Решение № 4331 от 16.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4331 гр. Пловдив, 16.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20255330112697 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Ищецът Й. А. Т., ЕГН: **********, с адрес: гр. *****, бул. „*******“ №**, ет. **, ап.

***, процесуално представляван по пълномощие от адв. Д. Б. С., вписан в регистъра на Адвокатска колегия – *******, с адрес за съдебна кореспонденция: гр. *******, ул.

„************“ № **, ет. **, офис **, моли съда да осъди ответника „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от С. Н. Т. в качеството на ******* и по процесуално пълномощие от адв. Х.

М. Г., вписан в регистъра на *********, с адрес за съдебна кореспонденция: гр. *******, ул.

„*********“ № **, офис **, да му заплати сумата от 258, 35 лева (132, 09 евро), подлежаща на връщане като платена без основание по сключен помежду им недействителен Договор № ******/*******г. за потребителски кредит, предоставен от разстояние, ведно със законната лихва върху главното вземане от датата на подаване на исковата молба в съда – 25.07.2025 г., до окончателното му изплащане.

Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между страните от разстояние Договор № ******/*******г. за потребителски кредит ответникът, от една страна като „Кредитор“, отпуснал заем от 750, 00 лева на ищеца, който, от друга страна като „Кредитополучател“, следвало чрез седем равни месечни вноски от по 196, 77 лева в периода от 05.04.2023 г. до 05.10.2023 г. да възстанови на кредитодателя заемната сума и да му заплати лихва от 104, 57 лева при годишен лихвен процент от 36, 00%, а съгласно клаузата по чл. 27, ал. 1 – и неустойка от 522, 83 лева за непредоставяне в 3-дневен срок от датата на сделката на едно от обезпеченията – поръчителство или банкова гаранция, в 1 размер на 0, 9% от усвоената заемна сума за всеки ден, в който такова не е осигурено, или да престира общо 1 377, 40 лева при годишен процент на разходите от 42, 58%.

Навежда се, че съглашението е недействително на основание чл. 22 от ЗПК, тъй като не удовлетворява императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – годишният процент на разходите от 42, 58% не съответства на действително прилагания, доколкото при формирането му би следвало, но не участва неустойката, представляваща скрита печалба за кредитора предвид неизпълнимостта на условията по чл. 17 от договора за осигуряване на обезпечение.

Евентуално се твърди, че клаузата по чл. 29, ал. 1 противоречи на добрите нрави и е неравноправна.

Предвид горното ответникът получил без основание 258, 35 лева, съставляващи разликата между общо платените за погасяване на кредита 1 008, 35 лева и заетите 750, 00 лева, които единствени подлежали на връщане от заемателя, съгласно чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № 100054/30.09.2025 г., с който ответникът застъпва становище за неоснователност на иска. Навежда, че договорът съдържа изискуемите се от чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК реквизити, че бидейки разход, който е дължим в случай на неизпълнение, неустойката не може да се приравни на възнаградителна лихва и по аргумент от чл. 19, ал. 1 от ЗПК не е компонент при пресмятането на годишния процент на разходите, който не надхвърля нормативния максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК от пет пъти законната лихва за забава. Освен това, за изискването да учреди обезпечение, условията за осигуряване на което били напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната, и за дължимостта на неустойка при неизпълнението му, както и за възможността да се откаже от договора, потребителят бил надлежно предизвестен с предоставената му преддоговорна информация, още повече че в периода 2023 г. – 2025 г. сключил с ответника още пет договора, съдържащи въпросната неустоечна уговорка.

Признава получаването на процесната сума.

В открито съдебно заседание ищецът чрез пълномощника си поддържа исковата претенция, а ответникът, редовно призован, не се представлява, като с Молба вх. № 60087/15.06.2026 г. моли за нейното отхвърляне.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен помежду им по електронен път Договор № ******/*******г. за потребителски кредит (л. 8 – л. 18), предоставен от разстояние, и приложимите към него Общи условия (л. 51 – л. 59), утвърдени с Протокол от заседание на Съвета на директорите на „Стик-Кредит” АД от 2

29.05.2020 г. и в сила от 01.06.2020 г., ответникът, който е вписан в Регистъра на финансовите институции с рег. № ******, с основен предмет на дейност предоставяне на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или възстановими такива, от една страна като „Кредитор”, се задължил в деня на договарянето да предостави на ищеца, от друга като „Потребител”, потребителски кредит от 750, 00 лева по избран от последния в заявлението му за кредит начин измежду: банков превод по посочена от него банкова сметка или на каса на „*******”. Заемателят, който бил предварително информиран за параметрите на сделката със Стандартен европейски формуляр (л. 60 – л. 67) и усвоил заемната сума, следвало в срок до 05.10.2023 г. да я възстанови на дружеството и да му заплати лихва от 104, 57 лева при годишен лихвен процент от 36, 00%, начисляван ежедневно при продължителност на месеца от 30 дни и на годината от 360 дни, или да престира общо 854, 57 лева при годишен процент на разходите от 42, 58%, определен при отчитане на следните допускания: валидност на съглашението и неизменност на разходите по него за уговорения срок, изправност на договарящите и незабавно и пълно усвояване на кредита, както и други, изброени в чл. 28 от Общите условия. Издължаването следвало да се осъществи със седем месечни анюитетни вноски с падеж на 5-о число на месеца в периода от 05.04.2023 г. до 05.10.2023 г., подробно описани по величина и компоненти в погасителен план, инкорпориран в Приложение № 1 (л. 17 – л.

