състояния, представляващ психическо отношение на човека към извършваното от него противоправно поведение, обусловило осъществяването му /„Облигационно право - обща част“ от А.К., „С.“, С., 2020 г., стр. 382/. Гражданското право познава две форми, които исторически са произлезли от римскоправното деление на вината - умисъл /dolus/ и небрежност /culpa/. Противоправното поведение, вредите и причинната връзка между тях следва да се докажат от увреденото лице.

Съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗДог, вината се предполага. Още от римското право е господстващ принципът, че всяко поправяне на вредите трябва да е парично - omnis condemnatio pecuniaria esse debet. На компенсиране подлежат всички релевантни вреди.

Обезщетяването трябва да е интегрално. То се определя в зависимост от вредите.

Поправянето на последните не трябва да обогатява увреденото лице.

След като анализира събрания от първата инстанция доказателствен материал, окръжният съд констатира, че извършването на някои от деликтите, сочени в исковата молба, не е доказано по необходимия пълен, главен и пряк начин от страна на ищцата.

Това важи, на първо място, за случая на 06.12.2016 г. Не се установява тогава ответникът да е изрекъл по адрес на ищцата обидата „помия“. В обратна насока са само показанията на нейната майка. Същите не следва да бъдат кредитирани за случилото се и на трите дати по две сериозни причини - 1/ наличие на най-близката 4 възможна роднинска връзка с ищцата /майка-дъщеря/, и 2/ съществуване на траен и остър личен конфликт на майката с ответника, за който тя подробно е разказала пред районния съд. В този смисъл може да се направи обосновано предположение, че майката е заинтересувана от изхода на делото /подобни изводи се съдържат и в Решение № 105 от 02.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2617/2013 г., II т. о., докладвано от съдията Б.Й., Решение № 313 от 05.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 351/2012 г., II г. о., докладвано от съдията З.П., Решение № 308 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1732/2010 г., IV г. о., докладвано от съдията В.Й., и Решение № 174 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 640/2010 г., IV г. о., докладвано от съдията В.Й./. Ноторно е, че когато роднините, близките и приятелите бъдат конституирани като свидетели, те обикновено са силно мотивирани да помогнат с показанията си на посочилата ги страна /„Разпит на свидетели в гражданското производство“ от Ц.Ц., „С.“, С., 1997 г., стр. 53/. За инцидента на 06.12.2016 г. не е викана полиция, докладни записки не са съставяни и няма независими очевидци. Ето защо първата претенция се явява неоснователна и неправилно е била уважена, макар и частично, от районния съд. Решението му подлежи на отмяна в тази част, а въпросният иск - на отхвърляне. Не така стоят нещата със скандалите на 13.12.2016 г. и 24.03.2017 г. На първата от тези две дати е станал голям „панаир“. Доказано е, че тогава ответникът действително е обидил ищцата, наричайки я „помия“, и я е напсувал на майка. Всичко това се е случило пред свидетелката В. П. и съответните полицейски служители. Показанията им почиват на непосредствени възприятия, не противоречат едни на други, хармонират и с останалия доказателствен материал и се характеризират с висока степен на достоверност. Не са приобщени доказателства, които да ги опровергават. Станалото е и надлежно отразено в съответната полицейска докладна записка. Единственото досежно инцидента на 13.12.2016 г., което се твърди в исковата молба и не се констатира по делото, е отправянето на закани към ищцата за физическа разправа чрез заколване и запалване.