18) към съглашението.

Според съдържанието му потребителят дължи на кредитора неустойка, както следва: по чл. 28 – при неизпълнение на което и да е свое договорно задължение, включително и при неплащане на дължима сума в срок, в размер на 1% от нея на ден, и по чл. 27, идентичен с чл. 46 от Общите условия – в размер на 0, 9% от усвоената главница за всеки ден, през който не спазва ангажимента си по чл. 17 от договора в 3-дневен срок от подписването му да предостави на насрещната страна обезпечение по отношение на всички свои задължения (главница, лихви, неустойки, други обезщетения, такси и др.) по изискванията на Раздел VІІІ от Общите условия във вид на банкова гаранция, издадена в полза на кредитора от лицензирана българска банка или лицензирана да извършва дейност на територията на Република България директно или чрез клон чуждестранна банка с безусловно и неотменимо изявление за плащане в рамките на един работен ден от поискването и валидност 30 дни след крайния падеж, или поръчителство на едно навършило 21 години дееспособно физическо лице, което е с българско гражданство, постоянно местоживеене в страната, непрекъснати осигурителни права (социално и здравно осигуряване) през 12-те месеца преди подаване на заявката за кредит, минимален осигурителен брутен доход от 1 500, 00 лева, полага труд по безсрочно трудово/служебно правоотношение с продължителност минимум 6 месеца при последния работодател, не е в период на предизвестие за прекратяването му към датата на подаване на заявката за кредит, получавало е редовно възнаграждението си за 12-те месеца преди тази дата, не е записано в ЦКР с просрочия, под наблюдение, загуба и т. н., не е поръчител по съществуващ заем в която и да е банка или небанкова финансова институция, не е настоящ потребител на заемодателя и представя служебна бележка за доход от работодателя си за 6 месеца назад. В хипотезата на 3 чл. 27 неустойката възлиза на 522, 83 лева и е платима ведно с погасителната вноска чрез добавка към нея, показана в погасителния план, и увеличаваща я на 196, 77 лева, без да е включена в годишния процент на разходите.

В отговора си ответното дружество признава, а и видно от приложените към исковата молба Разписки № № *********/**********г. (л. 21), **********/********г. (л. 22), **********/********г. (л. 23), ***********/*********г. (л. 24) и ************/********г.

(л. 25), издадени от „*******“ АД, ищецът е осъществил плащания по процесния кредит в общ размер на 1 008, 35 лева.

При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:

Ищецът претендира връщане като недължимо платена по недействителен Договор за потребителски кредит № ******/*******г. сумата от 258, 35 лева (132, 09 евро), поради което искът намират материалноправното си основание в чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Текстът му гласи, че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова, е длъжен да го върне.

По приложението на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се е оформила константна съдебна практика на ВКС, намерила израз в Решение № 29/28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г., IV г. о., Решение № 134/19.04.2016 г. по гр. д. № 5577/2015 г., IV г. о., Решение № 60170/23.06.2021 г. по гр. д. № 4918/2019 г., IV г. о., и Определение № 545/03.07.2018 г. по гр. д. № 4704/2017 г., III г. о., според която искът по чл. 55 от ЗЗД е един и с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника. Затова за редовността на такава искова молба е достатъчно в нея да се казва какво е дадено и че е получено без основание, като в тежест на ищеца е да докаже само даването. Задача на ответника е да наведе и да убеди съда в съществуването на основание да задържи полученото.

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се приема, че недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.

Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необхоД. предварителното й прогласяване по съдебен ред.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

4

В конкретния случай валидността на договора се оспорва с фактически довод за допуснато нарушение от изброените в чл. 22 от ЗПК – а именно неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Бидейки сключено от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното съглашение се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който имплементира в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП. Не се споделя тезата на ответника, че процесният договор е изключен от обхвата на ЗПК по силата на нормата на чл. 4, ал. 1, т. 6 от него, тъй като е със срок на издължаване до три месеца и дължимите по него разходи са незначителни. Първата от тези предпоставки е налице, но не и втората. Сама по себе си уговорената възнаградителна лихва от 19, 20 лева действително е незначителна сума в сравнение с величината на заемния ресурс, но дължимата се неустойка за неосигуряване на обезпечение по изложените по-долу съображения представлява сигурно оскъпяване на кредита със сумата от 172, 80 лева, което прибавено към възнаградителната лихва, формира разход от 192, 00 лева, който не може да се определи за „незначителен” по разбирането на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК.

Разпечатката съдържа 36 от 78 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3b5be856-6f80-4414-9a6d-4c75db71f187